Любомир Духлински

Бях я виждал и по-рано тази женица. Смачкана една такава, с бледо повехнало лице, над което хвърляше сянка избеляла синя барета. Може би щях да отминавам покрай нея, както и покрай много други стари хора, защото младостта и силата рядко забелязват приведените плещи на идващото бъдеще, ако не ми беше направило впечатление, че я срещах често. Почти всяка сутрин - в студ и пек. И че почти винаги тя носеше кошница със зелен лук и марули през пролетта, после марулите ги сменяха череши и ягоди, после други плодове или зеленчуци. Но това не беше кой знае колко забележително, защото много такива бабки се мотаеха по пазарчето край нас. Предлагаха на купувачите стоката си, но най-вече гледаха да подхванат приказката. Винаги съм си мислил, че възрастните хора затова и ходят на пазара - да си приказват. Или както казвапне майка ми „да инвентаризират махалата”.

Сигурно така щях да продължа да я отминавам, ако един чудесен, топъл есенен ден не беше плиснал внезапен дъжд и не ни беше принудил на бегом да се подслоним под козирката на кварталния магазин. Докато отърсвах мокрите си дрехи, изведнъж забелязах бабката, приседнала на перваза на огромната витрина. До краката си беше сложила обичайната кошница, от която пръскаха тънък аромат едри жълти дюли. Нежен златист мъх покриваше плодовете, сякаш за да ги предпази от любопитни и алчни погледи. Бабката не обръщаше внимание на минувачите край себе си, не ги поглеждаше подканващо, а навела глава, прелистваше някакво тънко книжле. Прочиташе тук-там по нещо, размърдваше беззвучно устни, после вдигаше унесен поглед към бетонната козирка над главата си. Сякаш да провери дали е запомнила прочетеното.

Внезапният дъжд не отшумя внезапно, както се пее в песните, а лека-полека рукна на мътни сиви струи. По-смелите почакаха, почакаха, пък току загънаха крачоли и хукнаха през потеклите по улицата рекички. Бях със сандали, не ми се искаше да се  мокря и затова се настаних по-удобно на перваза и аз. Постепенно останахме само двамата с бабката. Не само двамата, щях да излъжа - между нас остана кошницата с дюлите, които като кокетни девойки, които като виждат, че обожателите им намаляват, постепенно пускат в ход целия си чар, за да привлекат вниманието им. В ноздрите се набиваше тръпчивият дъх на есен, на зряло, на приближаваща зима.

Така си седяхме с бабката - от двете страни на кошницата. Тя ми хвърли бегъл поглед и продължи заниманието си. Последното нещо, което я интересуваше, беше дали някой ще поиска да си купи дюли.

- Хубави дюли - рекох, колкото да подхвана приказката.

Бабката затвори книжката и я остави върху дюлите. На корицата просветна със златната си натруфеност името на известен наш поет, при това съгражданин.

- Ами… хубави са - простичко отговори жената и с привичен жест оправи баретката си.

Избра от кошницата най-едрата дюля и ми я подаде. Рекох да откажа, мърморейки обичайните неискрени в такива случаи думи, които се казват ей така, за очи, преди да приемем подарък. А исках дюлята, не можех да откъсна очи от нея. Размахах насреща й ръце и захванах да изтъквам доводи - нали за това се е блъскала да ги произведе, че трудът й заслужава поне някой лев…

- Вземай, вземай - позасмя се тя. - Не ти я давам за теб, а за дъщеричката ти. Децата се радват на такива неща. За разлика от нас…

- Чакай малко - викам. - Ти откъде знаеш, че имам малка дъщеря?

- Виждала съм те, когато извеждаш детето на разходка. Нали ей там живеете - посочи тя панелната грамада, зад която беше пък нашата панелна грамада. - Седя си тук, гледам ви. Дечицата понякога се навъртат покрай мен - дам им черешка, ягодка. Дечица…

- И аз често те виждам сутрин. Ама като не сме си приказвали, откъде да се познаваме?

- Откъде, наистина! Нали живеем в един вход…

- Я стига! Чак пък толкова да съм заплес? Вярно, че ние сме квартиранти, но пък чак толкова да не те забележа?

- Не си заплес. Не си заплес - повтори тя. - На вас други са ви пътеките. Пък и какво ли има да приказваш с мен?

- Ами ето - приказваме си.

- А, то ако не беше ръмката преди малко…

Стана ми неудобно, затова рекох да сменя темата.

- Гледам - четеш поезия.

Жената взе книжката, сложи я на коленете си и внимателно, като ласка, прокара ръка по корицата.

- На сина ми е. Той я е написал. Понякога прочитам нещичко от нея. Че и с очите не съм твърде в ред. Ама кьоросвам се. Защо да те лъжа - драго ми е да прочета какво е написало момчето ми. Пък нали и за това е написало - да четат хората.

Бях сащисан от отговора й, сякаш бетонната козирка се стовари върху мен.

- Той… Той син ли ти е? - посочих името върху корицата.

- Син, син - светна лицето й. - Чел ли си неговите книжки? Ако не си, ще ти ги дам да почетеш. Пише хубави работи. Има и за майката. Я виж тук - тя дълго прехвърля страниците, за да намери нужното място. - Земята, майката ласкава, при която се връщам… Как ти се струва?

