(пътеводител от 1989 година)

Красимир Симеонов

Слънцето топеше разчорлената ми коса и я втечняваше върху челото.

Целият вир вода от пот, махах на стоп по един от възможно най-дългите за автостоп маршрути в България Варна - Роженския манастир.

Спасително и разсейващо беше присъствието на двете мои колежки от университета, с които пътувах и които се препичаха, приседнали край канавката. Техните обли форми помахваха на профучаващите коли всеки път, когато момичетата дяволито ми се ухилваха.

Бяхме заседнали на главното шосе след Търново и в големите болярски коли все не се намираше ъгълче за крехките ни души и тела.

Накрая някакъв стогодишен камион закова пред нас и ни задави с прах. Вмъкнахме се в кабината като облачни чудовища и до София между зъбите ни проскърцваше пясък. Пристигнахме още по-мърляви и каталясали. Поради жегата едва успяхме да се измъкнем от миризливата ни столица, но въпреки умората зачакахме отново.

Беше към седем часа вечерта и движението беше понамаляло. Наближаваше нощта. Времето на тихите стонове и пронизителните писъци от покрайнините. Всеки заключваше своя дом и се опитваше да забрави ближния си, мъчеше се да забрави и себе си, дъвчейки безлюбовната си яхния. Еднаквите прозорчета светваха едно след друго, за да изгаснат час-два по-късно.

Без никаква надежда.

Без никаква поезия.

Тук - таме някой закъсняващ бетоновоз ни одимяваше без да ни забележи. Всъщност вцепенен над волана, шофьорът едва ли виждаше нещо от пътя. Вероятно просто се надяваше, че машината знае какво прави.

Понеже се намирахме на километър от Драгалевския манастир, решихме да се примолим да пренощуваме там.

Манастирът се оказа женски метох и мен не ме пуснаха вътре, така че спах на тесничката пейка пред входа му и чаках да дойде Бог. Да дойде и ако може, да ме помилва по главата и както дядо някога, да сложи ръка на рамото ми, за да ме изпълни със смелост. И с вяра. Защото брах голям страх през нощта.

Спах лошо и се събудих с убийствен дъх в устата. Затова пък самата майка игуменка излезе и ме покани да закусим в столовата с божите и с моите момичета. Аз се представих славно като изядох дванадесет мекици - горе долу колкото изяждаха на закуска трите монахини за седмица. Оправдах се, че не сме хапвали от вчера от обяд и че още растем, особено аз.

Майката игуменка - жена с прозрачна кожа и такива мисли - много ми се радваше и току ме пощипваше по бузите, съпровождайки тези жестове с благи съвети от рода на: “И не бива така бързо да се храниш, моето момче /щип!/ - няма никой да ти го изяде /щип!/.” Или: “С тези две свежи девойчета трябва да си много внимателен /щип!/ и никак да не ги забравяш и сутрин и вечер /щип!/.”

Аз попивах наставленията и още следващата нощ обърнах внимание на едното. Не го забравих и вечерта, и два пъти сутринта.

Натежали и свежи след мекиците слязохме на пътя и на десетата минута оттам ни забърса чевръст чичко със закачлив нрав и долни намерения. След като разбра, че няма да му дадем и лев за прехода, ни свали с цветущи псувни доста встрани от основния път. Наложи да се връщаме до главния път, проклинайки всичко живо.

Пътят от София към Петрич е живописен и пъстър. Така и не усетихме прекачванията за по двайсет - трийсет километра, когато се озовахме в Сандански. Там бяхме решили да изядем по някоя паста. След което подсладени и щастливи успяхме само с една кола да се смъкнем чак до Мелник. До там ни отведе весело софийско семейство. Говорихме, смяхме се, пишкахме на вехта бензиностанция и в ранния след обяд бяхме пред бариерата в Мелник.

Мелник е град от селски тип, който до скоро мамеше цяла България, че е производител на стотици тонове от тежкото червено мелнишко вино. Него на главозамайваща цена бихте могли да опитате в някоя дупка, която местните наричат механа и то само ако персоналът и собственикът ви намерят за благонадеждни клиенти.

