Златимир Коларов

новела

Гърдите му се свиха, сепна се и се събуди. Огледа се - пред очите му се стелеше гъст, непрогледен мрак. Не знаеше кой е, къде е, на едно място ли стои или върви. И, ако върви, откъде идва и накъде отива…

Разтри очи, съзнанието му бавно се проясни. И си спомни, че е Венцислав Василев, Венци - за познати и приятели, че е на петдесет и пет години, от София, че е в дома си на десетия етаж на стар, масивен блок, че… - мисълта му изтъня и се изгуби. Пак… - въздъхна и напълно се разбуди. Разтри чело. Пред очите му се стелеше същият непрогледен мрак и не можа да си спомни какво се случи, плуваше или вървеше. И дали потъна…

„Защо живя, глупако?” - прошепна той и стана. Опипом намери ключа върху стената и го натисна. Светлината плисна от тавана и го заслепи.

Свари кафе в кухнята и се върна в хола. Знаеше, че няма да заспи до сутринта. По-добре да пише - си помисли и седна зад бюрото. Включи компютъра, намери файла и се зачете.

Зад него завивките върху дивана бързо изстиваха. Светлината хвърляше студени бликове върху стъклата. Някъде долу, много отдалече изсвистяха гумите на самотна кола по асфалта, заглъхнаха и отново стана тихо…

…Вървеше през потънало в мрак поле. Тревите се оплитаха в краката му, жилавите им стебла го дърпаха да го спрат и спънат, буци пръст се опитваха да го съборят. Тежки облаци затуляха небето, духаше силен вятър. Като звезда над хоризонта премигваше слаба светлинка. Вървеше към нея, приведен срещу вятъра, без дъх в гърдите, уморен от жилестата хватка на стеблата. Светлинката наедря и очерта силуета на притихнала къща в мрака. Изтри праха от прозореца с длан, надникна и в сумрака различи кандило на стената под иконата на Христос и Божията майка. До кандилото тъмнееше портрет, обрамчен с черен креп. Натисна бравата, пресече антрето и влезе в стаята. Пламъкът на кандилото се люшна от вятъра, нахлул след него и лицата от портрета оживяха. Бяха на старец и старица. Той въздъхна и се огледа. Мебелировката бе оскъдна - кръгла маса с дантелена покривка, четири стола встрани, в ъгъла - пиано, в другия - бюфет, в третия - долап. Пристъпи към долапа - усещаше че той крие нещото, заради което тръгна през полето. Наведе се и го отвори. На пода се изсипа куп стари книги. Разлисти няколко от тях, но не намери това, заради което отиде през нощта до къщата и ги захвърли настрани. Разбута останалите и попадна на дебел албум с кожени корици. Разгърна го, на пода се разпиляха стари черно-бели снимки. По-скоро почувства, отколкото си го помисли, че и те не бяха нещото, което търсеше в мрака. Разрови ги, напипа широка снимка, пукната през средата, залепена върху дебел картон и я вдигна срещу кандилото да я разгледа. В следващия миг земята потрепери, трусът се усили и земята заподскача. Той се облегна на стената, подът се нагъна, той залитна и се свлече. От тавана се отрони парче мазилка, хоросан покри мебелите с бяла пелена. Той закри главата си с ръце и запълзя към вратата, без да изпуска снимката. Стената се наклони, после се срути, таванът увисна на една страна. Портретът на старците се свлече от стената и разби в пода. Крепът полетя във въздуха и меко кацна на земята като врана. След портрета падна и иконата на Христос и Божията майка. Тухли и стъклени парчета покриха пода. Той се запровира между тях. После се срутиха другите стени, таванът падна, тухлите и стъклените късчета се покриха с парчета керемиди. Трусът затихна и стана тихо. Кандилото проблесваше в мрака някъде встрани.

Бавно се надигна. Бе сам сред руините със снимката в ръка. Бе сумрачно, тихо.

В следващия миг подът с купищата тухли и керемиди се отдели от основите на къщата като от кей и се понесе като сал по повърхността на безбрежно езеро, посребрено от изгрялата луна. Отблясъците на звездите просветваха по почернялата вода като искри, кандилото искреше сред руините като тях. Салът се носеше, в началото бавно, постепенно все по-бързо по черната вода към далечен водопад. Не го виждаше, не го и чуваше, но усещаше, че водопадът е някъде там, напред в мрака и неумолимо приближава. Не смееше да скочи и да заплува към брега - водата щеше да го отнесе. В началото тихо, постепенно все по-силно, в последния момент като нескончаеми бомбени експлозии чу буботенето на разбушувалите се води. Миг преди салът да се надвеси над ръба на водопада, гърдите му се свиха, сепна се и се събуди…

