ИЗ „ТОЗИ ЧЕРЕН БЯЛ СВЯТ” (2002)
* * *
Селцата стават все по-малки,
а гробищата им растат.
И ето - хорицата жалки
на пръсти вече се броят.
На гробищата им е тясно -
настъпват те към зид и двор.
Настъпват упорито, властно,
сподиряни от птичи хор.
Дали от Бог така е речено
или природата греши,
но равновесието вечно
изглежда вече се руши.
Кой старата библейска нива
оре за следваща сеитба -
животът, който си отива,
или смъртта, която идва?
* * *
Какво ти обещаха и какво получи,
народе мой, забравен като куче
в селцата и в панелните бордеи?
Усмивката ти слънчева къде е?
Помръкна тя, разтури се хорото.
Понякога ми иде да заплача -
eдва ли друг народ с такава кротост
би чакал милост от палача.
* * *
На Николай Заяков
Сняг вали, Николай, непорочен и чист -
всеки сняг има своето предназначение.
Сняг вали и поетът е декабрист,
който пак е осъден на заточение.
Сняг вали… Не направихме всичко, нали? -
ти за твоята майка, аз за своя баща…
Ето,
те са вече по-млади от нас. Вали,
сякаш слизат душите им от небето…
Сняг вали върху нашия общ рожден ден.
Сняг вали върху нашата обща карма -
непредвидени стихове с вкус забранен
и живот, програмиран като казарма.
Сняг вали, не направихме всичко, нали -
за жените си тъжни, за децата си щури?
После някой кумирите ни свали.
После всичко наоколо се прекатури.
Сняг вали и затрупва магическия квадрат
между Врабево, Марково, Пловдив и Брестник.
Ти и аз две мишени в последния резерват
на двуноги, които се хранят с песни.
Сняг вали, не направихме всичко, нали,
за народа си кротък, от Бога забравен?
Не посмяхме да бъдем герои.
Боли!
И е късно за подвиг да се изправим.
Сняг вали, Николай, а душите възбог летят,
устремени към вечните ловни полета.
Колко бял е наистина белият свят!
Колко черни са мислите на поета!
* * *
На Добромир Тонев
За Добромир -
добро и мир.
Той приживе така и не можа
добро да види - само завист,
изтънчено злорадство и лъжа,
и удари под кръста, и ненавист.
Единствено смъртта
добра със него беше.
Прибра го на небето през нощта.
Когато спеше.
И сигурно все още спи -
не знае, че е мъртъв може би.
Не знае, че за разлика от тука,
там няма пловдивски липи
и гълъби, които да му гукат.
О, тези гълъби - жестоки размножения
на болката! Кръжаха горе
подобно ангели над погребение
и крачеха из гробището като хора.
А майката на Добромир - как виеше
неистово и как си скубеше косите!
И скупчени над нея, как мълчахме ние -
безкрили, състрадателни и сити.
Приятелю, ти имаше един случаен,
но страшен белег от подкова.
Аз също имам белег, но е таен.
Аз имам белег от окова.
Не съм на тоя свят обиден,
но вече искам да се видим.
Признавам, че отдавна ме измъчва
носталгия по твоята небесна кръчма.
Там, сред любовници неверни,
сред сервитьори бели…
Защо ми идват тези мисли черни?
Аз също имам белег…
Аз също имам белег…
* * *
На Иван Цанев
Ето го Иван с чело, което
превъзхожда нашите чела -
сякаш мозъкът на битието
си е сложил очила.
Крачи той, внимателен, безшумен,
сгърчен от световната вина.
Ние сме се обградили с думи,
а Иван - със тишина.
Сигурно говори с оня горе,
а прилича на разсеян мим.
Само че, когато проговори,
ние добросъвестно мълчим.
* * *
Прозорецът - каква пролука
в стената между световете!
В отвъдното небе мъждука
светулката на самолета.
Усещаш ласката ленива
на някаква мечта неясна.
Един разсеян лъч зашива
очите ти със безопасна.
Това ли е хирургът нежен,
надвесен от безкрая?
Сякаш
ти - негов пациент прилежен
в съня си всяка нощ го чакаш.
Ти чакаш оня миг вълшебен,
когато леко и безплътно
ще се пресели вътре в тебе
едно дихание безсмъртно.
