10 години без Николай Петев (10.08.1951 - 15.10.2013)

Лалка Павлова

Есето е особено публицистично произведение - по обем е близко до статията, но за разлика от нея авторът му трябва така да подбира и съчетава словесните и графическите изразни средства, че чрез текста си да въздейства едновременно върху мисленето, въображението и емоционалния свят на своите читатели.

Това означава, че словото му трябва да бъде нестандартно, да бъде изпъстрено с афоризми и духовити разсъждения, да е организирано в оригинална форма (от композиционна гледна точка) и позицията на автора по поставения проблем да изненадва реципиента.

Тъй като есето до голяма степен е и аргументативен тип текст, негова задача е да поднесе достатъчно убедителни доказателства в защита на тезата, която най-често не съвпада с общоприетото становище по същия проблем.

Всичко това изисква не само натрупан опит за боравене със средствата на словото, но и широка култура, богат запас от знания в различните сфери на битието, науката и изкуствата, за да може от тях да се подбират най- подходящите и най-въздействащите аргументи в защита на собственото становище.

Това обяснява защо (въпреки че е създадено като жанр още през 16. век), в световната литература истинските майстори на есето са двайсетина на брой. Малко са и българските творци, които „посягат” към този жанр, защото той наистина подлага на изпитание таланта им.

За мен значими постижения в тази област в националната ни литература имат Ефрем Карамфилов, Стефан Продев и Здравко Петров. До тях уверено мога да наредя и автора на „17 есета против този свят” - Николай Петев.

Всички есета в този сборник представят задълбочен философски размисъл за безсмъртието на света и смисъла на човешкото съществуване, но сред тях с особена оригиналност се открояват „Многоточието…” и „Тревите”.

Още първото изречение на есето „Многоточието…” въвежда образа на лястовиците, както и кодовата дума за целия текст - „пишат”. Последвалото го - „Толкова години…”, както и апосиопезата след него, показват, че „небесното писмо” е носител на информация от особена важност, която до този момент (въпреки изминалите векове и постоянството на лястовиците), не е възприета и осмислена.

Имайки предвид че птицата по принцип символизира връзката между земята и небето, а при някои народи тя се свързва с интелектуалната дейност на душата, тръгнала по пътя на познанието, явно е, че от възприемането на съдържанието на това „писмо” зависи настоящето и бъдещето на природата, на хармонията в света, на съществуването не само на красотата, а и на човека като част от тази красота.

От този момент нататък авторът започва да гради онази линия на аналогии между живота на лястовиците и живота на човека, която трябва да покаже не само общото като начин на съществуване, но и имплицитно да впише идеята за общата отговорност за бъдещето на света.

Поднасянето на аргументацията е основано върху антитетичността в поведението на лястовиците и хората. С много усилия, носейки в човчиците си „сламки, клечки, вода”, птиците, „съсредоточено и всеотдайно”, зидат дома си. Противоположно на тях “ние разрушаваме гнездата им,… за да не цапат”.

Вложената апосиопеза между жестокостта на човешкото действие и маловажността на мотива за нея се запълва от имплицитно внушения извод, че човекът е недозрял за възприемане на истината, че „всичко е гнездо” - „любовта, домът, океанът, родината, човечеството” и че ние, хората, нямаме право на щастие, щом „изчегъртваме” чуждото щастие.

От конкретиката на сегашността творецът ретроспективно ни връща далеко назад във времето, за да докаже, че още в самото начало е сгрешена посоката на „цивилизационния” път на развитие на човечеството: „Хезиод още през 8. век преди новата ера в творбата си „Работа и дни” подхвърля, че човечеството върви към упадък. Първо - Златен век, после Меден, Железен и надолу”.

Само жертвите от войните растат в геометрична прогресия. Коментирайки въпроса защо днес няма бели лястовици, авторът ни навежда на мисълта за царуващата агресия и в природата, и в междуличностните отношения, като оформя антиподни двойки: бели лястовици - хищни птици; светъл духовен тип човек - тъмен разрушителен тип човек.

Вярно е, че светът е дуалистичен, че срещу лястовиците (т. н. Слънчеви невести), символи на „доброто и надеждата”, стоят лястовиците на нощта - прилепите, възникнали преди „50 милиона години”.

Душата на твореца се измъчва от вечните въпроси за вечните неща - „Злото ли е възникнало първо? И то ли е причината за създаването на доброто?” Прави впечатление, че в текста на есето широко се използва въпросителната форма на изречението.

То има функцията да приобщи реципиента към търсенето на важните отговори, от които зависи и неговото съществуване, т. н. „Вечни неща…”

Може би птиците искат да ни помогнат да разберем именно това - „от какво се състои вечността”. Защото и лястовиците, и хората в своето кратко съществуване на този свят минават по един и същи път - създават дом, отглеждат малките си, учат ги да „летят” и винаги да се връщат там, откъдето са излетели.

Има обаче още нещо, до което човекът не е достигнал със своята мисъл и затова лястовиците се опитват, от позицията на „просветени”, чрез небесното си „писмо” да ни отворят очите за него и да видим бъдещето.

За да ни помогне „да разчетем” езика на лястовиците, творецът въвежда образа на рибаря Янис - „праправнук на Агамемнон, Архимед и Аристотел”.

Трите начални букви „А” в имената на философите (имплицитно вписващи идеята за начало, за „алфата” на света), както и изборът на героя, не са случайни. Риболовът символизира проповедта и апостолството, а рибарят е пратеник на Спасителя.

