ШИВАЧКАТА
На малкото й пръстче - кутрето, по-точно, на възглавничката му, неизбежно имаше следи от червило, следствие на размазването му за по-равномерен слой на яркото багрило или някакъв стремеж за съвършено оформяне на женските устни.
Наблюдавах с блеснали очи неведнъж този финален процес, тази мануална абракадабра, след която магията постигаше целта си - кървавочервени устни, по които и след часове, загатваха за финеса на стопанката си.
За онова време ползването на белила и червила бе по специален повод. За шивачката от родното ми село, домораслата Коко Шанел, всекидневна процедура. Това бе първото нещо, което я отличаваше драстично от другите жени, отрудени и със забрадки през целия ден, под които кожата им лете бе потъмняла от слънцето, а през зимните месеци криеха лицата си от студа с дебели шалове.
Ателието на шивачката - стая на приземен етаж с прозорци и врата към шосето, по което рядко минаваха автомобили, имаше стратегическо положение. По-често преминаваха накачулени с войници камиони от близкото поделение.
Случвало се е младежите в прашни униформи и накривени кепета да се оживяват и да подсвиркват вкупом с пръсти, когато виждаха приведения над шевната машина силует.
Червената коса на жената събуждаше уморените им след обучението очи и явно харесваха гледката, различна от препускащите черници и буренаци.
Аз бях вътре, в шивалнята и не се насищах да докосвам ярките платове, натрупани на тезгяха да чакат своя ред за кроене с креда и дървен метър, за сглобяването, пробите и другите тайнства, които чевръстите пръсти на жената преобразяваха в рокли за празници.
Много специални поводи, защото роклите висяха в гардеробите на селските жени с години, някои обличани само по един път. Копринени, с ламета, буфан ръкави, фусти с дантели, клош поли и най-различни други модни за времето си облекла, които ми звучаха като мелодия от друг свят, по-различен, дори по-щастлив от селския ни подреден и предвидим живот.
На помощната масичка се въргаляха списания с износени страници от дългото прелистване, които даваха представа за новите колекции на големите ни модни централи. Може би по тях си е сверявала часовника, но със закъснение от няколко години, ако се съди по годината на издаването им.
Бяха по-скоро за интериор и забавление на чакащата реда си за проба жена. Шивачката бе единствената в селото и се търсеше като топъл хляб, както казват старите баби.
Пребиваването на деца в светая светих на шивачката бе изключение, за да не пречим на свещенодействията й, а също така и да не докосваме с ръце материалите.
Аз бях придружителка на приятелката си, нейната дъщеричка, та се случваше да имам тази привилегия, макар и за кратко. И по-добре, защото след всеки престой въображението ми се разпалваше.
Майката на моята съученичка ловко боравеше с ножиците и ми е било малко страшно как от устата и се подаваха топлийки, които тя бързо забождаше на изделието, като едновремено жонглираше с цигарата, закрепена на тезгяха с филтъра навътре.
Ами ако се подпалеше някоя дреха? - мислено потръпвах при ужасяващата картина, която се натрапваше в съзнанието ми. Пушенето не се толерираше, да не кажа, че се гледаше с лошо око, порок, присъщ на циганките и жените с лошо име.
Шивачката не живееше с мъжа си, бащата на моята добра приятелка, но за това не се говореше. Той беше отпътувал за далечен град и никой не знаеше дали са разделени временно родителите на момичето, но се шушукаше, че шивачката е парясница.
Грозна дума като стигма, обидно и презрително отношение към жена, която по някакви причини е развалила семейното си гнездо.
Моята приятелка видимо не страдаше, беше жизнерадостно и добро дете, отворено към всички, възпитано и умно. След много години пътищата ни се разделиха, всяка от нас отиде в различен град да учи, а по-късно и да създаде свое семейство. Загубихме си дирите, както казват на село. Шивачката затвори ателието и последва дъщеря си.
Военното поделение бе закрито и по шосето не се движеха камиони с войничета след тренировъчен ден. Всичко се промени из един път или постепенно, пораснахме и остаряхме.
Обидната дума за разведените жени е навлязла вече във фолклора и буди смях, никой не си дава сметка колко силно е наранявала преди време.
Не остаря в мен само споменът за шивачката с вълшебните пръсти и огнената коса, която бе господарка на съдбата си и се бореше сама с предизвикателствата на битието.
Наведена над сингера от сутринта до късно вечерта, когато селото вече заспива уморено. А тя посяга към цигарата и довършва нечия дреха.
Денем небрежно помахва с ръка на минувачите, някои от които нейни клиенти.
Оставила у всеки частичка от своя труд, необичайно поведение и алюзия за различност.
Като бяла врана или може би лястовица, която хем напъждаме, хем тайничко се радваме, че я има в колорита на селския пейзаж.