Ти чакаш чудото!
Всемирът
мълчи, но има време още.
И сто на сто ни оперират
невидими хирурзи нощем.
* * *
На Георги Константинов
Смирение и въртокъщност.
И моногамия докрая.
Мерси.
Не ме е грижа всъщност
дали ще ме приемат в рая.
За кой ли път под ножа нежен
лежа - докараха ме спешно.
Смъртта слухти. Човекът реже,
а пък на мене ми е смешно.
За кой ли път… То бива, бива,
но тоя филм ме ужасява.
Един приятел те убива,
а друг приятел те спасява.
В небесната реанимация
сестрички с бели манти шетат.
„Каква успешна операция!
Размина му се на поета…”
Смъртта - разминахме се с нея.
Но няма никаква причина
да се зарадвам, че живея.
Аз и с живота се разминах.
* * *
Навън - безплодно вълче време.
В антрето - овчи полушубки.
А нашите душици неми
се крият в мишите си дупки.
Това ли е човекът - нерви,
жена, деца и сит стомах?
Пълзи, свободен като червей,
и влачи своя гърбав страх.
Това ли е човекът… Мама
не може да ме разбере.
Тя моите кахъри няма.
И по-добре… И по-добре…
Старая се да не заплача
пред нея. Тя сега се кръсти.
Лъжичката за чай подскача
в треперещите мои пръсти.
* * *
Запомних този ден подробно -
той продължи години.
„Баща ти си отиде, сине…”
Ковчег, мълчание надгробно
и скупчени като пингвини
благовъзпитани роднини.
И строги стогодишни баби,
беззъби, пъргави и вещи -
събират свещи, дават свещи…
Очите им като на жаби
с изпъкнали студени лещи,
отвъдни, празни и зловещи.
Върнете мъртвия обратно,
ей, вие ангели надути!
Уви, оставаме нечути.
Еднички мама, аз и брат ми
разбираме, че след минути
небето просто ще се срути.
Но си остана похлупакът!
На хората им беше криво,
поглеждаха ни те вежливо
и си говореха за рака.
От гробищата всичко живо
потегли към дома лениво.
И после - ядене! Фасул!
Картофи! Пържени кюфтета!
Вино и бира! И мезета!
И някой чул, а друг не чул -
баща ми поздрави банкета
от снимката си на бюфета.
О, тези страшни ритуали!
Дрънчаха приборите нови
и ядохме като скотове.
Позор ли е това? Едва ли.
Но май че Господ също яде,
а татко си остана гладен.
* * *
На моите внуци
Простете ми,
но вече се разбра -
не мога да умра.
Макар че съм един
плешив и очилат,
и никому ненужен господин,
оставам аз на тоя свят
при Лилия,
при Петьо
и Светлин,
при трите мои слънчеви съкровища,
при Лилията, Камъка и Светлината!
Не мога да се разделя с децата!
Представяте ли си каква идилия
са приказките за чудовища,
които си разказваме
до късна доба с Лилия!
Какво вълшебство е
да видя камъчето, хвърлено от Петьо,
как в птичка се превръща
и лети в небето!
Как се възторгват мъдрите ми сетива,
когато всичко в тоя свят, докоснато едва
от малката ръчица на Светлин,
започва да излъчва светлина!
Оставам тук, в прекрасната страна
на чудесата!
Оставам при децата!
Защо му трябваше на пътника случаен
да ме познае?
„Вижте го! Вижте го този!
За него имаше некролози!
Мъртъв е от няколко години!”
Но внуците ми с тон вежлив
ще го поправят: „Господине,
дядо е жив!”
ГОРА
На Лилия
Това е моята гора!
Не влизайте за гъби в нея -
ще ви подгони лесничеят.
Не го ли знаете?
И таз добра!
Живее в грохотния горолом -
един несговорчив, намръщен гном,
един непредвидим нервак,
разхожда се с кривак…
Бях в неговата приказка и там
успях да го наема. Беше сам,
от седем века нямал работа,
децата се разбягали, погребал бабата…
Поиска ми:
една хралупа,
едно котле, за да си прави супа,
една чинийка, но от глина,
студено изворче, но с букова вода,
духовна свобода
и две стотинки на година.
