Иван Енчев

АНТЕНА

Трептиш от вихрите на своите надежди.
Трептиш от лунните сонати златно бели.
Трептиш от прошки и закани тежки.
Трептиш от громол и от птичи трели…

Една ли зла любов те мами със безочие?
Една ли зла война в челото ти се цели?
Един ли зъл завистник с нож те сочи?..

Подобно гладно пиле вдън яйцето,
в сърцето ти писука остър вопъл - жили!
Кънти земята ни, кънти от битието.

Но чуй!
Пред крематориумите пищят цветята живи,
пищят без глас като подхвърлени деца…

Скръбта не е медал - но има две лица.

ДВОЙНИЦИ

От тишина поляната изглежда нереална.
Звънят печурките със сребърни камбанки -
ала не чува никой техните езичета.
Не чува никой те какво нашепват на тревите.
Не чува ли?..
Нали добрата гъба има смъртоносен двойник!
Отровен двойник има всяка тишина!

Набъбва нейде гръмотевична камбана -
готова е език гигантски да изплези на Земята.
Набъбва нейде гръмотевична камбана -
като оная, от която Хирошима оглуша.
Набъбва нейде гръмотевична камбана -
като оная, от която Нагасаки ослепя.
Набъбва нейде гръмотевична камбана -
като оная, от която…

Майчице, със нож езика ми клъцни!
Никога да не продума друго име…

СЮИТА

На камион за кланицата най-модерна
петлите пеят, както на разсъмване се пее.

А нейде по света потеглят камиони със войници…

Петлите пеят, както на разсъмване се пее.
Те нямат време да се борят за едното зърно,
те нямат време даже за кокошка да поспорят,
те нямат време чак до кърви да се счепкат -
петлите пеят, както на разсъмване се пее!

А нейде по света потеглят камиони със войници…

Петлите пеят, както на разсъмване се пее.
Те всяка нощ ще търсят жито в Кумовата слама
и всяка нощ очите им като звезди ще светят.
И все така, и все така ще пеят и ще пеят -
докато звярът и човекът песента им чуят…

Момчета, не мълчете! Сляпа е съдбата, ала чува!

СТРАХ

Замряха лампите и телевизорът внезапно секна -
къде залезе тая Лунна светлина от Дебюси?..

Стените
пукат.
Стенат.
Страх - девета степен!
Сред този земен трус фосфоресцират твоите коси!
Нима за кожите си скъпи само ще треперим?
За времето да бдим -
сега часовниците няма ход.
Защо очите ни трептят като безпомощни елени
сред ноктите на звяр - и хищен, и жесток?
Защо слухтим с едничката надежда към Земята -
дано не сгромоляса тя и нашата звезда…

Добре че с ужаса си не събудихме децата -
да не узнаят никога страха ни от смъртта.

СПОМЕН
ОТ ДЕТИНСТВОТО

И ето ме с ожулените детски колена:
най-стриган сред кресливи рошави връстници.
Те - светли пакостници,
аз - с вина и без вина
за вечерта, в която оглушахме от плесници.

От чуждите черници брахме плодове и смях -
то беше луда радост там,
то беше там съблазън!
А после само аз едничък честно си признах…

И страдах много, не защото бях наказан.

СИНЧЕЦ

Бързах към родното землище,
толкова бързах!
А тука:
биволи сякаш са минали -
облаци черни, катранени!
Пасли на гладно
и всичко до корен прегазили, всичко!
Даже лозите по репей пълзят -
подивели от цивилизация…

Търся оная поляна,
люляна от детската люлка под крушата.
Търся оная напукана плочеста уличка -
прахан и кремък.
Търся дръвчето, което садихме със дядо ми -
най-добродушният!
Търся чаталчето с малката прашка
на моето палаво братче.
Търся котлите, в които
лицето на майка ми още е пролетно.
Търся секирата таткова -
остра светкавица в зимата.
Търся пчелите -
крилати певици край горските ягоди.
Търся петлите -
във утрото счепкани кървави облачета.
Търся…

Сребърно гущерче - сякаш от пепел е -
гледа ме сепнато.
А от синчеца на моето детство
само небе е останало.
Само небе…

СЪВЕСТ

Въртим си дните - грамофонни плочи -
кръг след кръг.
А нови фарисеи
стари песнички пробутват ни за нови,
пък славеи
с намордници по сухи клони мрат…

Люлее ме гневът на съвестта
като махало на часовник.

