Любен Панов

Из „В подножието на хълмовете” (2023)

В такова време сме двамата с Григор Лилов надвечер, дошли по красивата облагородена пътека от наскоро построената хижа-хотел „Антонивановци” току над стената на язовир „Антонивановци” до тризъбеца на високия паметник „Антоинивановци”, построен в памет на партизанския отряд /бригада?/ „Антонивановци”…

И ние „антонивановци”, щом сме тука с присъствието си, избрали единствената пейка до паметника да поговорим като колега с колега.

Но не сме… Нито той, нито аз имаме близки, участници в трагичните събития, разиграли се по тези места през 1943-44 година. И нямаме никакво право да говорим напудрени според времето истини. Още повече, че в средите на партактива няколко месеца вече се слага върху жарава, после се вади и залива с вода и после отново  се слага върху жаравата един от уважаваните български писатели, участник в т.н. Съпротива преди 9.ІХ.1944 г.

Давид Овадия. „Дед и разгромът.”  Книгата му още не беше излязла, имаше  няколко месеца само до този ден, но самият Овадия вече беше сложен на кръста. Преди това имаше „Леваневски” - също тема за „осанна” и „разпни го”, но Леваневски си беше дребно четиво за размисъл в сравнение с „Дед…”

Знаещият днес от колегиалната ни словесна игра на история беше Гришата. Информираният. Аз бях „научаващият” истината „странник от Лудогорието”, където тамошната революционна обстановка в началото на 40-те не можеше да се сравнява с тукашната. Чети, опозиция, активни борци, ятаци и тайни явки - всичко това да, имало го е според правилата на всяка революция „да заразява и околната среда”, нали, но…

Лудогорието си е Лудогорие. А революционната обстановка в Пловдивския край, тука Родопите и Средна гора - признавана или оплювана днес, такава или онакава - си е друга работа…

Влизам още по-дълбоко в темата. И в правото си /или безсмислието/ Пловдив да се нарече „Червената крепост”. В дългите години напред… До една друга, пак паметна дата, но оставила без капка памет някои от същите пловдивчани - Десети ноември 1989 година…

По някакъв повод - сигурно Девети септември, преди време, когато опитвах новия си москвич „12″, без „дефорс”, отбих по тези места за отдих и глътка вода от чешмата до паметника /дявол знае там ли си е сега…/ . Върнах се и предадох на Васил Найденов, отговорния секретар на вестника, една страница малко есе „Сухото дере”.

Беше писано там, в подножието на паметника, на същата пейка, буквално на коляно. /Ех, тези журналистически роботчета днес, които само им казваш темата и есенцето ти е готово… Но тогава - с химикалката, върху каквито и бели листа ти се случат в чантата или в жабката на колата, ако си предвиждал спиране…/.

„Абе ти бил ли си по тези места на разгрома? Браво. Предлагам го за първа - утре…”

Никога не съм бил на самото място. И на партизанския лагер „Техеран” /”Безбог”/ не съм бил. Доколкото знам, жандармерията ги напада в лагера, а  в „Сухото дере” ги довършва. Използва се и авиация. Отразените ми чувства в есето са били от чутото и прочетеното, не от видяното.

Помощник-командирът на отряда Георги Чолаков е убит над Батак.

След сражението около „Сухото дере” оцелелите се броят около 10-15 - от около 200 или 240, в „различните истории” и „различни цифри”, според това кой кой е днес…

Там загива и командирът на отряда Георги Ликин. „Дед”. „Московският пратеник”.  Но някои казали - „Ами, това не е бил Дед… Не се знае дали Дед не се е върнал в Москва…”

Ами… Не се знае знае ли се… Само нашенска е тази приказка. Само българска. И Македония си няма такава даже…

„Иди и докажи, че Дед не е дошъл тука с „Групата на парашутистите от Москва”, за да сложи край на този отряд, подлудил държавата… Ами ако е бил човекът на главния полицай Гешев?! Ха кажи къде е гробът на Дед? Никой го не знае… А за Гешев може ли някой две думи да каже къде е?”

„Пък и да не забравяме другите върхове на революцията - „Чавдар”… Къде да го наредим - в края ли, както някои от вашите мислят?…”

Софиянци десетилетия наред им го напомнят, обаче пловдивчани си знаят тяхното  - антонивановци, средногорските партизани, Леваневски, „Братан Шукеров” в Смолянско, „Копривките” и двамата братя Стоилови, „Сухото дере”, стачката на тютюноработниците…

А в празнични и паметни тържества трябва да звучи другата камбана първо и това трябва да не се забравя - на „Чавдарци”!  И после са камбаните на другите църкви, после!

И им го напомнят - или чрез смяна на някой от пропагандата „долу”, или чрез лов на „Чекерица”, или пък в санаториума на ЦК в Хисар.

Така малко по малко стражите на „Червената крепост” около Пловдив метър по метър ще отстъпват бойните си кули, които немедленно се заемат от столичните гавази на „Чавдарци”.

/И било днес селото Чавдар за чудо и приказ, от цялата държава идват да видят как можело да се промени едно село в „системата на демокрацията”, нито метър без асфалт и тротоари. Ами ей така на, може, що да не може!/

„Иване /преди това „Дражо!”/, вие там по Филибето кво бе, хем искате да водите хорото, хем не ви стига вътъкът… Вашите вестникари да вземат и да почетат малко тази история, преди да пишат…Ха-ха-ха… Ще вземем да печатаме нови учебници май…”

. . .

То това време дойде де… Колко прозорлив е бил Живков… Само че доста далече напред… Новите ни летописци излязоха по-чевръсти от него и го изпревариха. За „чавдарци” и „антонивановци” нищо, обаче за Левски и Ботев като хаймани и русофоби читанките пълни с „нови исторически факти”. И за лишения от банани по време на соца „продажнически български  народ”, който е предавал и продавал героите, нравствеността си и границите дори. Но само по времето на соца! За днешното време децата трябва да назубрят веруюто, че онова вече е отминало, слава на Бога и на пазителите на „синята крепост” - техните бащи, чичовци и лелички, които се пличкат в благото на демокрацията и „независимостта” си от наши и чужди поробители…

Останала е само „наивната носталгия по него”, пораждана понякога в сънищата на щастливото ни народонаселение…

. . .

Е, какво да кажа аз, човекът от Делиормана, в центъра на който, в навечерието на Септемврийското въстание, кметът на Разград е издал заповед на населението му на 23.ІХ. 1923 г. „да не препикава по нощите улиците и тротоарите им, щото ще следва глобяване…”

… Една безропотна, прашна от сламените пътища черда от говеда и овце, която от сто години чака своя водител…

Идват времена различни, разбира се, в които всичко може да се каже. Например време като днешното, когато току виж някой се изцепил по телевизията или в личната си страница във фейсбука, че „внукът на Дед Георгий Дедушкин вчера беше назначен за пи-ар на руския президент, олигарха Путин. Дедушкин ще му нашепва как императорът да завладее водите на родопската река „Въча” от „Цанков камък” при Девин до низините на Кричим и Първомай, за да почерпи по една студена вода  хората по цялото Тракийско поле…”

Ако не е фейк, и аз съм навит на този пост да го споделям и лайквам, защото, както вече казах, от 40-50 години съм й мераклия  на тази бистра водица, която тече по каналите на нашите исторически летописи…