Все прости работи наглед
и аз, нали съм си поет,
му ги написах.
Той прие.
Известно време се улисах.
Но вчера ми се случи случка.
Заведох Лилия, прекрасната ми внучка,
в гората.
Видя ни моят гном и закрещя:
„Това е тя! Това е тя!
Това е горското момиче Лилия!”
Дали не беше се побъркал, милият!
Но гномът продължи да ги реди:
„Не помня преди колко века беше -
видях я под луната да се реши
и в гребена й светеха звезди!”
Прибрах детето вкъщи.
Бях намръщен.
Ядосан бях на гнома.
Но Лилия ме дръпна за ръкава
и тихичко ми каза:
„Дядо, аз го помня…”
* * *
На Иван Есенски
Наесен, Иване, наесен,
при твоята рима фамилна!
Все някой ще бъде обесен.
Все някой ще бъде помилван.
Съдът ще решава наесен.
Приятелю, ти си на ред.
На вид твоят казус е лесен,
но няма помилван поет.
Разбираш ли моята мисъл?
Въжето над тебе виси,
защото едно си написал,
а друго, за жалост, не си.
Това ще ти кажат онези…
А ти ще попиташ: кои?
Онези безкрайно любезни
и честни до смърт съдии.
Какъв си такъв - своенравен,
надменен, свободен и горд?
И Байрон е ходил изправен,
но Байрон е лорд!
Така че подобни сравнения…
Наесен, Иване, наесен.
Тогава и ти като мене
ще бъдеш оплют и обесен!
* * *
На Чавдар Добрев
Подозрително дълго живях.
Предизвиквам досада.
Изглежда имам грях.
Баща ми
достигна до моята възраст
в ада,
където се пече на кладата
до мъчениците
на светата инквизиция.
Какъв прекрасен изход
от ада на оная жълта онкология,
където ангелите строги
дежурят денонощно до леглата
и после ни отнасят
към небесната врата.
Но мене ме споходи старостта.
Чавдаре,
ти си бил отвъд чертата.
Как са там умрелите?
Добре си живеят, нали?
Няма кой да ги раздели…
Тук има кой.
Животът ни разделя.
Добре че е смъртта -
да ни събира.
(Би трябвало да е обратно.
Не разбирам…)
А ние с тебе, братко!
Кога ще се съберем?
Когато умрем?
ДЯДО
Дядо ми не беше белобради -
ряпа той не искаше да вади.
Не това му беше на душата -
беше се захванал със земята.
Знаеше си болното сърце,
но земята плаче за ръце.
Беше заядлив и неуморен -
искаше да я изтръгне с корен.
Без да му помагат разни баби,
разни внучки, котки или мишки.
Сам земята беше той награбил -
чуваха се нейните въздишки.
Чуваха се стоновете нейни -
тя почти се беше подчинила
и почти - останала без сила…
Но намери сили ненадейни
и нанесе своя точен удар.
Ударът - наричат го сърдечен,
беше безсърдечен. И с почуда
дядо ме погледна. И се свлече.
Помня го, с похлупено лице.
Сякаш беше се завърнал
при земята. Сякаш с две ръце
беше я прегърнал.
ПЛАНИНА
На Стефан Продев
Пред тая магия с очите ми - онемях.
И усетих в душата си страх богоугоден.
Бях добър с планината, внимателен бях,
но Госпожа Къпината ме убоде.
(Ще запомня трънливия ви урок
и ще бъда почтителен с вас, Госпожо!)
По пътеката слизаше някакъв бог
и размахваше сопата си безбожно.
Разпознах каноничното му лице
и му връчих усмивката си невинна.
След минута библейското стадо овце
ме затрупа с ленивата си лавина.
И повлякох след бялото стадо крак,
та до залез, до синия мрак на здрача,
до лулата на моя приятел благ.
Пих и пях, но ми идеше да заплача…
И заспах. Сякаш беше за първи път.
Спах бездънно, подробно, в хармония с бога.
Сутринта се събудих с олекнала плът
и с душа, натежала от звуци на орган.
И отключих очите си с шепа вода
от чешма, коленичила чинно пред мене.
И видях как в росата на път към звезда
важен охлюв пътува, разперил антени…
* * *
Нощта и воят на чакалите.
