Лалка Павлова

Банко П. Банков е творец със завиден белетристичен „стаж” в българската литература, автор на десетки романи, сборници с разкази и повести, приказки, драми и киносценарии.

Затова не ме изненадва дълбокият психологизъм на образите и майсторското боравене със средствата на словото в новата му книга („Раним свят”, изд. „Фастумпринт”, Сф., 2023 г.), част от която е и разказът „Майчин двор”.

Изборът на заглавие е знаков - образът на майката въплъщава в себе си архитипното значение на богините на плодородието Гея, Хера и Деметра (у гърците), Изида (у египтяните), Астарта (у финикийците) и т. н.

Тя е вместилище, утроба на живота, но наред с представите за убежище, топлина, нежност и закрила, носи и риска от потискане, от „кастриране” на желанието за самостоятелно развитие на новия индивид, на който е дала живот.

Образът на двора разширява символните й значения и създава представи за роден дом, родно място, в което битува родът в потока на времето. Изясняването на съдържанието на заглавието в тази посока е акцентувано още в първите изречения на разказа:

„Три поколения жени бяха насочвали мъжови ръце как да тъкмят живота в просторен двор със стар дом, две баджанашки къщи на калкан, общи постройки и навес. (…) В засенения от къщите усоен двор се застъпваха поколения, баба и дядо, леля, свяко и братовчеди.”

Описанието ни напомня началото на „Гераците” от Елин Пелин с оная „голяма бяла къща” с широк двор, в който „можеше да се вмести една махала”, но за разлика от „Гераците”, Банко П. Банков извежда на преден план женското начало и разгръща съдбата на рода в три поколения, положени във времето преди и след 9 септември, 1944 година.

Числото „три” също е знаково - времето е троично (минало, настояще и бъдеще), светът е троичен (земя, атмосфера, небе), три се проявява и в единството на човека като син на Небето и на Земята.

Понятието „народопсихология” обединява историческите, нравствените, психологическите, политическите, социалните, културните и религиозните особености на един народ, формирали се и променяли се в продължение на много векове.

Въпреки че българинът като вътрешна нагласа е твърде много индивидуалист и не му се иска да бъде вписван в някакви общности, и той е част както от троичността на света и времето, така и от тяхната динамичност.

Начинът на ситуиране на образите в разказа „Майчин двор” откроява един съществен белег на националната ни народопсихология по отношение на мястото на жената в патриархално устроената общност на българите - тя само формално стои на заден план, но всъщност нейна е водещата роля в „управлението” на семейството - „Три поколения жени бяха насочвали мъжови ръце как да тъкмят живота…”

Неслучайно народът е създал поговорката „Мъжът е главата, а жената вратът в семейството - накъдето се извие вратът, натам се извива и главата.” Такава е и старата баба Цена, портретувана с изключително майсторство от Банко Банков:

„Баба Цена ситнеше с тояжка и нареждаше на дъщерите кое как да свършат, сякаш не знаят. Помнеше я смалена и пъргава по старешки, с бистър ум и остра приказка. Бе отчувала четири деца и се кахъреше за внуци от тъмно до тъмно. Лицето й - бяло, сбръчкано, отънялата коса е пригладена под тъмен чембер и сплетена на две миши плитки. С години бе осъмвала край огнището, да подвари вода за попара и събере край ниската паралия мъж, рожби, чираче. Задявала бе цедилник с плачливо сукалче на гръб и с тежка мотика бе прекопавала домати и боб в задния двор. В издебнато време между отметнати къщни грижи подвиваше крак върху ниско столче в мъжовия дюкян, да настригва калпаци.”

Тя, баба Цена е тази, която „нарежда” какво трябва и кой да го извърши в дома, двора или имота на семейството, тя събира „край ниската паралия мъж, рожби, чираче”, тя свободно влиза дори в типично мъжкото пространство на дюкяна.

За разлика от разгърнатото представяне на баба Цена (като първо поколение жени в разказа), на образа на дядото са отделени само три изречения и дори не е именуван.

Онова, което ги обединява не само като семейство, но и като важна черта от българския национален характер и основополагаща психологическа мяра в народопсихологията ни, е тяхното трудолюбие и чувство за отговорност пред рода.

Стефана, второто поколение стопанки на двора, отрано поема къщните грижи, но за разлика от майка й, нея са я „проводили” на училище, докато „донесе свидетелство за завършена прогимназия”.

Българинът винаги е гледал на знанието като на сила, способна да променя света към по-добро, училището за него е свещено място, друг вариант на божия храм.

Въпреки водещата роля на жените в „управлението” на дома, когато става дума за женитба и създаване на ново семейство, строго се спазва патриархалната традиция.

