Георги Майоров

Официална статистика за населението в България имаме едва след освобождението ни от турско владичество. Сведения от османски документи има и за предишното време, в повечето случаи са за по-известните селища и фактите се черпят от данъчните книжа.

Такива за отминали времена за Кукувица няма, но това не означава, че нашето землище не е било обитавано отпреди. Трите тракийски могили на седловината Бабината вода са красноречиво доказателство, че племето беси е населявало и Кукувица.

До наше време се открояваха основите на старо светилище в нашата ливада и нива източно от нашите къщи под Милювската колиба - наричано още от предците ни Манастиря.

Старите хора наричаха и самата местност „Лочките”, защото личаха основите на стените, а между тях пространството на отделните помещения беше хлътнало. Оттогава идва и името „Лочките” - големи локви, хлътнини, вдлъбнатини.

Опит да разкопае една стена беше правен от братовчеда Стефан Николов Майоров, но по същество това светилище не е изследвано, за да се докаже от кое време е.

И друг факт: когато със съседа Калин Стоев Терзийски през 2005-а година трасирахме основите за днешния резервоар за вода над нашите къщи, открихме много стари основи на сграда, но не сме разкопавали наоколо, за да преценим дали тук е имало жилищна къща или някакво помещение за добитък - сая или заслон.

Каквато и да е била тази сграда, тя в крайна сметка е археологически факт, че това землище е населявано и в по-далечното минало.

По време на османското владичество, от бягащите при насилственото помохамеданчване на християни от Беломорска Тракия през 1550 - 1600-на година, в Широколъшкото землище идват родовете Пищалови, Караджови, Узунови, Арапови, Балабанови, Бочуковци и Маданци.

Освен това през 1725-а година поради голямата суша в полето измират овцете на кюрдските колонизатори юруци от Гюмюрджина и Енидже и разпродали имотите за лятна паша в планината, които били изкупени от изброените родове.

Техни потомци търсят по-добри доходи по високите равнинни места на Карлък и Карабалкан - Чернатица, строят си колиби и по водослива на Широка лъка се роят селищата Върбово с махалите Сливово и Калевище, с. Стойките с махалите Моршавото, водата и Грашища; село Солища с махалите Борцето и Стикъл; село Гела с махалите Магарджиица и Заевите.

Към Широка лъка остават да се числят още Махмутица, Кукувица, Джуркалица, Соломоня, Окманица, Света Елена, Асанско селище, Горски дол и Катранци.

Официални данни на Главната дирекция на статистиката на България дава сведения за селата от Широколъшкия водослив едва през 1900-а година. Тогава в Широколъшката община се водят на отчет 16 селца и махали с общо население 2491 жители.

Без разбивка за отделните села сведения има още и за началните години след Освобождението ни от турско робство.

В 1880-а година общината наброявала 2095 жители, в 1887-а година - 2100, а в 1893-а година - 2991. Или спрямо 1880-а година, само за 13 години, населението е нараснало с 900 жители. Това говори за колеблива статистика, но все пак е ориентировъчна.

Неточна ще да е и бройката за Кукувица, защото до днешно време част от постоянните жители на Кукувица се водят като жители на Широка лъка.

До Освобождението Кукувица е кметско наместничество, като централно за Окманица, Махмутица (Бистрица) и Асанско селище (Асенец). В Кукувица се намира Мечитя - религиозно училище и молитвен дом.

Това наумява, че тук са живели българомохамедани, придошли от помохамеданчени българи в Чепеларе, които по време на Руско- Турската война са избягали, а имотите им са изкупени от широколъшки семейства.

При преброяването, както е ставало в края на бройната година, в Кукувица през1900-а година има 127 жители. Толкова са и в Махмутица, която с отварянето на началното училище през 1893 гадина започва да увеличава населението.

Тука е мястото да отговорим защо училището е построено в Махмутица, а не в Кукувица, както е било преди? Решението е разумно. В Махмутица се измества центърът на роилите се селища.

Децата от Джуркалица, като прескочат седловината на Синора, са в училището. А и децата от Кукувица, без големи затруднения през седловината под Вельовото, стъпват в Махмутица. По тези пътища учениците до затварянето на училището пренасяха своите начални знания.

Интересно е името Джуркалица. Вероятно произлиза от усилната стопанска дейност. Тук също се пасли големи стада овце и крави, квасило се много кисело мляко, бъркало се е, по нашенски се е джуркало, че селището прихванало това име.

Същевременно имената от турско време на местности като Изренското, Сеферското и други, говорят че земята е била владение на мюсюлмански първенци.

Едва след Освобождението тя попада като собственост на българи, какъвто е и нашият прадядо Никола Гочев - Майора.

Той купува къщи и имоти в Кукувица от избягалите българомохамедани за двамата си сина Георги и Илия. Такава е традицията - мъжките наследници да имат къщи, в които да свият гнездо младите семейства.

В тия години започва новото заселване на Кукувица. Но и след това статистиката не е точна, защото не са вадени документи за собственост. Баща ми едва в 1988-а година чрез съдебно дело в Районния съд в град Девин по показания на свидетели получи нотариален акт за собственост на родната ни къща.

Имало е такава практика не само за къщите. Не се декларирали и поземлени имоти, за да не се плащат скъпите данъци.

Намаляването на населението в отчетите за Кукувица не е само по икономически причини, но и с административните промени се размества населението. Така през 1934-а година Кукувица наброява 108 жители, а през 1946-а година - 92.

Главната причина за намаляване на неселението в Кукувица обаче е проглеждането на младите колибари зад върховете на Карлък и Чернатица. Води се постоянна и настоятелна борба между волния живот на детството и тъмната перспектива до проглеждането на младия субект.