Къде отиваш? Някой чака ли те?
Кой дявол в тая пустош те доведе?
Или се криеш в мрака непрогледен?
Остави рахатлъка - ти си луд! -
жена опитомена, дом, уют…
И хукна по горите. Като в рог
е тъмно тук и сякаш диша Бог
в ръкава на вселената огромна.
Душата ти - тя всъщност е бездомна.
Тя в мрака омагьосан предусеща
спасителната светлинка отсреща.
(Очите не помагат в тъмнината -
добре че са очите на душата.)
Къде ли свършва тоя път? Отвъд?
Или се влива в оня Млечен път,
по който си отиват мъртъвците,
сподиряни от хора на щурците?
Но ти си жив! Нали усещаш как
пълзи по тебе лепкавият мрак
и как отвсякъде немилостиви
бодли се впиват в тебе? Те са живи.
И тези черни оперни певци -
облечени във фракове щурци -
въвеждат ред в космическия хаос,
защото тая вечер ти си Фауст.
И тъй като е тъмно като в рог,
и тъй като не го е грижа Бог
за тебе, за такива като тебе,
върви напред! Това е твоят жребий!
Ти сам избра да стъпиш точно тук,
където не е стъпвал никой друг.
* * *
Отново някой ми диктува.
Къде си ти? И кой си ти?
Последната ми муза отпътува
преди години, без да се прости.
Така че не допускам да е тя.
Последният ми ангел отлетя.
Така че не допускам да е той.
Но кой се е преселил в мене? Кой?
Забравен глас. А толкова познат!
Един такъв - и близък, и чудат.
Но боже мой! Това е моят глас!
Най-после аз!
Най-после аз!
Най-после аз!
* * *
Какво бих искал да им кажа на актьорите?
Приятели, безмилостен е всеки зрител
и чува той не само как говорите,
но и как мълчите.
Мълчанието също е метафора.
И в случая актьорът става автор.
Нелепо е да бъдеш автор на мълчание.
Но няма как - призвание…
Освен това,
нали сте забелязали
кога избухват най-щастливите аплаузи?
Има едни наситени с болка и страх,
с талант и прозрение паузи.
След тях.
* * *
Изглежда старият поет ви пречи.
Не си остана там,
при своя ореол,
при своите овации,
при своята колекция от женски пол,
а продължава да се перчи.
Учителю,
дай път на новите поети!
Не се обиждай, времето ти мина.
О, тези старчета проклети,
които се превръщат във портрети,
но стават от година на година
все по-добри поети!
Мори ги коксартроза,
но те кокетно се подпират
на своите бастунчета луксозни
и стигат до безкрая.
И не спират
да пишат стихове.
И нямат мира.
И сякаш са безсмъртни.
Не умират.
Така че трябва да почакате, момчета.
Нали до вчера тачехте поета!
Нали орем една и съща нива!
Защо ви трябва тая глупава гонитба?
Съгласен съм,
че времето ви идва.
Но моето не си отива.
ЗИМА
Старателният сняг изтри
рисунките на есента.
Изчезнаха реки, гори
в безизразната белота.
Изчезна моето селце,
изчезна селският мегдан.
Изчезна стадото овце
и грохналият вече дам.
Изчезна моят роден дом
и въглищата пред дома,
и двора с котарака хром,
и стогодишната асма.
И мама, опнала връвта
за коледното си пране,
и кочината, и кръвта
от кръвожадното клане.
Изчезнаха… И няма знак
дори от гордия комин.
Огромна равнина от сняг
и само тънка струйка дим.
ЦЪРКВА ЗА ВЪЛЦИ
Вълкът срещу луната вие.
Вълкът се моли.
Боже мой!
Разбирам да се молим ние,
но на кого се моли той?
И аз - настръхват ми косите -
усещам тъмната му власт.
Уплашени до смърт, звездите
валят в огромната му паст.
Нощта е неговата църква.
Гневът е неговият бог.
Дори човекът се обърква…
А той е много по-жесток.
КАПРИЗ
Мисля си
какво да направя
в очакване на снега.
Задължително,
още сега,
трябва да се заема с бравата.
(Отлагам, не знам откога.)
Трябва да изхвърля боклуците,
защото жена ми се дразни.