Смяхме се от сърце, когато ни поискаха такса за вход в селото. Милите софиянци деликатно ни свалиха и отпрашиха към Петрич да си харчат парите, а касиерката на пътя се оказа пред дилемата как да ни таксува - като туристи или като превозни средства.

Успокоихме я да не се напряга и че няма да хвърлим и един прокъсан поглед към смотаното й село, защото отиваме към Роженския манастир.

Продължихме по пътя. Оставаха ни по-малко от десет километра, но не минаваше никаква кола. Решихме да цепим напряко през възвишенията и да спестим някой километър. Не че бяхме идвали преди по тези краища, но ни се стори, че ще бъде по-бързо. Разбира се, се оплетохме из баирите и след два часа лутане вече твърдо знаехме, че сме се изгубили.

Внезапно насреща ни изникнаха овце, което приехме като знамение, защото с право се надявахме покрай овцете да има и овчар. С овцете наистина имаше овчар, но пред него щастливо подскачаха и четири яки овчарски кучета от породата “голямо, планинско”, които с ярост се спуснаха към нас.

Винаги съм откривал нещо вълче в себе си, но тези кучета откриха много повече. Два мига преди да ни разфасоват за вечерята си и миг преди да се напикаем и наакаме, овчарят им свирна и те замръзнаха в неестествени пози.

Човекът дойде, похвали ги възпитателно за усърдието и ни пита накъде сме тръгнали. Аз отговорих нещо подобно:

- Тр…гр…м…но…от…в…рсъ.

Той учудващо ме разбра и спокойно посочи:

- Оттатък този баир е.

Пожелах му приятен ден някак така:

- Л…и…др…т.

- И на вас също - махна ни той и ние продължихме.

Вървяхме около час мълчаливо, време през което започнах да си припомням българския език, а малко по-късно си спомних и името.

Очертаваше се приказен залез, когато манастирът неочаквано изплува пред нас като из морска бездна. Бяхме му минали в гръб и го сварихме неподготвен за нас. Портите му вече се затваряха, но ние направихме мили физиономии и клисарят ни пусна да разгледаме и да запалим по свещичка срещу два лева бройката.

Така завършихме първата част от пътуването си, но ни предстоеше да навлезем навътре в безумната Пирин планина; почти да достигнем нейните най-високи зъбери и да се спуснем от другата й страна.

* * *

Сега обаче, трябваше да намерим отново място за нощуване, така че заслизахме към кръчмичката в село Рожен. Усмихнати като освободители, ние си поръчахме по една ракия от тукашната. Хорицата вътре явно рядко виждаха туристи и ни зяпаха с любопитство. Без да усетим как, те ни заговаряха наивно и смешновато. Бяхме принудени да отговаряме на най-невероятни въпроси: “Абе, как е бай Цанъо Варненския, дето живее откъм третата къща срещу вълнолома, че аз от войната не съм го виждал?… Ти на Петъо момчето ли си, дето избяга през 67-ма от село?” И други такива. И без да разберем на масата ни се прехвърли половината село с все ракиите и мезетата. Започнах да си измислям, че бай Цанъо кретал още и че аз не съм на Петъо момчето, но че момчето му го знам.

И понеже никак не обичам да се хвърля храна, се опитвах да погълна по-голямата част от нея, в следствие на което започнах да комуникирам основно с мучене и пръхтене: “Тъй, тъй… ъхъ, ъхъ… ами, не… ммммммм…” Момичетата умираха от срам, а аз им бутах чиниите и им правех знаци с очи да ядат. Те си щипваха по малко, колкото да ги оставя на мира, зяпаха през наплютите от мухи прозорци и се чудеха кога ли ще ни изхвърлят.

Да, ама в кръчмата изведнъж всички млъкнаха и през вратата като самата смърт - без никакъв шум - плъзгаво се вмъкна оглозгана старица, облечена от очите до петите в черно.

