Димитрина Бояджиева

На Жеко Джелеба „Капризите на Лола” му коствало тирантите, зелената карта на зета и дървения кръст на баба Веска. Тя самата баба Веска настоявала: Открий го, открий го, сине тоз магазин, ще тежи като камък на мястото си. Пък то, какъв ти камък! Оказaло се сапунен балон.

Преди Демокрацията Джелеба работел в театъра като дърводелец. Освен изпълнител на декорите се налагало да претапицира някое канапе сецесион, да чукне тук-там, да позакрепи крака на виенска масичка или стол - нещо като рставрация на остарелия вече реквизит. Поостарял бил реквизитът, но с него създавали на сцената дворци и стъпаловидни храмове, по които се изкачвали крале и царе. Разбирал си от работата Джелеба и туй, че не обичал вратовръзки и панталони с ръб, носел ризи на карета и дънките с тиранти, много-много не пречело. Не обичал и да се бръсне. С брада всичко е без значение: с какво ножче ще се бръснеш, какъв крем ще търсиш, че и одеколон да ти щипе. Малко бохем си падал Жеко и жените му се лепяли. Сред персонала имало една Галя, минавала за актриса и зарад ролята й слугинята-господарка й викали Галя Прима. Та тази Галя го гледала с плам в очите, но Джелеба набързо изгасил пламъка. Не защото била малко върлинеста, а-ми - лицето й бяло като мляко, очите черни, косите и те, дори хранел известни симпатии към нея. Грозното било, че му давала знаци зад гърба на мъжа си. Пък той осветител в театъра, колега, ако разбере, ще се разчуе работата, ще стигне до ушите на Божидарка. Това ли заслужава жена му - грижи се за Веселчето, гледа си работата в данъчното, че и кактуси отглежда. Вкъщи, на южната тераса, за трийсет вида кактуси се грижела. Е, мърморела му за цигарите, нали има язва, но какво да се прави, не може без цигари - пуши. Тя и баба Веска: стига си ги надувал тез цигари, сине, лапни някое бонбонче, че пак ще те свие язвата, пък Жеко през дима на циграта викал: Аз не ги надувам ма, мамо, аз ги смуча. Смучел ги като смок Джелеба и в една мразовита вечер влязъл в магазина да си купи цигари. Нали е за бързо, оставил отключена колата, а като се върнал, милиционер се тупа с палката по крака: Да видим сега, какво ще се правим! Че и с брада. В  театъра ни задължават, изтърсил Джелеба. Тъъйй, продължил да тупа с палката милиционерът, и, ако се обръсните ви наказват, нали? Шегувам се, другарю милиционер, притеснено казал Джелеба. Брадата ми топли. На вас косата как ви топли. Кой го бил по главата да изрича тези думи. В меверето милиционерът като снел шапката си - плешив. Голям гадняр се оказал тоз милиционер. Натикал го в една стаичка, а там цивилен стои зад бюро. Тъй и тъй, рапортувал милиционерът, какво наказание да му турим на тоз брадатко. Ако ни донася какво си говорят в театъра - никакво, обадил се цивилният. Да сменя снимката в паспорта и да си ходи с брада. Ако не… Не съм за такава работа, замънкал Джелеба. Какво ви струва! Не отстъпвал цивилният, цъкнал лампата върху бюрото и я насочил право в очите му. Не искайте това от мене,  замолил се Джелеба, в смисъл, какво са му направили артистите, че да ги клепа. По-добре да си плати глобата и да си върви. Цивилният изгасил лампата. Тръгвай си, но си помисли. Пак ще ти се обадим.

Викали го още няколко пъти. Не го оставяли на мира: помисли си, да не съжаляваш после! Повтарял цивилният и все навирал светлината в очите му - ще го ослепи. Бреейй, че мръсник! Въртял се вечер под завивките Джелеба и а-ха, а-ха, да каже на Божидарка. Зор, зор, та зор. Но бил предупреден - на никого да не казва. На никого не казал, мълчал. И дали нещо партийният, дали времето, оставили го на мира, но без брада - нека му е студено, че да му дойде акълът в главата. Бръснел сутрин помръкнало лице Джелеба и тръгвал да реставрира реквизита в театъра. Лоша работа.

