НАЧАЛО
Из „Моята обич ще те посрещне” (2023)
НАЧАЛО
Ах, твойто идване внезапно
със устни на високо слънце
докосна ледения сняг в душата ми
и светъл ручей в нея звънна.
Той втурна се в посоките на дните ми
през песенни треви, по жаден пясък,
понесъл в пролетното си корито
дъха на твоя слънчев блясък.
И силните води на лудите ми чувства
безсилно търсят необята.
Пред изгрева на топлите ти устни
безпомощно се мятат.
И аз не знам в коя посока
дъга над тях ще пламне -
до пясъчната жажда на живота ми
или
над долината на страданието.
ПРИБЛИЖАВАНЕ
Нали е хубаво, че тъй задъхано
се втурна пътят изведнъж
и няма връщане,
и няма връщане
към утринния синкав дъжд.
Сега те моля, вярвай ти:
зад дългите меланхолични дъждове
узрява хоризонт и път цъфти,
и слънчево пространство ни зове.
Какво от туй, че остри ветрове
на думи остри ни връхлитат.
Нали пространството нататък ни зове
и хоризонт,
и път ни викат.
Какво от туй, че сиви снегове
от погледи хапливи падат.
Нали пространството нататък ни зове
и приближаваме брега на свойта радост.
Ще стигнем до мечтаната страна,
наречена Очакване за щастие.
Ще се прегърнем в дом от светлина
с победата си властни.
ОПТИМИСТИЧЕН ОТГОВОР
Знам - някой ден ще връхлети ненадейно
вятърът на раздялата
и ще ми отнеме тебе.
Да викам ли от болка, че съм сам
и ми е студено?
Страхувам се!
Бъбривите скали ще ме чуят.
Те са зли като хората
и ще повтарят дълго ехото на моя глас -
та целият свят да разбере,
че се разделяме.
Не, няма да викам след тебе!
Ще се сприятеля с дърветата
и ще се уча от тях на търпение.
Виж клоните им
как са притиснали опразнените гнезда
като пръстени венчални
и как се борят с вятъра до отчаяние,
за да опазят обичта, цъфтяла през лятото…
Ще се сприятеля с дърветата
и ще вярвам като тях
в раззеленяването на пъпките,
когато многоточията на птиците
отново ще се проточат на юг
и по петолинията на жиците
ще звъннат сватбени звуци…
***
Намерих те. . .
А трябваше години
да те търся!
Ела,
седни сега до мене -
очите ти
отблизо да погледам.
Така -
за миг да ги погледам
и кротко да полегна -
след дългата умора
в тях да си почина. . .
ПОЗИЦИЯ
И аз съм подвластен на цветни измами,
магията синя и мен ме влече.
Но предпочитам за обичта ми
Съдбата на зимно врабче.
Когато се вдигаш с небето високо -
със шемет на птица изчезваш на юг,
аз ненавиждам чужди посоки
и - старомоден - оставам си тук!
Оставам в гнездото на мокро мълчание -
под слепи прозорци, пред глухи врати.
И предпочитам за обичта ми
смеха на снежинки, наместо трохи.
Трохи от перваза на лесна забрава,
трохи от случайно протегната длан.
Макар старомоден - тука оставам
с надеждата бяла, че съм разбран!
МОЛИТВЕНА МУЗИКА
На Лиляна
Светица ли си, или истинска?
О, свети образа ти стенописно
на фона на молитвената музика.
Косите ти пламтят и греят искрено,
безкрайно топли като изгрев.
А аз стоя -
отшелник праведен
до тяхното захласнато поднебие.
И искам,
искам,
искам
очите ти да плиснат музика
върху бездушното лице на стайната,
на нашата обречена самотност.
Да я докосна с поглед,
да се стопля -
та утре тръгна ли обратно
по песенни и глухи пътища,
пред мен да свети стенописно
на фона на небето образа ти.
Декември 1969
Рилски манастир
ЖЕНА
И неочаквано -
в поречието сухо на живота ми
на кон от вятър ти пристигна
задъхано-самотна.