Но времето не пита кой е крив
и кой е прав -
лети безспир,
подгонило звездите като бързокрило ято.
С една от тях
то в път ще изгори и моя гняв…

Ако се примиря,
ти вдън земя прати ме, мое гордо лято!

ЖАЖДА

От взиране не виждаш нищо друго вече.
Все тия праскови!
Напук на теб блестят: узрели,
с безбожно сладък сок, с непипнат мъх, заруменели.
От жажда кой не е на бавен огън печен?!

Пазачът, в сянката заспал, на твоя свян разчита.
Пресегнеш ли ръка -
с наслада ще разквасиш устни.
В душата ти ще бликнат чаканите струи вкусни
и повече от тая жажда няма да залиташ…

Понякога и капчица ти стига - само да се мерне!
В часа на сладките илюзии
узряват истините.
А лъскавите зрели плодове - от тебе исканите,
не знаеш ли, че може би гъмжат от дребни червеи!

ДИНИ

Проблясват над узрялото поле
светкавици внезапни -
и ален гръм
разцепва до сърцето облаците жежки.
И не пчели -
дъждовни капки близват резените сладки.
А стихнали берачки
пият със очи дъжда на своите надежди,
забравили накрай света
готварски печки и пране, и прежди…

На бялата ти маса
пак ще аленеят дини изстудени
и всяка семка
недоволно с ножа ще изхвърляш.
Дали ще видиш ти,
че семките, от младост вдъхновени,
са вече бременни
със кълнове на изгреви и мълнии?

Дали ще видиш ти
берачките с работни рокли
как с весел поглед - ручей бегъл -
вглеждат се в земята:
и най-зелената кора
с гласа на зрелостта ги топли,
когато чукват с пръст
плода на кръглото си лято?..

Забравили накрай света
готварски печки и пране, и прежди,
щастливите берачки
пият със очи
дъжда на своите надежди.

ВСЯКО ЛЯТО

Какво е твоето заричане поредно,
каква е твоята отдавнашна закана,
че толкова години гледаш към балкана,
пък всяко лято
все отиваш на морето?

Пече те там почивката една и съща
и ти делиш деня на строгост и закачки,
дробиш заплатата
за хляб и за играчки,
бензина смяташ в километри.
И се връщаш…

Това е лятото - като целувка кратко!
Часовникът на твойто време
безвъзвратно
навива и развива златната пружина -
и не усещаш как на пръсти иде зимата.

И не усещаш как до кръв децата спорят,
и как заплатата започва да ти стига.
И как балканите над тебе се издигат
все по-нагоре,
по-нагоре,
по нагоре…

КЪСНА ЛЮБОВ

Усмихва се през зъби есента,
усмихва се с нащърбена уста.
Вилнеят вихри като бърза клюка,
студът е млад -
и камък ще разпука!

Реката паяжини лед влече,
из нея утрото килим тъче
и няма кой със дъх да го опари -
освен цвета ти,
сини минзухарю!

Ликувай, донкихоте, смей се днес!
Защото скоро, може би нощес,
с една усмивчица ще те премаже
ледът на любовта -
ревнив и страшен…

СТАРЕЦ И СТАРИЦА

На хладното стъкло чела опрели,
те гледат през прозореца в захлас:
снегът
над улици и дни се стеле
и тържествува бялата му власт.

Денят и любовта им посребряха.
И лятото така си прецъфтя.
Нима
тридневни сватби тук вилняха?!
Нима детинска врява тук ехтя?!

Съседът им прозорец е отворил.
А там -
като икона срещу тях
едно детенце със снега говори!

И чак съня им стопля
неговият смях.