“Чумата! Чумата!” - шепнеха си хората и заотстъпваха пред нея. Аз бях застинал с кокал в устата и никак не успявах да преглътна. Видението рече:

- Ще ви водя да спите!

- Хубаво! - отговори вместо нас кръчмарят и аз така и не успях да преглътна.

Започнахме да се прощаваме с хорицата, сякаш истинската чума ни отнасяше. Някои проронваха сълза, други даваха заръки, момичетата бяха пребледнели, а аз отново бях пред наакване.

Бабата ни заповяда да тръгнем след нея и ние се провлачихме подире й с наведени като за погребение глави.

След минутка от селото не беше останало нищо. Пътят се виеше бавно нагоре като дим през януари, а старицата бързаше да ни окове в къщичката си на пачи, кокоши или на каквито и да е там крака.

Боже, колко ни олекна, когато след поредния завой се появи малка планинска махала с десетина къщурки.

Мракът беше завладяващ, но бабата умело се мушна във вратичка, която ми стигаше до кръста, а после в една дървения, дето някой смелчага би нарекъл къща, но не и аз. Вътре тя запали вехто газениче и ние се поогледахме, после се видяхме и запознахме, и изразихме надежда, че на сутринта ще можем да поемем - за предпочитане живи - към хижа Пирин, а тя отсече:

- Чух ги! Знам, че ми викат Чумата, ама тогава тези хора не умряха заради мене… Ще спите на таваня! Ще ви дам по едно одеало. И не рипайте много, че да не се сринете върху печката.

Разбрахме, че преди доста време тя се опитала да помогне с мехлеми и стари рецепти на хората от околните селца, но тогавашната епидемия се случила по-упорита и по-знаеща от нея и хората си умрели. След час като че ли вече бяхме свикнали с бабето и на мен ми идваше да й засуча мустака с някоя целувка, но съм гнуслив, та подкарах групата към “таваня”.

Дървената стълбичка преодоляхме по-скоро като препятствие отколкото като помощно средство и се намерихме в продънен навес, който служеше за съхранение на сламата за животните. Метнах се със замах върху сламата и заспах на часа.

Само че посред нощ усещам някой да ме щипе и бута. Стреснах се:

- Кой, кой?

- Аз, бе - Рени - отговаря ми едната колежка - ходи ми се до тоалета. Ще дойдеш ли с мен?

- Какъв тоалет - викам - аз не знам въобще вода дали има тука! - Но тръгнахме все пак да го търсим - можеш ли да излезеш на глава с пиклива жена?!

На двора мернах някаква скована барака, чак мазна от тъмното и набутах колежката вътре. След малко тя се обажда:

- Откъде пък се вмъкна и ти бе, Краси?!

- От никъде - казвам - още съм пред вратата и обмислям.

А тя тогава с писък изхвърча навън и дълго ми би шамари преди да успея да я успокоя, за да ми каже, че някой в тъмното й близнал дупето.

Горчиво съжалих, че не съм бил аз.

Тя също.

Сетне грабнах най-близката сопа и отворих рязко вратата, а пред мен изникнаха два рога и сочна кравешка муцуна. Овиках я аз хубаво тази муцуна и й бих две тояги в главата. Вместо в тоалета, да взема да вкарам колежката в обора. Случва се.

После гушнати се качихме и се завихме под едно одеяло, което ме принуди да й обърна, според заръката на майката игуменка, доста внимание - общо три пъти.

В шест ме разбуди грозно скрибуцане - на петел ли, на вещица ли, не разбрах. Но учудващо, за нула време се бях измъкнал из сламата гол-голеничък и се дръгнех като крастав. Погледнах се и с ужас установих, че съм осеян с малки червени пъпки, които сърбят до болка.

- Рени! - събуждам аз колежката под общото одеяло. - Ти изрината ли си?

Рени се втрещи - и при нея гледката беше същата.

- Бре! - викам - сега си лепнахме по някоя срамна болест.

Да, ама се събужда и другата колежка. Вижда ни голи и притеснени да се чешем, и започва и тя.