Социалните условия наумяват на младия човек, че само чрез образование може да се излезе от тесния и тежък социален кръг. Спомага и неправилната демографска политика на държавата. И парадокси.

В царското време в землището на Кукувица се отглеждали 10 000 брава овце. Днес, в 2022-а година, в Кукувица има 5 постоянни жители - овчарските семейства на Тасо и Мила Терзийски и на Тина и Тошо Присадови, които отглеждат по около 200 брава овце. Има и един софиянец - Камен Коев. Съвсем ясно е докъде сме стигнали в прогресиращото ни общество.

В миналото дори в Широка лъка всяка къща имаше по 1-2 крави и шепа овчици. Сега и в Царското село се живее „бейски” - останала е само една крава, отглеждана от Соня Терзийска - с твърдата воля на борческото Брацигово, откъдето е придошла като невеста.

Вярно е, че децата в Кукувица от рождение растат на воля всред прекрасна природа, но от малки се включват в стопанския живот на семейството, при това за всяка възраст с доста тежък труд.

Тези обстоятелства са ми до болка познати. Още на 5 години помагах при строенето на втория етаж на къщата ни. Баща ми замина за фронта, майка вадеше глина и замесваше кал за майсторите, голямата ми сестра Рада пасеше кравите, а аз водех натовареното с камъни муле от кариерата до зидарите.

Това урсуз муле като дръпнеше главата си да се отбранява от конските мухи ме отхвърляше като парцал на няколко метра. Но трябваше да върша задължението. Ставах и продължавах да удържам инатя на мулето.

После съм минал през фазите - пастир на крави, на овце и накрая съм оседлавал коне. От осми до единадесети клас на гимназията през летните месеци с кобилата Кера снабдявах къщата с дърва за огрев.

От този тежък труд медицинската комисия във военното училище в Шумен констатира че дясното ми рамо е по-ниско от лявото с 3 сантиметра. Това не е само физическа, а и психическа травма, което все пак не ми попречи да стана офицер, журналист и писател, и да служа доблестно на Отечеството.

Такъв беше животът на почти всички деца, с изключение на децата на един-двама чорбаджии. И в 1946-а година Широколъшката община наброява 3287 жители. С решение на народния съд от общината са определени за изселване 63 души и на 13 октомври 1949-а година още в тъмна зора сутринта злодеянието е извършено.

Обречените семейства само с по 50 килограма багаж са събрани на Купището, натоварени са на камиони и свалени на железопътната гара в Кричим. Оттам в свински вагони няколко дни пътуват до гара Лясковец в Северна България.

След това семействата разделени в два камиона са закарани в с. Златарица и с. Миндя, Еленска околия.

В Миндя се пада да бъде и Петра Калинова Пейкова, по мъж Карова, с корени от Кукувица и с двете си невръстни деца - Василка на 11 години и Калин - на 5 години. Мъжът й Васил Каров по набеждаване от зловредни хора, несправедливо две години е по концлагери - Куциян в Перник, Заград и Белене.

Чак след третата година, на 2 януари 1951-а година, е оправдан за невинен и пуснат от концлагера Белене. Връща се при семейството в с. Миндя изтормозен, болен от малария и със съсипано здраве до кожа и кокал.

Отново семейството трябва да се възмогва за нов живот в Миндя. Тогава Васил с високото си образование и там е уважаван и става счетоводител на кооперация.

Едва след 21-годишно изгнание, на 11 май 1975-а година се връщат в родната Широка лъка.

С основаването на текезесето през 1958-а година, населението се пръска в различни посоки. Едни семейства отиват в Широка лъка и Девин, други в Чепеларе и още по-далече - в Горно и Долно Воден и в Асеновград.

Тогава баща ми, вуйчо Згуро Керпечев и калеко Стефан Димитров Абрашев купуват два декара парцел в Крумово, Пловдивско, разделят го на тримата по 600 ара и си построяват къщи на новото местожителство.

Селата постепенно получиха така арогантно наречените затихващи функции и от затихване умряха. През 90-те години на ХХ век дори чрез телевизионно предаване Кукувица се прослави с единственият жител - вдовицата Шина Калинова Терзийска.

Това е напаст управленска не само в нашия край, а в цялата страна. Така през настоящата 2022-а година, когато пиша тези бележки, статистиката отчита, че в 199 селища в България вече не живее никой, а в половината села живеят под 200 души.

Печална картина, за която вина има не само държавната управа, но и местните власти. Системно се провеждаше политика на урбанизация на големите центрове и ето докъде ни доведе грандоманията в политическия живот.

Изцеди се кръвта от живата плът на селата и сега си промиваме мозъците в помията. И още не осъзнаваме накъде вървим.

Примерно в Родопското село Проглед, млада овчарка с мъжа си отглеждат с много мъка, без субсидии, стадо от 200 овце. Законът казвал, че субсидии се дават само на животновъди, които развиват дейността си извън населено място. Велика глупост!

Такова нещо никога не е имало и в миналото. Овцете се отглеждат и стануват в кошари извън селото само през летните месеци. На такива чиновници трябва носът им де се натрие в овчите барабонки, че да усетят живия живот. И да вземат своите решения по данните на обонянието, а не със затлъстелите си кратуни.

Тези факти като условия за живот са категоричното доказателство защо от малката Кукувица са излезли толкова много прогресиращи граждани на България.

И нарицателното име колибари никак не е срамно. То носи в себе си тиха, дълбоко скрита гордост, от тихата победа над тъмнината.