- Ами… хубаво е, много е хубаво.

- Хубаво е - съгласи се гордо тя. - Майката ласкава…

- Не съм го виждал тук.

- А, идва си, идва си. Когато има път насам, първо при мен се отбива. Зает е много той - рядко му се случва да има празен ден и да си дойде. Но щом си дойде - и право при мен. Сега му плета един пуловер - ще ходи в Русия, пък там е голям студ през зимата. А той от мъничък все си пати от студа. Лесно се разболяваше.

Жената хвърли поглед наоколо и рече:

- Спря вече. Да си вървим, а? Днес не върви търговията.

- Че защо, - възразих горещо, - тъкмо сега хората излизат от работа. Добро място си избрала тук - който дойде да пазарува, все покрай теб ще мине…

- Така е, - наведе очи тя, - много хора минават покрай мене. Минават, отминават… А да си вървим, а? Има да доизкарвам още един ръкав на пуловера.

- Слушай, - викам й, - я ми продай дюлите! Знаеш ли какво сладко ще направи жената от тях. Ще ти дам да го опиташ - тъкмо да пратиш един буркан за сина. Става ли?

- Бива. Нали са ми за продав.

- Ама ще ми ги дадеш с кошницата, че нямам с какво да ги занеса. После ще ти я върна.

Жената побутна към мен едрата жълта дюля и я отдели от другите:

- Тази няма да ми я плащаш. Тя е за детето, от баба Анастасия.

Благодарих й, платих дюлите, взех кошницата и станахме. Книжката се изхлузи от кошницата и падна на земята. Тя се хвърли към нея като вълчица, на която искат да отнемат малкото. Изтупа я и сърдито ме изгледа.

- Внимавай, де! Къде зяпаш? Това, - размаха тя книжката, - е по-ценно от дюлите ти.

- Е, нищо, де - рекох да се пошегувам. - Той ще ти донесе друга.

- А аз какво да му кажа? Изпрати ми друга книга, защото тази не можах да я опазя? Какво ще си помисли момчето ми - толкова ти е ценна, че чак не можа да я спастриш…

- Няма да си помисли така - успокоих я аз. - И няма да ти откаже. Нали заради тебе е написал „майката ласкава”…

- А-а, няма няма… Аз да съм си изрядна.

Малко се позачудих на чак такова притеснение. После си викам - жената толкова се радва на успехите на момчето си, че й е неприятно дори книгата му да се изцапа, та негли някой да каже лоша дума за него. Майката ласкава - такива са те. Нима моята майка не е такава?

Жена ми се зарадва на дюлите. Изсипа ги в една тава, а аз потеглих към втория етаж да върна кошницата. Отворих вратата на асансьора и гледам бай Весо с юнашко пъшкане се мъчи да прегъне стоте си килограма, за да си върже обувките.

- Да му се не знае и работата - изправи се той, червен от нахлулата в лицето му кръв. - Като остарее човек, за нищо не става.

- Батюшка, - викам му, - я ми кажи една кондика. Ти знаеш ли, че баба ти Анастасия е майка на… - и погледнах табелата на вратата зад мен.

- На стихоплетеца ли? Знам, ами. Нали живеем с нея врата до врата толкова години вече. А преди да ни съборят къщите заради това тука - размаха ръце около себе си, - пак в една махала живеехме.

- Ами защо никога не сте продумвали за него?

- Какво да продумваме?

- Как какво бе, батюшка? Жив човек, майка му живее тук, пък и известен е…

- Е, и какво като е известен?

- Шарено, батюшка. За такива като него хората обичат да приказват, да се хвалят, че са комшии. Че даже приятели и братовчеди да им се изкарват. Защо не съм го виждал - нали си идвал понякога?

- Кой ти каза това?

Посочих с палец вратата зад себе си.

- Идва-а - друг път. Не сме му виждали очите повече от двайсет години. Откак Сийка се разведе с мъжа си. Дъртия и той падаше малко нещо поет, та затова момчето остана при него. А Сия му се видя глуповата за него, не можела, вика дъртият пергишин, един куплет да напише. Такива ми ти работи… Сийка все плете пуловери - сигурно цял скрин е напълнила вече. Знаеш ли, момко, има хора, дето са родени за паметници - кланяш му се, прекланяш му се, възхищаваш му се. Пък то си паметник - камък студен. И пуловер не го стопля…

Батюшката с пъшкане се заклати по стълбите надолу. Оставих кошницата пред вратата, натистах бутона на звънеца и хукнах по стълбите нагоре. Събрах набързо дюлите в една торбичка и ги изнесох на терасата. Влязох вътре, седнах на диванчето и се втренчих с празен поглед в стената.

И тогава долових познатия аромат. Онази дюля, дето бабката ми я даде за детето, жълта като котешко око, се мъдреше на телевизора и лукаво ми намигаше. Скочих, грабнах я и нея, но се спрях насред пътя към терасата. Спри се, викам си, тя е дар за детето. От майката ласкава…

Дюлята дълго стоя на телевизора. Само дето дъхът й на зряло постепенно изчезна. И златистият й мъх посивя.