Красимир Симеонов

МАЛКИТЕ НЕЩА, КОИТО НИ КРЕПЯТ

Мирисът на изпрана и изгладена кърпа; мирисът на нова книга;
лекотата на битието около водопад, скрит дълбоко в боровата гора;
уханията, докато се издигаш с мотора някъде из планините;
пропукването от огъня на брега на морето - привечер с китарата, далече от суетите;
домът ни - с белезите, оставени от живите и мъртви наши близки;
кучето ти - когато те близва по носа с цялата обич на Вселената, малко преди да го умъртвиш, защото е престаряло;
добротата в очите на мама, докато й крещиш за някаква глупост…

В нас остават да тлеят само малките неща, защото те са дървоядът на сърцето.

ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ДИНОЗАВРИТЕ И ДРУГИ ТЪЖНИ ИСТОРИИ

Един приятел преди да умре това лято ми каза:
- Само се моля да си отида “мъжката” - без хленчене и подсмърчане. Имах добър живот. Вярно бях малко като слон в стъкларски магазин и повече бърках, но съм вършел и добрини… Ти поне знаеш?!
- Така е! А и нали сме последните динозаври - отиваме си с гръм и трясък…
- Поне останах човек! Не като някои - дойде време за умиране, а то няма какво да умре в тях, щото са отдавна мъртви… Ама бяхме добри динозаври, а? Младоците все нещо трябва да са научили…
- Че от динозаврите няма никаква полза ли?
- … Разсмиваш ме, а ме боли като се смея… Дано да са разбрали, че трябва да бъдат себе си, и да бъдат мъже, не някакви лигльовци. Наглеждай момчетата ми, че са още малки. Обещаваш?
- Ще го направя, не се безпокой!

ДЕН ПЪРВИ

… и вече някак се усеща, че е все по-близо онзи изгрев, който ще докосне успокоеното море, ще погали стръкчетата трева и ще смири пламъците.
Същият ден ще станем по-рано от обикновено и най-после ще успеем да сътворим онзи мечтан свят на Свобода и Щастие, който всички ние търсим от хиляди години и който до сега изглеждаше така непостижим…

БЛАГОДАРЯ

Благодаря ти, Господи, че ме държиш на ръба на живота и че ми позволяваш да го докосвам, болезнен като изгорено място.
Благодаря ти за необяснимата жажда и за детските очи.
Благодаря ти, че понякога думите свършват!
Благодаря ти за добротата и милостта - за нежните пролети, бездънните лета, крехките есени и безмълвните зими.
Благодаря ти за несъвършените сетива и че въпреки това ми позволи да те търся.
Благодаря ти, Господи, за моите ближни. Защото нямам нито един приятел в Ада! Но нямам и нито един враг в Ада!
Благодаря ти, Учителю, че ни държиш за ръка. Защото ако за някого сме мърляви скитници, за теб сме твоите деца небесни.
Благодаря ти накрая и за вечната буца в гърлото.
Благодаря ти!

