Любомир Духлински

БАЛАДА ЗА БЪЛГАРИЯ

Факири, пророци, гадаене.
Лечители и магьосници.
Клакьори
и телевизионни идоли.
Бандити и шутове.
От векове
сме живели,
обвинявайки тъмната сила,
Сами сме си я избрали -
всички, които копаеха
гробове другиму.
Изгорихме поетите.
Векове бяха хвърлени
под воденичните камъни.
Изгаряхме, мразейки,
вманиачени по
непостижимо господство
Не виждахме
трагедията в последния фарс.
Евтини уличници
ни учат на маниери.
Убежище за измамници.
Подлото робско мълчание.
Слуховете
във вяра
лесно превръщаме.
Ден и нощ
чакаме чудото.
Разпънати сме -
не като Христос,
а като Юда…

БАЩИНАТА КЪЩА

Продадох бащината къща.
Сякаш унищожих душата си.
Изхвърлих цялото си минало.
Сбогувах се със себе си,
на детството ми с катедралата.
Цял живот сме живели в нея.
Тя знаеше и радости, и болка.
Тежко е да доживееш този ден…
Баща ми сякаш гледа ме отгоре
и не крие сълзите в очите си.
Думите засядат във гърлото.
Последно сбогом казва къщата.
Изглежда смалена и грохнала,
примирена със своето минало…

ВОЕНЕН РЕПОРТАЖ

Във вестниците -
репортажи от бойната линия -
колко, кого и кога ще убием…
Идете до мълчаливото гробище -
там всички са се помирили.
Никой не се върна.
Никой не поиска спасение.
Само суетата на репортерите
е сянка от предишното
им съществуване.

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА

Бащите ни отиваха на война,
побеждаваха злото със кръв.
Трябваше да спасяват Родината!
И я спасиха. Днес не са у дома,
с другите войници са заедно…
Няма да празнуват Деня на победата.
Останаха ордени, старите снимки,
от които ни гледат млади лица.
През май им носим цъфнали люляци.
Не, не плачем, това е само
солена вода по бузите, от дъжда…
Ние, които оставаме, ви обещаваме -
ще се преборим със чумата,
която наричат свобода, демокрация,
а тя си е просто само фашизъм.
Гледахме в Деня на победата,
Парада, който днес забраниха…
Вие сте в безсмъртния полк,
а синовете и внуците на тези
които се крият зад гърба ви
сега, както тогава, са тук,
натъпкани като бълхи във обор.
Днес не можеш да си свободен
във зла и болна държава.
Да слушаш крясъци от новите фюрери.
Много като мен обичат своята
древна Родина
и няма да избягат от нея.
Спете в мир! Додето нас,
вярващите, все още ни има,
все някой ще ви припомня…
Благодарим за мира,
за честта
и за славата.
И за Май…

ПЕЙКА В ПАРКА

на родителите ми

Вървя по алеята
в селския парк.
Още е тука жълтата пейка.
Някога на нея седяха
момче и момиче.
Срамежливо момче,
което дълго умуваше
дали да прегърне момичето.
А то, поруменяло,
свело надолу сини очи
потръпваше цялото
и чакаше
някой да го целуне.
Днес жълтата пейка е празна.
Селският парк е обрасъл
със драки и бурени.
Момчето, момичето…
Няма ги.
Днес те са заедно -
горе, на хълма,
под сините люляци.

И жълтата пейка е празна.

ПЕЛИН

Пелинът, тревата
на полския път.
Неговото горчиво стъбло
е по-горчиво
от моминска сълза.
Вдишвам го
и от това съм пиян.
Стоя до прашния храст -
полския скитник
в избелялата риза.
Имаше вкус и на мед,
и на сол и на жлъчка -
миризма на земя
и дивите плевели.
Покрай него растат само
цветовете на бъз
и вълчето грозде.
Отровата му е
горчива и пенеста.
Устата изгаря от глътката.
Но ако го смесиш
със тъмното вино,
ще се получи това,
което Господ нарича
кръвта на невинните.

ПЕПЕЛЯШКА

Свърши прекрасната приказка.
Тази вечер някой ми я разказа.
Когато скромната Пепеляшка
непознатия принц е целунала.
Как загубила кристалните чехли,
а каретата си останала тиква.
Как избягала в приказен сън -
толкова вярвах в това чудо,
забравил за всички реалности.
Принцът, кристалния замък,
сутринта дворецът се срутил.
И принцът затръшнал вратата,
забравяйки сбогом да каже,
че я обича до гроб да излъже.
Сутринта свършват приказките,
но хората често ги връщат в съня си
и нямат нищо против да ги лъжат.

ЖАЖДА

Кучето размаха опашка.
Близна праха по обувката.
Очите му са големи и тъжни,
те са като отражение в мрака,
Не докоснах бретона му рошав,
а му хвърлих сладка близалка,
но песът изведнъж се отдръпна
и нашата дружба приключи.
То не посегна към милостинята.
И душата на кучето не възкръсна.
То не искаше състрадание,
а само топла човешка милувка.

СМЪРТТА НА УЛИЧНИЦАТА

За какво са й вече белите рози -
тя е само бившата уличница.
Любовниците й гледат под вежди,
не виждат красотата в останките.
Изцедена е като зрялото грозде,
а от сладостта й е ставало вино.
Всичко вече е изпито от нея -
до последната капка изгаряща.
Студените синкави устни мълчат,
а те се целуваха толкова жарко.
Любовта и смъртта - вечни съперници -
днес се прегърнаха и си простиха.
Розите са увехнали. Задушно е.
По ръцете й накапал е восък.
И някой шепти равнодушно
за сърдечната недостатъчност.

СТАРИЯТ УЧИТЕЛ

Старият учител продаваше ягоди
заедно с търговците на пазара.
Разпознах го, но той мене едва ли…
Приближи се, поклони се несръчно.
Не взема пари от мене да пробвам.
- Купете си! Няма да съжалявате…
Защо ли е тук, на пазара? Не питам.
Той продаваше забравени спомени.
Беше моят учител, неприветлив,
вечно ядосан за нещо на себе си.
Накрая седеше и мълчеше болезнено,
вече безразличен към всички обиди.
Уволниха го, не преподавал модерно.
Беше обвинен в седемте смъртни гряха,
Когато си тръгваше видях очите му,
тези очи, никога няма да ги забравя.
Тогава бях на седемнайсет години.
Получих си дипломата, а той днес
продава горски ягоди на пазара.
И моето левче звънна горчиво,
когато го пуснах във чашата.