- А, не! Дани, не е сега момента за шеги. Сърби ни, че не се трае!

- И мен ме сърби.

- И как ще те сърби като съм спал само с Рени?

А Рени се кокори насреща ми като летец изпитател, на който му е отказал двигателят.

- Аз - вика Дани - не знам с кого си спал, ама и мен ме сърби!

Гледам - зловещите пъпки и върху нея.

- Ах! - ревнах. - Майка им селяндури, от мезето ще да е!

- Или от количеството! - връща ми го Рени. - Изяде двадесет и осем кебапчета и едно пиле. Че и нас караше.

- Ама, аз да не ги обидя.

- Къде е сега най-близкият лекар? - се разпищяха и двете.

Чула ни да се разправяме, старицата цъфна на ниската си портичка, добре че бях намъкнал вече гащите.

- Деца, че вие целите сте нахапани!

- Дубрутру! Как ни фокусира без очила?! И не сме нахапани, а сме изринати!

- Бе, то вярно, че от толкова ядене биваше да се изринете, ама сега сте нахапани. От дървеници.

И докато изрече “дървеници” и тримата се хвърлихме отгоре й - без стълба, без нищо. Как не я потрошихме жената, не знам, но момичетата във въздуха още проплакаха:

- Какви дървеници? Виж дали са ме полазили! Мамо, помощ! Гризат ме, знам си аз! - и така нататък.

- Кротко бе, деца! Плюйте три пъти през рамо да ви оставят на мира и толкоз.

- Ей, бабишкер, стига с тези стари рецепти, че сме още млади! Я ни води при лекаря!

- Може - съгласява се старата - той верно е ветиринар, ама какви клизми прави, да си оближеш пръстите. А ръцете му едни хубави, големи! И Дорчо миналата седмица, и него с клизма го вдигна на крака. - и сочи съборетината с кравата.

Изненадващо бързо пъпките ми се усмириха и аз полюбопитствах:

- Бабо, ти кравата си Дорчо ли си я кръстила?

- Аз, моето момче, съм бедна женица и крава нямам. Туй вътре е селския бик Дорчо и този месец ми е ред, че го храня срещу мляко.

На мен ми прималя. И то така, че всичката ми кръв влезе в петите и оттам се оттече в земята сред пилешките курешки. Рени попремигна и едвам я хванах, че както припадна, щеше да си дрънне яко главата в плочника.

Съвзехме се криво ляво и залитайки тръгнахме нагоре, за да продължим почивката си. Първо обаче, добре закусихме при бабето с хляб, сирене и мляко, и усетих, че въпреки нямането на пари, горещините и дългите преходи, за три дена съм наддал поне с пет килограма.

Славни времена!

* * *

Изкачването вървеше скучно. Аз ръсех някоя простотия на всеки половин час, Рени постепенно ме намразваше задето се правех, че нищо не се е случило предната вечер, а Дани услужливо й напомняше, че допълнително съм я унижил, като съм се изтървал пред нея. И така я настройваше успешно срещу мен.

А каква пищна блондинка беше Рени! С естествено къдравата си руса коса, рохки гърди и шеметно тяло, тя зароби след това не един и двама изследователи на нейните красоти.

Вървях последен, наслаждавах се на двете поклащащи се дупета пред мен и съчинявах яростни стихове за островърхите планини и за пенливите и криви жени из тях.

Към обяд спряхме да хапнем по една рибна консерва и продължихме омърлушени. Хижата достигнахме късно. За късмет тя беше в ремонт, та отклоняваха пътешествениците като нас към следващата - на още два часа път. Ние обаче бяхме до тук. Безкрайното ядене и липсата на всякаква физическа подготовка ни бяха довършили. В раницата си носех малка алпийска палатка, която разпънахме нагоре по реката на приказна полянка.

Извадихме салама, който бяхме купили от бакалията в Рожен, запалихме огън и си го опекохме. Захапахме и по един домат за повече вълшебство в изживяването. Бяхме скапани, но край нас кръжаха безброй водни кончета и разни там бръмбарчета; пъстри птички прелитаха ниско над водата и никак не ни се доспиваше.