Като дошла Демокрацията станало още по-лошо - закрили театъра. О, Демокрацийо! О, Свобода! Гробищно-страшен му се сторил светът. Благодаря, благодаря на Бога, че бащината му къща била на търговската улица и можел да открие магзин. Това искала и Божидарка. Тя откога-откога искала, та Веселчето да има работа и зетят да се откаже от зелената карта. И макар да осъзнавали, че зелената карта едва ли е за отказване, Божидарка настоявала: така ще са покрай тях, нужни са си, пък и Теодорчо да поотрасне. Избил Джелеба врата към улицата и нали Веселчето е кръстена на баба Веска, хайде баба Веска в северната стаичка в килерчето за натурии. Извадил Джелеба необходимите документи и беж в Общината за разрешително. И уж всичко било готово, на последната инстанция взели да се дърпат, нещо увъртали. Работата почти била се развалила и ето, че научава за служителя с подписа мечта, тъй наречения Идеал Петров. Само че преди подписа - пари. Парите трябвало да бъдат поставени в плик, мушнат между документите, да бъде на ясно. На ясно бил Джелеба, но му се стъжнило - сумата голяма, пък и откъде-накъде ще дава пари на тоз синковец, нали документите са редовни. Дълго обикалял из града, не му се прибирало вкъщи. Минал през пазара да купи някоя краставица за таратор и гледа продавачка - лъска червени ябълки с мръсен парцал и ги нарежда отпред на тезгяха, а там стои онзи, дето му навирал лампата в очите - с дънки, брада си пуснал, къде ще го познаеш! Ама Джелеба го познал. Ах, ти проклетнико - забумкало Джелебовото сърце като камбана. - Сега ще ти дам да разбереш, как се свети с лампа в очите. Само че, като стигнал до проклетника, гласът  на Жеко изчезнал. Няма го. Уплашил се, нали магазин ще отваря.

Както и да е. Събрал Джелеба сумата и отишъл в кабинета за подписа на Идеал Петров. Седнете, почакайте. Идеал Петров подписвал нещо. Нали му се плаща - подписва. Такава му е работата. Най-сетне започнал да преглежда Джелебовите документи - изрядни, редовни документи с печати. Джелеба притеснено следял ръцете. Стигнали до плика, ръцете спряли. Джелеба размърдал плахо пресъхнал език: Аз такова… Казаха ми. Без да трепнат, ръцете отворили чекмеджето на бюрото и натикали там плика с печалбата. Сетне Идеал Петров защипал с кламер купчинката документи и с едри букви написал: РАЗРЕШАВАМ.

И защо било всичкото туй нещо? - питал се отпосле Джелеба. Но тогава, дълбоко в себе си, бил горд с предстоящия магазин за щори и тапети - той ще доставя стоката, Веселчето ще продава. Бил измислил и името на магазина - „Тедибож” - на внучето и Божидарка, та зетят да не може гък да каже. Но Веселчето не одобрила името. Настоявала за “Капризите на Лола”. В Испания имало такъв магазин за козметика „Лос капричосо де Лола”. За хатър на дъщерята съгласил се Джелеба. Поръчал неоновите букви и на откриването светнали „КАПРИЗИТЕ НА ЛОЛА”. Извикали поп да освети магазина, нарязали торта, а зетят стоял мрачен с бира в ръка и хич не опитал от тортата. Баба Веска пък направила своята си благословия с дървения кръст. Отчето като разбрал че кръстът е от Божи гроб, взел го уж да освети църквата и не го върнал.

Денонощно светели „Капризите на Лола” - било лято, хората купували щори за прозорците, за стените - тапети и работата потръгнала. Тичал Джелеба за стока, а по петите му - несполуката. Една вечер, било вече се стъмнило, време е да затваря, пушел с наслада последната цигара, когато влязъл късокрак с отсечени крачки и зловещо избоботил: Дошъл съм за процента от печалбата, задето пазим магазина. От кого точно пазели магазина искал да попита, но лицето на късокракия станало тъй зловещо, че Джелеба се смразил. Дал сумата, къде ще ходи. Само че, след няколко дни, влязъл дебеловрат такъв и докато Джелеба му обяснявал, че вече го пазят, дебеловратият го хванал за тирантите и го завъртял. Въртял го като на въртележка по панаирите, докато едната тиранта се скъсала и Джелеба се приземил върху тезгяха: До утре вечер ако не донесеш мангзите, мисли му. Ще ги изкараме през гърлото ти! - казал дебеловратият и оставил Джелеба върху тезгяха. Там го заварила и баба Веска: Кой бе, чедо, кои зверове те подредиха тъй? Прости им, Господи! - закръстила се баба Веска. - Прости им. Те не знаят какво вършат. Отчето да беше върнал кръста, сине, че да ти побая за уплаха, пък то…

С кръст, без краст, поминало му на Джелеба. Стиснал зъби и занесъл парите на посоченото място - Фолкклуб „Будоар” с програма: Да пием, да се веселим - светлина, топлина и уют със специални момичета. И наистина момичетата били специални. Били супер хубави, на суперцена, за суперзверове. Само като си представил Джелеба Веселчето на туй място, сърцето му се свило. И някак между другото, без да иска, спомнил си думите на баба Веска „Прости им Господи, прости им, те не знаят какво вършат.”, си казал: „Те ли не знаят, те ли не знаят, мамицата им на тез зверове. Не им прощавай, Господи, те много добре знаят какво вършат. Ако на бедните не им достигат петдесет стотинки да си купят хляб, на тези зверове им са малко пет хиляди да довършат басейните пред къщите си.”

И спрял да плаща Джелеба. Изгасил светещите букви над магазина и „Капризите на Лола” потънали в мрак.

А после? Какво после. Заключил вратата Джелеба и тръгнал пак да вади документи. Само че да закрие магазина.