Трябва да се обадя на внуците,
защото снегът е страхотен празник!
Трябва да си пия лекарството,
макар че…
Все тая…
(Но това ще разберем накрая.)
Задължително,
още сега,
трябва да си оправя леглото.
Трябва обувките си да лъсна,
да се изкъпя, да се обръсна,
да си набръчкам челото.
Да се изплезя на огледалото,
след което,
задължително,
още сега,
в очакване на снега,
да си туря въжето.
(Отлагам, не знам откога.)
ЦИГАНСКА ПЕСЕН
Моята къща не прилича на твоята къща.
Моята къща е нещо като шапка
за няколко души.
Ту си тръгва от белия свят, ту се връща,
ту в ръкава
на бедния цигански господ се гуши.
Моята къща е нещо като лодка на сухо.
А на лодката нощем поникват крила.
Тя се вдига от вятъра
плавно и глухо,
и лети над заспалите в мрака села.
Но когато я гледам отгоре,
от луната например,
тя е мигащо въгленче
сред жаравата от звезди.
Тя е също звезда,
но понеже си няма име,
все далече
от своите звездни сестри седи.
Обзаведох я с черен тиган
и с щурци безработни.
Осветих й огнището
с огън и свобода.
В нея може и куче прокудено
да се кротне,
и небесен човек
да се скрие от земна беда.
Омагьоса ме някой.
Избягах от нея.
Беше нощ като пъкъл и тя не разбра.
Не можах под крилото й да поживея.
Дано ми е писано в нея да си умра.
Ту си тръгвам от белия свят,
ту се връщам.
Калайдисвам звездите
и оплаквам живота си мил.
Няма циганин, умрял в същата къща,
в която се е родил.
* * *
Понякога си мисля,
че белият свят
не е толкова черен.
И наистина -
аз ли съм най-отявленият скептик
на тая планета?
Но като гледам Хамлет
как държи череп
и как наивно крачи към смъртта,
разбирам,
че тоя свят е създаден не за живеене,
а за умиране.
ОБЛИЧАНЕ НА МЪРТВЕЦ
Жените го правят добре.
Те влагат душа в ритуалите груби.
Мъжът е трябвало да умре,
за да бъде облечен толкова хубаво.
Тя го облича с любов и с тъга
по сладостно топлото негово тяло.
Едничката разлика е, че сега
мъжът е студен
и не ще огледало.
Едничката разлика…
И още една -
сега са наистина двама!
Ако тогава е имало друга жена,
сега друга жена няма.
Сега е единствена!
И нека боли!
Но кой тържеството й ще отнеме?
След толкова бягства той отдели
за нея достатъчно време.
Сега ще му каже онези неща,
които преглъщаше с болка преди.
И той ще мълчи пред суровата правота
на тая, която го победи.
И после, когато с престорена скръб
с цветя го затрупат и седнат край него,
ще бъде приветлив в костюма си скъп,
ще бъде учтив и в ковчега.
След няколко месеца тя ще умре
от мъка,че го е оставила сам.
Но горе, когато до него се добере,
ще види, че другата вече е там…
* * *
Сега, любов, да поседим,
обгърнати в цигарен дим.
Ти помниш всичко наизуст -
и оня смъртоносен вкус
на изкушение и грях,
и оня първобитен страх.
Ти помниш всеки мой куплет -
наистина ли бях поет?
Какъв невероятен скок
над бездната! И нека бог
ме съди, че в безумен стих
аз даже те обожествих,
аз даже ти измислих храм,
готов да те заселя там.
А ти на клетия поет
повярва - нека съм проклет!
Сега сме тук. Сега - какво?
Отчаяното същество
на любовта се укроти,
но покъртително скимти.
И как да го оставим тук,
почти до кофата с боклук,
почти до мръсния графит
на тоя стар олющен зид?
То моли да го вземем с нас.
Но, боже мой, не мога аз!
И, боже мой, не можеш ти -
ще чуят вкъщи, че скимти.
Прости, любов… Уж бях готов.
А по ревера ми пълзи
едно поточе от сълзи.
Уж бях готов… Прости, любов!
* * *
Забравих си усмивката на масата
до мъртвата запалка
и порцелановия гроб за фасове.