Видях -
нозете ти издраскани
от храстите на самотата.
И свечерено кратко щастие
в очите ти вечерно гаснеше.
Но пламна в погледа ти невероятно
сиянието на цветята.
В градината на моето приятелство
опали те смеха на лудо лято.
И по брега на твоето присъствие
залутах се да търся извор нейде
цветята да полея, за да не съхнат -
градината за да не вехне.
На връщане…
О, женска сложност!
Следи от твойто нетърпение
отвеждаха в далечното подножие
на стръмните съмнения.
Кажи ми - как да превъзмогна
на твоето непостоянство сипея?
Дори да викам - невъзможно е
до тебе ехото да стигне.
ЕПИЛОГ
Колко беше трудно да открия,
че ме обичаш!
И в деня, когато пръв път те целунах
ти ми каза,
че цяла вечност си очаквала
моята целувка.
Беше щастлива.
И се усмихваше.
А аз исках да запомня
всичко твое свято.
И най-много
веселата ти усмивка.
Ти отгатна моето желание
и написа:
„За да бъдем винаги заедно!” -
на снимката,
в която се усмихваш;
и на другата -
в която си замислена за нещо.
Целуна ме и на сбогуване ми каза:
„Когато ти е тъжно -
вземи ей тази - дето се усмихвам
и аз ще те развеселя!
Когато сме за дълго разделени -
вземи оная -
дето съм замислена за нещо -
и вярвай,
че за твойта неизвестност мисля!”
…Отшумяха дни и срещи оттогава…
Когато бивах тъжен -
поглеждах снимката,
в която се усмихваш
и ставах като тебе весел.
Когато се разделяхме за дълго -
вземах другата,
в която си замислена за нещо
и ми беше леко,
че за мойта неизвестност мислиш.
Но, ето че на моя път обратната посока ти пое…
А аз сред пътя спрях
и скъсах снимките,
които някога ми даде,
за да не бъдем никога сами.
А вятърът със шепите ги сбра
и ги отвея…
Останах сам под стряхата на вечерта.
Тогава птиците запяха с твоя глас,
звездите трепкаха подобно твоята усмивка.
А хоризонтът гледаше замислено небето -
в очакване на бъдещия изгрев.
Не издържах.
И хукнах подир стъпките на бягащия вятър -
да търся веселата ти усмивка
и мислите за мойта неизвестност.
Разбрах -
обичам те!
МОЯТА ОБИЧ ЩЕ ТЕ ПОСРЕЩНЕ
На Злати
Път се вие и се не връща,
дърво край него стои и чака.
Някой напуска праг на къща,
а тя след него се взира в мрака.
Чувство измами ли те внезапно -
не се проклинай, че ти си грешна.
Върнеш ли се назад обратно -
моята обич ще те посрещне.
Рилски манастир, 1991
***
Върховете снежни на планината
виж - са чупливи кристални вази.
Пристъпва на пръсти зимният вятър -
красотата им за да опази.
Към думите ми: „Обичам те, мила”
пристъпваш и ти мълчаливо -
навярно преди мен си открила,
че са кристално чупливи…
***
Аз без тебе, ти без мене -
всичко в тоя свят се случва.
Може да сме разделени -
и това не е изключено.
Ти тогава си спомни
оня път над манастира.
Помниш ли, че се стъмни
от снега неспирен?
И запя гората с глас -
по-бял от кокиче.
И се сипеше у нас
шепота „Обичам те!”
***
Вървях като че по стъкла
в пространството от слюда.
Сняг нов над мене заваля -
посоката към теб изгубих.
Огря ме слънце и снега
стопи се с дирята ти бяла.
Стоя под стряхата сега
на преходна раздяла.
***
Отсъствието ти - навъсена
мъгла е непрогледна.
А твоето присъствие
до смърт ми е потребно.
Като ранен елен ще вия
в гора от сняг непроходима.
Но знай - ще те открия
през тази дълга зима.