Понеже Дани бе изпитвала удоволствието от изкачването и заяждането на сто процента, бе най-изморена и първа се мушна в тясната палатка, за да си легне. Аз прегърнах Рени край огъня и й зашепнах разни дивотии. Клех й се в какво ли не и тя сбърка и ми прости, и аз отново й обърнах внимание, но този път по-вяло.

След като набързо я сложих да си легне, реших да се поразходя.

Грееше чиста, безсмъртна луна. Съблякох се и влязох в рекичката гол и възбуден, не както преди малко.

Като древен елф от стари времена чувствах облите камъни покрай краката си и в главата ми не спираха да изникват еротични асоциации - с водата, с боровете, с двата планински върха над тях…

Легнах отвън и подпрях глава на палатката. Реших да будувам - и без това вътре нямаше място за мен.

Събудих се рано вкочанен от студ и се сместих до Рени. Толкова с мъжката гордост и фантазии. Тя си помисли, че идвам за друго и измрънка: “Не, недей!”, но аз вече спях.

Изгревът в Пирин е неповторим.

Мъглите му също.

Те са студени и мътни като тридневна брашняна каша, но и така спират времето, че не ти остава друго, освен трескаво да се стремиш към върховете обвити с тях, като потънал в транс.

Поехме към билото между двата близки върха, откъдето минаваше маршрута ни за следващата хижа. Изкачването се оказа безкрайно. Дърветата изчезнаха и започнахме да се спъвахме само в камънаци и бедна пръст. Като от кошмар пред нас изплуваха руините на стар овчарник. На картата за него пишеше: “Келъовата мандра”. Зачудихме се каква ще е била тази мандра на хиляда и петстотин метра надморска височина и толкова дълбоко в планината.

Попаднахме и на огромен каменен кръг на Бялото братство, който на места беше разрушен, но ние го възстановихме.

Накрая толкова се уморихме, че разстоянието между нас се увеличи и изтъня като косъм. Всеки бе за другия неразличима точка в сивотата; всеки бе сам със себе си - беден, единствен, тъжен и невероятен.

Някъде около превала неутешимо плачех. Отпуснах се на земята. Отказвах се от най-главното, но не посмях да го изрека на глас. Нямах повече сили и зачаках момичетата да ме спасят.

* * *

Когато заслизахме пречистени по другия склон, сякаш влязохме в друго време и в невиждан свят. Там беше слънчево, закачливо и зелено. Навсякъде имаше боровинки, които ние незабавно започнахме да берем и да си тъпчем един друг в устите, задъхани от смях. Търкаляхме се по тлъстите туфи трева около боровинковите храсти и се хилехме идиотски. На стотина метра от нас двама ентусиазти, също с морави от плодчетата устни, ни гледаха ехидно.

- И внимавайте за мечки - провикна се единият.

- Мечки ли? - аз.

- Мечки ли ? - Рени.

- Мечки ли ? - Дани.

- Мечки ли??! - пак аз.

- Има мечки. Сега е времето на боровинките.

- Нас да ни няма тогава - опитах се да организирам изтеглянето аз, но момичетата вече летяха надолу по склона със поразителна за такива нежни създания скорост.

Хвърчахме надолу и не спирахме да се възхищаваме на смелостта на десетките хора, които с кофи и с всевъзможни съдинки ни разминаваха на път към боровинковата си цел.

- По-нагоре мечки са нападнали двама души! Бързаме за помощ - не пропусках да ги осведомя аз и почти всички се забързваха след нас. Събра се тълпа от около петдесет души, която с препъване и препълзяване нахълта в хижата и притесни хижаря с най-цветущи разкази за стръвници и разкъсани хора.

- Какви мечки, бре?! Аз от десет години жива мечка не съм виждал тука! То чакали вече няма, камо ли мечки!

Но докато се изяснят корените на този слух ние вече бяхме в колата на млада новобрачна двойка от Сандански и разбитата им жигулка подрънкваше към гарата в града.