Понякога си толкова небрежна!
Дано я забележиш
като стигнеш до трохите
на гълъбите - ангелите сити.
Дано не я набуташ в мазния пакет
и после - в кошчето за смет.
Не зная как ще преживея
раздялата си с нея.
Особено ако попадне
в контейнера -
ще я разкъсат кучетата гладни.
Дори да стигне до колата
на чистотата,
ще се окаже на бунището.
И после - в нищото.
Ще я пресоват - знам,
с картоните, с найлоните,
с хартиите и с тенекиите,
и с всички там
ненужни железа.
Ще се превърне във сълза.
Забравих я,
виновен съм,
признавам -
понякога и аз греша.
Но моля те, внимавай!
Защото тя,
макар и малко крива от парезата,
е слънчева протеза
на моята угаснала душа.
* * *
Обичам те за светостта
на дръзкото ти адамитство,
за светлата ти слепота
и мрачното ти ясновидство.
Обичам те за твоя хъс
да ме убиваш ежедневно,
за ласкавата твоя мъст
и разкаянието гневно.
Обичам те за твоя страх,
за твоята надежда страшна,
за непредвидения крах
на силата ми досегашна.
Обичам те за всеки ад,
заложен в твоите капани,
за женския Маркиз дьо Сад,
превърнал в ад и любовта ни.
Обичам те за тоя рак
в аквариума на душата,
за ужаса - във тоя впряг
да продължаваме нататък!
* * *
Да бъдеш в Краков
и да не видиш Вавел -
сърцето на града съдбовен?
Подробностите съм забравил,
но в замъка средновековен
вървях като преместен
в друго време.
Красиво,
дявол да го вземе!
Запомнил съм едни портрети
на разни панове и пани,
едни отчаяни, напети
и влюбени в смъртта улани.
Едни гоблени по стените,
населени с елени,
с ловци и кучета сърдити
и с други пасторални сцени.
На тоя ден
по-късно ми се случиха
две хубави неща.
Да почна с първото ли?
Имах рецитал
в една аудитория.
Студентите не бяха в еуфория,
но чакаха с почтително внимание.
„Дошли са по желание! -
ми каза преводача. -
Те са българисти.”
Наистина
разбираха езика,
на който аз се мъчех
да ги предизвикам.
Така че между нас протече ток.
Добре че не получих шок.
И както бе предвидено в сценария
(така го правим и в България),
звучеше музика.
Познат рефрен…
Шопен, разбира се, Шопен!
Тогава забелязах нещо странно.
Встрани от черното пиано,
на стол като на трон
едно момиче
седеше неподвижно.
И някакъв художник го рисуваше.
Но за момичето
художникът не съществуваше.
Не мога да го обясня, не мога.
Момичето наистина позираше,
но то позираше пред бога!
Приготвили ми бяха изненада.
Момичето - за вечността.
Картината - за мен.
Като награда.
Донесох си картината в България.
Пак имах рецитали, но в сценария
го нямаше момичето от Краков.
Накратко:
Това е първото, което ми се случи.
Тогава всъщност ме улучи
една стрела случайна.
А второто?
Простете…
Ще го запазя в тайна.
ЛЕНА
Реката с име на жена.
Жената с име на река.
Кой дявол ги събра
и ти ги връчи.
Орисан си.
Така и не разбра
какво те мъчи.
А трябва нещо да направиш.
В реката ще се удавиш.
И в жената ще се удавиш.
* * *
Студено е през януари.
Но върху моето лице
сълзата като въглен пари.
Помни сълзата ми, сърце!
Помни печата й божествен,
кристалната й чистота,
красивата й саможертва
и гордата й самота.
* * *
Луда е луната нецелуната.
И щурецът полудя от мъка.
Накрая скъса струната
и млъкна.
Какво ще правим ние с тебе?
Ще си поплачем?
Или ще хвърляме жребий
кой да умре първи?
Обаче
любовта вече спечели.
Изпревари ни любовта.
И от тук нататък няма значение.
Виждаш ли покрива на света?
Милиарди човечета
с джобни фенерчета
пъплят.
И те са изгубили нещо.
Нали се досещаш?
Трябва да идем при тях.
Или те е страх?
Послеслов:
На тая планета няма любов.
