Иван Есенски

Не епилог - за Петър Андасаров, който се отнася внимателно към публичните си изяви, една такава книга има и друга отговорност и тя не е само лична.

В случая би прозвучало със старомодна аристократичност (дали случайно песенното ято на „Моята обич ще те посрещне” е поведено именно от едно „Старомодно стихотворение…”?) определението „съвестно”, но то ми се види най-точно и на място.

Андасаров издаде своите почти събрани съчинения с характерното си отношение към художественото слово - съвестно и прецизно.

Дарен със завидно творческо дълголетие, във восъчната зрелост на своя талант той публикува плодовете на богатия си литературен живот, подредени в специфична градация: възходяща по отношение на жанровото и видово многообразие и преливаща се - като съдържателна тъкан и емоционално възвисяване - в стегнат и ясен хронологичен порядък.

Не отварям дума за някакви особени предимства на такава подредба, но тя преди всичко олицетворява неговото уважение и преклонението му пред творческия труд и е свидетелство за висока словесна култура.

Логичен - а и очакван завършък на такова дълголетно дело, би бил един том „тежка” проза - да речем умилителна ретроспекция с поклон към обичаната родна Елешница; лирична родова сага с класическия възпев на детството и ранните срещи със Словото; а защо не и един умерено патетичен дневник на срещите и близостта на автора със знаменити съвременници, с които го свързват творчески и приятелски връзки!

Такива „епилози” напоследък са сред най-често срещаните равносметки - те придават привкус на определена завършеност, в тях се долавя и гордост от постигнатото, че и известна монументалност - явно нужна на някои автори в днешния раздробен и разлетяващ се на отделни местоимения свят.

Ала колкото и да сочим хетерогенната същност на съвременния литературен процес, каквито и осъдителни доводи да привличаме за негово и наше оправдание, истината е, че хаотичността му е само привидна, че вътрешната логика на развитието му е обективен фактор, който не се влияе от предпоставени тези, групови апетити и натрапени посоки и имена.

Тук е мястото да напомним мисълта на Йохан фон Хердер, че една нация се развива в рамките на собствения си език. Както - близко е до ума - и нейната литература, която е единствената й неподправена и неподкупна история.

Като признание, като дневник на интимните изживявания, като история и апотеоз на сърдечното чувство и преди всичко - като поезия, е събрана тази книга.

Събирана е пестеливо през годините, събирана е открито и свенливо, на висок глас и шепнешком - звук по звук, сълза по сълза, перо по перо. Защото любовта е още и полет, а цената на небесата й са перата, които устремът изтръгва от крилата ни.

Затова в началото подчертах, че това не е книга-епилог, с която Петър Андасаров увенчава литературния си път - за майстор като него подобно намерение би било твърде праволинейно и еднозначно.

По-скоро навярно е въпрос на предпазливост и чувство за мярка - темата е не само деликатна, тя е преекспонирана, тя съпътства човека от неговото раждане (първото любовно стихотворение е достигнало до нас на глинена плочка от древната шумерска култура).

И като една от вечните теми крие много коварни подмоли - да не говорим за опасностите от алюзии, повторения и заимствания от народното песенно богатство, а и от великолепните образци на съвременната българска поезия.

Което ще рече, че интимната тема е освен всичко друго - и тест, и лакмус, и изпитание и майсторски изпит за всеки автор.

Дори в чисто технически смисъл е необходимо не само свободно боравене с модерния арсенал на поетическия език, ориентация в тънкостите на изразните му възможности, ясно поставяне на нюансите и акцентите, чист „превод” на интимното изживяване и оригинален изказ, в който има място за детайли и обобщения. С други думи, това е тема с най-висока сложност и - образно казано - трудна проходимост.

Последните три десетилетия либерализирането на печата и пропагандната мегаилюзия за някакъв „свободен пазар” създаде истинско наводнение от стихоплетия, облепени с етикета „Любовна лирика”.

Не подценявам и не иронизирам авторите на купищата книжки с претенцията да ни зашеметят с дълбочината и титаничната мощ на интимните си вулканизми. Както преди и в случая тук постиженията се броят на пръсти. Всъщност така е било винаги.

Колкото до приемстванестто - ще спомена мимоходом, че един от най-богатите раздели в нашия фолклор са любовните песни, че чувствените отношения са мотиви на първите ни лиро-епически произведения: поемите „Стоян и Рада” и „Изворът на Белоногата”; че там като „свързващо звено” е и тониката на Ботевата „Пристанала”, Пенчо Славейковите „Неразделни” - високият тон е даден още в началото.