Изборът на съпруг за Стефана е направен от баща й, „старият калпакчия”, който харесва за зет сина на свой връстник от колибите:

„Женихът Кальо, едро момче, и той обран на приказки (като бащата на Стефана - б. а.). Две години беше мъчил печалба в Канада, бе копал въглища в Нова Скоуша. Върнал се, като избухнала балканската война, да помага да се обедини България; че после го хванала междусъюзническата, първата световна. Уволнение дочакал, изпусталял и брадясал, в окопи над Серес. (…) От въглищните мини в Канада Кальо се бе върнал, прихванал левичарство. Грамотни троянчани, ако и имущни, на избори гласуваха с червена билютина, напук на власт и държава. Под тефтер със сметки за кожарлъка Кальо пазеше тънко книжле с оръфани корици, „Перманентната революция” от Лев Троцки. В спорове я разгръщаше на страница с позната мисъл, да си подкрепи думата. Знаеха го като Кальо Троцки, на левичарството в Троян се гледаше като на интелигентност.”

Изборът на бъдещия съпруг на Стефана е съобразен с други особености на българската народопсихология - спазване на традицията в патриархалното общество, единство на моралната ценностна система и силно развитото чувство за една и съща социална принадлежност на партньорите в брака.

Подробностите от битието на бъдещия зет са детайлизирани, за да може след това читателят да усети съществената разлика с мирогледа на зетя в третото поколение господарки на майчиния двор и да види причините за промените в националната ни психология.

До този момент мъжете в рода са търсени и избирани като личности, откроили се сред множеството със своя патриотизъм и социална активност, те са преки участници в разпространяването и отстояването на левите идеи за справедливост, равенство и братство между хората, а децата им се включват директно в борбата за преустройството на политическата система в България.

Васил - синът на Стефана, учи в „търговската гимназия в Свищов”, но не търси тихо и спокойно място за реализация, а възприема идеите на баща си и става ятак на нелегалните и партизаните:

„От кого другиго синът им да прихване политиканство; и не какво да е, ами левичарство! Годината беше тревожна, шушукаше се, че в Балкана са излезли нелегални, властта разквартирува ловна рота в училището през улицата, да гони шумкарите. Арестуваха Васил в дъждовна вечер, раздирана от гръмотевици, запряха го в полицейското, жълта сграда, надвесена над придошла река; по донос, че е изнасял храна на нелегални. Стефана подозираше, че часовникът му (подарен от бащата за отличен успех в търговската гимназия - б. а.), цъка в землянка някъде по Балкана.”

Писателят умело използва символиката на образи и цветове при представянето на ареста на Васил, за да активизира въображението и мисълта на читателя и да го насочи към съответните логически изводи.

Светкавиците в нощния мрак на дъждовната вечер са знак за огромна мощ, те са библейска метафора за огнената сила на Бог и неговия гняв. Цветът на светкавицата се слива с цвета на полицейското управление („жълта сграда, надвесена над придошла река”).

Жълтото е част от хтоничното, което съблазнява под претекст за вечност, а придошлата река в ниското пространство под сградата на полицейското управление създава психологическо напрежение и очакване за „прииждане” на Злото.

Обединяването на символиката на тези знаци с образа на часовника, който „цъка в землянка някъде по Балкана”, посочва не само изтичащото жизнено време на героя, но и причините за това.

Веднага след това, като своеобразна последица от внушенията на метафоричните образи, е посочена и първата негативна промяна в мирогледа на героите.

Ако бащата на Васил е имал физическата, психологическата и моралната сила да издържи на проверката на времето и като черноработник в Канада, и като участник в три войни, и като разпространител на идеите на левичарството, сега, когато е заплашен животът на сина му, се „разтичва” по познати и роднини, моли, лъже, че „момчето е набедено, подлъгано”, за да го освободят от кауша.

И може би успява не заради друго, а защото „властта се гънеше, руснаците се надвесваха откъм румънски бряг”.

Последиците от случилото се („бяха го били лошо, почна да кашля”; „когато почна да отхрачва кръв, му откриха туберколоза”) са изведени в новото политическо пространство - „след есента на промяната”, септември, 1944 година.

Съдбата му обаче вече е белязана с жълтия цвят - не го спасяват нито личното признание за приноса му в борбата („взеха го да командва в полицейското, откъдето вчера бе излязъл”), нито „силна храна, пункции с въздух, пеницилин” - на втората година го погребват под „червена пирамидка” и кръщават на негово име „къса уличка с три къщи по урвестото нанагорнище към гробищата”.

В новите политически условия сестра му Цветана (кръстена на баба си Цвета) получава всичко онова, което по принос обществото дължи на брат й - бореца за социална свобода и справедливост.

С нейния образ започва целият разказ („Беше дошъл ред на Цветана Дочева, гимназиална директорка, знаеха я от Горни до Долни край, по Живково време на два пъти я издигаха за народна представителка.”), с нея и сватбата й завършва, за да бъде откроена промяната в българската народопсихология, размиването на различията между идеологиите на политическите партии, нещо, на което сме свидетели и днес.

Цветана, „дъщеря на потомствен левичар, още като студентка по биология я приеха в Партията. След дипломирането й предложиха да се яви на конкурс за аспирантура в университета. (…) В градския партиен комитет от години намеряваха да привлекат млади кадри, пазеха ваканция за учител по ботаника и зоология в гимназията за Цветана.”