В гръцки език думата риба (iktus) се възприема от християните като идеограма, която означава Иисус Христос, син на Бог, Спасител. С други думи казано - именно рибарят Янис е онзи пратеник свише, който ще доведе героя разказвач до съзнанието, че „Миналото винаги се отразява в бъдещето”, че нищо не започва от днес и че вечността се състои от бъдеще, „тежащо от вековечни стойности”.

По подобие на Йордан Радичков в „Нежната спирала”, и Николай Петев чрез съдържанието на писмото на лястовиците - „Бъдеще все още има” - ни предупреждава, че ако не искаме да загубим своето бъдеще, трябва да намерим сили да извървим пътя през „осветения коридор на душите си”.

Дълбочината на философските прозрения, до които ни довежда авторът (въпреки краткостта на жанра!), е заложена още в паратекста на есето, който задава внушения в две посоки - препинателният знак многоточие е дублиран (изказан е веднъж с дума и веднъж графически).

В езикознанието и литературознанието то означава или недовършеност на мисълта, или логическа, или емоционална пауза.

В случая имплицитно са вписани и трите варианта на неговата употреба - недоизказаност на мисълта, която ще бъде попълнена чрез текста на есето, а за да стане това, е необходима една дълга логическа и емоционална пауза, позволяваща не само да се възприеме и осмисли съдържанието му, но и да се съпреживее ефектът от неговото откритие.

Интересното е, че противно на очакването (след дългото „изречение” на автора, съдържащо внушението за безсмъртието на света и смисъла на човешкото съществуване), в края на целия текст, вместо точка, творецът поставя отново многоточие.

От една страна, това означава, че има още много неща за „казване” по темата, но от друга страна може да се свърже с функцията на глагола „пишат”, повторен 6 пъти в есето, а в края, като финал на собственото си изречение, лястовиците „изписват” недоизреченото чрез онова многоточие, на което прилича накацалата им броеница върху жицата.

От трета страна, финалното многоточие, като 7-ми знак, заменящ глагола „пиша”, може да се обвърже и с броя на фрагментите, от които е изграден целият текст - те също са 7. Създава се впечатление за завършеност, но ние знаем, че в природата понятието „край” не съществува.

Следователно финалното многоточие кодира значението на едно ново начало. Какво ще бъде то, зависи от това дали сме успели да прочетем с душата си „писмото” на лястовиците.

Докато „все още” има бъдеще!

Своеобразно продължение на темата за „вечните неща” и смисъла на човешкото съществуване откриваме в есето „Тревите”.

И в двата текста са написани в „Аз” - форма, и в двата са използвани образи, взети от природата, символизиращи нейната мъдрост, която есеистът противопоставя на неразумността на човека.

Във второто есе обаче този проблем е допълнително акцентуван с мотива за смъртта, въведен чрез метафоричния образ на косача, който със своя инструмент (косата) изравнява всичко живо. Изразът „Идва ли косачът?” се повтаря рефренно и дели текста на пет логически фрагмента.

Първият от тях въвежда образа на тревите (посочен и в заглавието), който символизира концентрираната слънчева енергия, безсмъртието, постоянно обновяващата се младост. В този смисъл те, тревите, се доближават и, бих казала, се сливат с представата на автора за вечност - „те единствени май в света се мият и сутрин, и вечер с росата на Бога”.

Като отличителни техни белези са посочени скромността и колективистичният им начин на съществуване - „винаги заедно”. За разлика от човешката общност, сред тревите няма индивидуалисти, които да „ерозират” единството им.

В текста на Николай Петев те са интерпретирани като висши създания, осъществяващи връзката между земята и небето: „Тревите, за разлика от всичко на света, най са вгледани в небето - дневното с бездънната висина и нощното с Пътя. Млечният.”

Създадени още на втория ден от Сътворението, те са видели много - и човешко страдание, и човешка любов, и човешка смърт. Може би точно на това дължат своята сила и мъдрост, способността си винаги да се изправят - и след най-тежките изпитания.

Затова и за героя разказвач е от особена важност да разбере отношението им към смъртта. Рефренният израз „Идва ли косачът?” се въвежда винаги с ремарка на автора, проследяваща постепенното преминаване на колебанието„Дали се питат?” в убеждението „Косачът няма никакво значение”.

Единствен реален човешки представител в текста (освен героя разказвач, превърнат в резоньор на авторовите философски открития), е колективният образ на художниците.

Само те, създателите на светове, могат да говорят с тревите - да разчитат тайната на движенията им, значението на броя им, символните знаци на изменящия се цвят. Само те са разгадали магията на тяхната сила, която ги е научила да пробиват дори снега и да се изправят и след ледения вятър.

Само те, художниците, познават истински енигмата на тяхната вечност. Животът е вечен - така, както е вечно и изкуството. Затова -„ Рисувай, художнико! Косачът няма никакво значение. Ти само рисувай!”

Двете есета на Николай Петев представят на читателите един истински художник със средствата на словото - творец с богата ерудиция, с много познания в различни сфери на живота, с тънък усет за нюансите на думата, с умения да ги използва така, че те да отразяват всички вибрации на сложната човешка душевност и емоционална съпричастност.

Той е един от „посветените”, които вече са научили езика на лястовиците и на тревите и, подобно на рибаря Янис от село Алмирапотамо, се опитва да донесе до нашето съзнание онези „вековечни стойности”, от които зависи бъдещето.

Защото „то - бъдещето - има смисъл само тогава”.