МОЛИТВАТА
Из „Памет” (2023)
МОЛИТВАТА
Моля те, Господи, дай ми
само за час ключа на Рая.
Искам да срещна мама
и да й кажа, че онова парче
от душата ми, което замина с нея -
за Рождество намерих го под елхата.
Душата ми вече е цяла.
Готова е за раздаване
като мамината пита,
дето всяка Коледа правя…
Моля те, Господи, само час
да съм с мама.
ЗАДУШНИЦА Е
Днес душата ми е беззащитна
като запалена срещу вятъра свещ.
Като лес след сеч.
Като прокълнато от огъня огнище.
Броя ги. Не стигат пръстите на ръцете,
и на двете.
Някой тихо плаче.
Много са си отишли.
Днес всички приличат на мама.
Дори по лице.
***
Когато неуютни нощи ме притискат
с хиляди въпроси…
Когато всички пътища във мен мълчат -
измъчени…
Когато зимата, с която вчера се сбогувах,
се връща и на вратата на душата ми звъни
и носи лоша вест…
Когато оня път към тебе зее като рана,
за която навярно няма лек…
Когато сили нямаш на мен сила да дадеш…
Тогава присънва ми се мама.
Сънят е винаги един и същ.
Погалва ме и кротко казва:
„Светлината е над теб. Вярвай в нея.
В събота да ми запалиш свещ.”
РИСУНКАТА
Детето в мен рисува.
Рисува слънце, за да ми е светло,
когато нощем в черното загубя пътя.
Зелена изумрудена гора рисува,
за да я вдишвам, когато въздухът не ми достига.
Небе рисува, до него птица,
която през дъгата прелетява,
за да ми е леко, когато спъвам се и падам.
Рисува цъфнала череша
и аромата й рисува -
превърнали са го пчелите в сладък мед.
Горчиви думи, за да мога да преглъщам…
Вълна рисува, вярна на брега,
завърнала се, за да го прегърне -
когато ме предават, аз да мога
да простя и продължа напред.
И златен буен водопад в картината рисува,
душата си за да окъпя, преди да тръгна към дома -
там, дето ще ме чака Мама.
Прибавя нейното лице в рисунката.
Как досега не съм видяла…
На Богородица прилича мама,
рисунката пък на икона…
НА МАЙКА МИ АННА
Ту вик на птица в мен.
Ту чувство за вина.
Ту умора от неказана дума,
очакване,
тишина.
Така върви животът,
забит в самите ни сърца.
И често питам се: било ли е, или не е.
На снимката отсреща баща ми държи
мама за ръка.
Аз между двамата белея се като пряспа.
Било ли е, или не е?
Било е, щом още съм тук
и кандилото в събота паля.
Да им е светло на оня свят.
Шепне с пламъка тихият глас на мама:
„Благодаря!”
НА МАМА. В ПАМЕТ
Тя идва винаги на разсъмване срещу Задушница.
Усещам дъха ?.
Усещам как дланта си върху сърцето ми слага
и си говорим двете…
За думите - прави и криви…
За земните дни прахосани…
За самотата…
За лошотията и добротата…
Поръчва ми мама да не познавам злината
и нечисти думи да не изричам…
После луната изведнъж се търкулва
и мама вече я няма…
В кандилото пламъкът като ранило злато свети.
Празник и болка в мен се пресичат.
На средата на мама заръките.
С хляба и виното днес ще ги раздам…
Да е неделим светът ми.
ПО ПЪТИЩАТА
Неведомите пътища достигат до Халеп.
Един арабин на пазара краде портокали.
Краде оранжево слънце. Живот!
Манниг го гледа учудена, после втрещена.
Гледа го през очите на кръвта -
древната, кипнала в думите: „Толкова
прилича на брат ми…”
От гърдите
като изстрел
„Ховсеп!”
пробива въздуха…
След миг Манниг и Ховсеп са едно -
прегърнати брат и сестра.
Кръвта е познала кръвта.
Сестрата намерила брата в Халеп.
Пазарът мълчи.
Един залез на сто години
в спомена се прибира.
***
Ключовете изхвърлих на вратите.
И помолих времето, което няма възраст,
по неговите стъпки да вървя.
И сякаш започна отначало животът ми.
Отключен и без възраст.
По склона на Надеждата паяче плете
слънчев лъч в косите ми.
И мислите ми свободни и отключени се реят.
Като нещо, което е в мен, а го няма.
И е толкова истинско…
Като гласа на мама, която отдавна
на небето живее…
Като ръката на татко, която кове
по покрива на небесната църква звездите,
на светло нощем да се изповядам.
И вали Светлината през всички земни ключалки…
И времето просто е спряло.
МАМА
Сега тя е горе и е добре.
Спасена е мама.
И като ми отвори утрото
на Голямата Задушница своята врата
по пътеката на спомена от утринна роса,
на мама любимото цвете ще занеса.
На два гладни гълъба парченце хляб
ще дам за паметта на мама.
И нея в себе си цяла ще побера
с последната сълза и усмивката.
И ще знам, че в този миг сърцата ни са
там, където трябва,
спасени в едно стихотворение
за любимо цвете, гълъби и мама.
СЪБОТНО
На родителите ми. В памет
Есента е труден сезон.
На тъжни равносметки,
че всичко е нетрайно, временно,
че скоро безследно ще изчезне…
Опадала шума се трупа
в овдовяло поле от тъга.
Изсъхва ненужният клон.
Осиротява Душата.
Но онова ”нещо” в мен, дето всичко знае,
надига се и казва, че ще си дойдат
мама и татко една събота,
когато Господ умрелите пуска…
И някак леко на Душата ми става.
Отключвам вратата на старата къща.
В мислите ми една бяла разцъфнала вишна
с усмивката на мама и гласа на татко
тихо ми казва: “Добре дошла, дъще…”
МЕЧТА
Защо те избрах?!
Имаше ключ за небето.
Знаеше имената на всички звезди.
Една безименна от съзвездието ”Мечта”
кръсти на мен.
Така името ми увековечи.
Кръстник ми стана..
Мама бяла риза ти подари…
Сега с нея света обикаляш на бял кон…
с бели надежди, с ключ за небето …
Аз с име на звезда от съзвездието ”Мечта”
понякога с Малкия принц разговарям…
Поливаме заедно розата…
Знам… срещнем ли се, ще се познаем.
Едва ли има нещо по-сигурно от това.
Мама усмихва се от върха на една звезда.