Усвояването и материализирането на чужди заслуги става нещо обичайно в българската общност и въпреки че Цветана влага много енергия в работата си, остава някаква тъмна сянка за пресметливост, вметната подтекстово в представянето на нейните успехи:

„Директорският пост запълни живота й ежедневно, не, ами ежечасно. Социалистическото време имаше ревниви изисквания. Директорката наказваше без прошка, ако не носиш униформа, за неспазен вечерен час, за отсъствия от ленински съботник и манифестации, първомайска и за Октомврийската революция. Следеше учителският колектив да откликва сърцато на редуващи се партийни инициативи, не отминаваше морално-битови грехове. На поредни избори я включиха в кандидатска листа на Партията и се видя най-млада депутатка в Народното събрание, мандатът й се повтори.”

Началната „пукнатина” в морала на рода постепенно се разширява и води до фундаментални промени в ценностната система. Използвайки личните си впечатления от реалния свят в подобни ситуации, Банко Банков ги превръща уверено в художествен факт, като многократно акцентува социалния статус на своята главна героиня Цветана Дочева - тя е директорка на гимназията, но и „по Живково време два пъти я издигаха за народен представител”, въпреки младостта й и липсата на опит в политиката.

Тя, дъщерята и сестрата на отявлени левичари в миналото, взема решение да свърже живота и бъдещето на потомството си с Вангел, чиновник в Спестовна каса, който е готов отмъстително „да дръпне черджето под краката на човека” заради обществената несправедливост към него и семейството му.

Син на „съкратен адвокат, бивш акционер в национализираната фабрика за шперплат, подпалена от партизаните”, служи като трудовак, отказват му „бележка за следване” и успява да завърши само „едногодишен счетоводен курс”, но напук на препъващите го - „все засмян, компаньон, любовчия и самодеец-театрал”.

Явно притворен, криещ истинската си същност под тази маска, той се стреми да се впише в новите „силни на деня”:

„Мълвата го водеше за сгоден с Райна Чичовска, дъщеря на местен функционер, партийна деятелка. Райна я бяха издигнали по партийна линия в София, оглави като директорка национална институция. Повишената в столицата Чичовска бе го засегнала на мъжко его. Дали с умисъл засегнатият от властта бонвиван пак бе потърсил другарка в живота от новото „добро утро”?”

Сближаването му с Цветана става възможно, защото и моралните принципи на представителите на нейния род също се променят. Въпреки съзнанието, че Вангел е от „бившите в днешна България”, за която е жертвал здравето и живота си Васил - и майката му Стефана, и сестра му Цветана предават неговата памет и идеали, потискат тревожните си сънища, в които Васил им се явява с лице, „кафяво като пръст”, и с изпъкнали кости изпод сухата кожа.

Гузната си съвест приспиват с максимата: „Миналото не може да се поправи, ако имаш ум, ще се поучиш от него. Вместо да се спънеш, ще прекрачиш по-нататък.”

И те „прекрачват” левичарските си убеждения, смъртта на сина и брата, и спокойно посрещат в същия този „майчин двор” един „употребяван мъж”, кариерист и лицемер, който никога няма да приеме със сърцето си левите идеи, защото в себе си носи маята на семейство, „засегнато от мероприятията на народната власт”, но пък е готов да се „пребоядиса” и да стане „застъпник на широките социалисти”. Лицемерието и пресметливостта като част от новия морал и новата народопсихология, пускат своите отровни корени и в душите на някогашните борци за справедливост:

„Младоженците живяха сговорно, родиха им се две здрави, палави момчета; докато лоша болест отнесе Ванчо без време. Цветана и не помисли да потърси друг спътник за по-нататък. Споменът за брат й бе се сраснал с нейния и Вангеловия живот, с грижите за бъдещето на децата, като метална сплав в топилня. На мраморния паметник, който му заръча, скулпторът издяла по снимка Вангеловия образ в полурелеф. Върху каменните устни на мъжа дреме полуусмивка, сякаш не се кахъри дали съдбата няма да дръпне черджето под краката му…”

Поведенческите модели на героите, представени в края на разказа, акцентуват началото на процеси, които в истинската си пълнота се проявяват след 10 ноември, 1989 година.

Днес отново възкръсва в българското пространство онази експлоататорска същност на „държавата-мащеха”, посочена още в началото на ХХ век от Елин Пелин в статията му „За едни майка, за други - мащеха”:

„Държавата прилича на един бакалин, който народът поддържа с труда си и с парите си, а той, вместо истина и справедливост, му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета. Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други най-млечна майка.” Сп. „Селска разговорка”, кн. 1, 1902 г.

В едни такива обществено-политически, икономически и психологически условия не можем да говорим за съхраняването на онези архитипи в националната ни ценностна система, свързани с патриотичната жертвеност в името на национален суверенитет и социална справедливост, за вярна и безрезервна отдаденост на някакъв хуманен идеал.

Още повече, че днес все още липсва програма за цялостното развитие на България в следващите десетилетия, която да обедини усилията на различните социални групи и прослойки за полагане на едни нови, хуманни основи на българската народопсихология.