ЛЮТИ ЧУШКИ

Навремето, което днес наричаме „социализъм”, Националния студентски дом в София (чрез Кабинета на младите писатели-студенти ) организираше литературни лагери в Равда през лятото. Колегите канеха за участие в тези лагери по няколко студенти от литературните клубове на някои висши учебни заведения в страната.
Бяха приказни времена!
Ходих два пъти.
Но вторият път се наложи да си тръгна по-рано от обикновено.
Ето историята:
С Орлин Дянков и Краси Едрев - едни от най-блестящите поети, които съм срещал някога, и двамата вече мъртви и свободни - пристигнахме в Равда на стоп няколко дни след началото на лагера. И тримата с по един позакъсан сак, а аз и с китарата си. Черняка (Георги Черняков - човек с огромно сърце, ментор и душа на тези събития) ни смъмри, но ни разреши да останем.
През деня литературни дискусии, почти всяка вечер срещи с водещи поети и писатели. По-късно с китарите на плажа се носехме по вълните до сутринта… За кротките пишещи душици това беше раят, но не и за нас. Тримата се оказахме ярък контрапункт.
Защото казвахме искрено какво мислим - за стиховете, които се четяха в момента, за повечето от „водещите поети и писатели”, които ни наставляваха, за системата, която ни одялкваше и уподобяваше на себе си.
И така, вечерта в края на първата седмица всички се вълнуваха от предстоящата среща с мастит софийски поет, който ни беше вместил в програмата си и беше готов да ни назидава на литературни и други теми.
Няма да крия - някои от тези срещи бяха трудни за изтърпяване.
Преди това беше вечерята. Наред с другата храна имаше и цяла тава с пукани люти чушки. Тях обаче младите творци дори не докосваха, защото било селско и просташко.
Но ние с Краси и Орлин взехме тавата и кротко я разположихме на нашата маса. И това като че ли не изненада никого. Подрастващият литературен елит се опитваше да не ни забелязва.
Всичко щеше да е по старому ако на срещата с поета след трийсетина минути ние тримата не се появихме със същата тава с люти чушки. Зачервени, изпотени и вдъхновени от лютото и от предстоящите теми, ние се разположихме в първите редове и продължихме да хапваме от чушките и след началото на срещата. Това дълбоко впечатли видния столичен поет, макар че по-точната дума е „потресе”. А преди да приключи срещата станахме и си излязохме демонстративно с тавата под мишница.
Вероятно сме изразили по не особено елегантен начин протеста си срещу статуквото и срещу практиката за рендосването на твореца докато е млад, за да се напасне после лесно към повелята на властта…
Но сега ще ви кажа голямата тайна:
И днес е така!
Защото кротките литературни послушковци са винаги ценни и обгрижвани от всяка власт - без значение дали е социалистическа, капиталистическа, либерална или феодална.
Така че ако ще се бунтуваш, остани на страната на истината и се бунтувай срещу всяка власт, независимо каква е и чия е, защото по презумпция тя се стреми да те пороби!
Колкото до последствията от случката - още на следващия ден, разбира се, ни изхвърлиха, но все пак ни остана мъничко време да напишем своето стихотворение.
Ето и моето:

РАЗГОВОР С КРАСИ ЕДРЕВ

В памет на Красимир Едрев

Е, брат,
харесва ли ти да си пазач
в зоологическа градина?
Да пазиш пет птици, един заек
и два вълка
да не посегнат на себе си?

А дали ми харесва да мета един склад,
да събирам джунджурии
и да се напивам веднъж седмично,
задължително в петък?

Да зарежем ли всичко накрая
и да се озовем на пътя
без пари и обуща?
Само с онези мечтани
индиански сандали
и голи до кръста -
двама вехти аполони
с изтръгнати чурки.

Или защо да не тръгнем към вкъщи?
Далеч от поетичните лагери,
където ни учеха как се пише правилно
поезия.

Далеч от напудрените лекции,
от които бягахме,
за да си купим риба от рибарите,
вино от винарите
и най-после свобода
от свободарите.

Вечерта в бурята,
когато пекохме рибата
на огъня край брега
и запихме вкисналото вино,
и засвирихме с китарите,
и заудряхме с дайретата…

Да, свободата се оказа
измамно начинание -
скърца и до днес пясъкът
между зъбите ми.

А на другата сутрин,
когато морето утихна,
играхме на китове,
които си говорят
и които имат много да си казват.

Помниш ли -
бяхме добри китове…

КАМЪКЪТ
дзен притча

Живял някога един камък.
Веднъж той бил хвърлен от единия бряг на реката към другия бряг. Камъкът политнал ефектно и обещаващо, но паднал в реката и бързо потънал.
После дълго лежал на дъното.
Понякога през годините течението го претъркулвало по няколко пъти, но само толкова.
И малко преди пясъкът да го затрупа, той да изчезне завинаги и да се заличи всяка следа от него тук, сърцето му успяло да пророни:
- Учителю, моля те, изнеси ме на другия бряг.
- Добре. Но първо се остави да те затрупа пясъкът, да изчезнеш завинаги, да се заличи всяка следа от теб тук…