Петър Андасаров, който е доказал своята принадлежност към традициите на тази дълбока и дълга поетическа бразда, често интерпретира интимната тема.

„Моята обич ще те посрещне” обаче не е само събрание на стихотворения от отделни сборници, отбелязали творческия път на поета. Това е неговото живо любовно дърво - символ на сърдечното летоброене, което Андасаров е съумял да олицетвори като човешко време в неговите отделни етапи.

Така книгата от една страна дава възможност да съпоставяме естетическата визия на автора през различните житейски периоди; от друга - графична и чувствена - е филигранна плетеница от светлосенки, рефлекси и перспективи на състоянията на лиричния герой.

Всяка песен в тази пространна книга е годишен кръг, който обхваща тематичния хоризонт на сборника, а времевото му развитие трасира условния вертикал на общата цялост.

Разбира се, става дума за усещания и преживявания и за тяхното поетическо прпевъплъщение - тоест, за сложното изграждане на поетическата материя по органичен и оригинален - характерен за Андасаров начин.

Петър Андасаров притежава (това е една от специфичните дарби на поетите от неговия юг - П. Караангов, Е. Евтимов, Б. Владиков, В. Асенов и пр.) особена интонационна нагласа, която организира смисловата структура на контекста в няколко пласта, придаващи му полифоничността на чистото, многогласо акапелно звучене.

Това забеляза още в първия си отзив за поетиката на Андасаров и един от най-прозорливите ни интелектуалци Владимир Свинтила. „Моята обич ще те посрещне” предоставя още едно категорично доказателство за особеностите и пластичните възможности на авторовия почерк.

В знаменитата си книга „Слово и символ” Виктор Шкловски оприличава генезиса на поетическото изкуство с фазовите положения на луната - осмините и четвъртите, новолунията и пълнолунията…

С новата си книга Петър Андасаров завършва един такъв кръговрат. За цялостна творческа личност като него интимната тема е не само изпитание, но и проверка за вечното сегашно време на истинската поезия.

Много е писано и говорено за „подземния смисъл” на поетическото творчество - още много иносказания, метафори и алегории биха могли да се приведат като илюстрации и примери, но в крайна сметка от значение е само резултатът.

Словесният труд има стойност, реципрочна на вълненията, които резонират у читателя. Това е едно от най-древните споделяния - корелативен отзвук на изначалното човешко единство, на общия ритъм, общите усещания, на съ-преживяването.

Искреност, откровение и нежност бликат от стиховете на „Моята обич ще те посрещне”. Поетът извървява с нас (или ние с него) целия път на близостта: от предчувствията - до нейното пълнолуние.

Всеки удар на сърцето е посвещение, всяко посвещение - един годишен кръг, който застива като опит, често болезнен; като надежда - невинаги осъществима; като очакване, чието сбъдване носи щастие.

А щастието често завършва с покруса, защото любовта освен всичко останало - твърди поетът - е и вяра.

Именно заради вярата във вечната любов съществува нашето усилие, жаждата ни за близост - вярата в обновителната сила на чувството, вярата в красотата на избухването, която не всеки път е празник, невинаги е спасителна, а често изгаря крилата на порива и ни заземява задълго в делника на отчаянието.

Но такава е човешката орис - да изпита върховете и дълбините, за да придобие горчивото познание за цената на живота и за силата, която го продължава, ражда и възкресява - любовта.

Този вид интимност проповядва в книгата си Петър Андасаров - нейните страници са достатъчна кардиограма на нашето съвремие на бързи скорости и бърза забрава, на мимолетни страсти и обикновено страдание. На придобиван на висока цена опит и на увеличаваща се самота.

Убеден съм, че задачата на истинската поезия е да изрече на висок глас сърдечните спазми на своето време.

Убеден съм, че познанието на сърцето - за разлика от логическото умозрително познание - е белязано с безсмъртие.

Убеден съм, че всяко поетично поколение идва със своя отговорна мисия - да не позволи на следващото време да заличи любовта на предишното.

Убеден съм, че любовта е винаги и само една: между мъжа и жената, между хората, между хората и звездите. Любовта - божествена със своята човечност!

И накрая - искрено съм убеден, че поетическата генерация, където светят имената на творци като Петко Братинов, Христо Банковски, Калин Донков, Матей Шопкин, Лъчезар Еленков, Воймир Асенов, Радко Радков, Петър Анастасов, Георги Константинов… - поколението, към което принадлежи светлоносният Петър Андасаров, изпълни и ще изпълни докрай своето рицарско посвещение и тяхната обич винаги ще ни посреща - там, в полето на честта, в неизбродните пространства на сърцето, в небесата над родната земя, в нейната вечна любов към нас, децата й!