…Сънуваше този сън от деня, в който разгърна кожения стар албум. Или от деня, в който се завърна от морето? - се запита той и разтри челото си с длан, за да си спомни. Всъщност, след както започна да пише, започна и да сънува - по няколко пъти през нощта - си помисли той. Сънищата бяха черно-бели като старите снимки от албума. Но преди това - продължи да шепти той пред искрящия компютърен екран, заслушан в приглушения далечен среднощен тътен на града:

Неусетно той - Венцислав Василев, носител на няколко литературни награди и главен редактор на реномирано литературно издателство престана да забелязва хората. Първо престана да забелязва младите белетристи и неоформени поети, които идваха в редакцията, стиснали тънките си ръкописи, после всички други. Виждаше сградите, дърветата, автобусите и трамваите, но не и хората. Съзираше неясни, безплътни сенки, забързани нанякъде, все едно че ги гледаше през окуляра на огромен черно-бял калейдоскоп. Той не съзнаваше, че не ги вижда, не му липсваха лицата, вълненията, израза в очите им. Те не предполагаха, че той не ги вижда, докато разговаряше с тях, кръстосал крак върху крак, вдъхващ дима от скъпата си цигара, забулен в недосегаемост и дим.

Въпреки разтрогнатия брак и отчуждените дъщеря и син той считаше, че е щастлив, преуспяващ и честит човек. Вечер се прибираше в дома си. Слушаше класическа музика и джаз, доволен от живота, който водеше, удовлетворен от това, което бе постигнал. В дните, в които не се опиваше от самотата, върволица от жени минаваха през дома му, преспиваха и призори си тръгваха потиснати от усещането, че страстта им се е изляла върху метал. Той извикваше такси по телефона, изпращаше ги до вратата, целуваше ги в движение, връщаше се в притихналия дом и забравяше страсните им въздишки и нежни думи. Приятели не канеше - мъжете му бяха безинтересни, със съседите си - наследници на бивши аристократи - не дружеше, срещи с колегите избягваше - бяха му скучни и безлични. Понякога пишеше, в последните години все по-рядко, но не се притесняваше. Знаше, че когато пожелае ще сътвори шедьовър, ще се изкачи отново на върха с лекота и ще се овенчае с поредната награда, нещо, за което другите писатели се обричаха на самота и аскетизъм и с копнежите си за успех измъчваха не само себе си, но и близките си. Въпрос на талант - мислеше си със задоволство той, докато заспиваше, упит от тишината на дома, наситен със спокойствие, интелектуалност и аристократизъм.

Неспособността да различава хората Венцислав осъзна, когато прочете повестта на непознатия младеж и изпита необяснима тревога, всъщност малко преди това - докато разговаряше с приятелката му в сумрака на бунгалото. От този ден отново започна да вижда хората, но престана да вижда сградите, дърветата, автобусите и трамваите и тревогата се засили. Скиташе безцелно из града и се взираше в очите на непознатите да разбере защо така се получи, какво бе пропуснал, къде бе сгрешил… Фантазии, комплекси, брътвежи на глупак - мислeше си той по повод написаното от младежа, но гадното тревожно късче вече се бе загнездило в мислите и потрепваше в душата му като крило на пеперуда, прободена с игла в гърба. Непознатите отминаваха и той продължаваше да върви по улиците, посърнал, слаб, изгубил предишния си блясък. Понякога се прибираше призори, когато улиците се изпълваха с шум и заглушаваха гласовете, които го връхлитаха - защо така се получи, какво пропусна, къде сгреши… Помисли си, че това бе отмъщението на младежа с уморените очи и прокле деня, в който реши да замине за морето. Така, след това последно неосъществено лято, стана мизантроп. Мразеше всички и най-вече себе си - заради заблудите, заради самонадеяността, заради глупостта си - логичен резултат от пропуските и загубите, неосъзнати навреме, предопределили живота после, от незапомнените любовни похождения, от разтрогнатия брак, от отчжудените дъщеря и син, от руините на сгромолясалия се живот, от изминалите безвъзвратно петдесет и пет години, от емоционалния и духовен разврат и срив на презадоволения човек - мислеше си Венцислав, докато се прибираше призори вкъщи. Приятел-психотерапевт му каза, че това са нормалните вълнения на мъжа на средна възраст, когато тялото все още има сили, но душата е уморена от битки, загуби и болки, когато е минала по-голямата част от живота, перспективите са се изяснили, целите са постигнати, желанията са се смирили и очакванията са намалели, както неумолимо и подмолно намалява и сексуалното желание и мощ - факт, който съзнанието отхвърля, а подсъзнанието усеща безпогрешно и подготвя терена за пълното мълчание, рожба на физическото безсилие и преситеността и най-вече - на безвъзвратно отминалото време… - продължаваше да бърбори психотерапевтът, но Венцислав не го слушаше. Каза да върви на майната си, психотерапевтът се усмихна и допълни, че реакцията му подкрепя тезата… - замисли се и допълни: - …в случая диагнозата „мъж на средна възраст” - и се разделиха - Венцислав вбесен от брътвежа му, психотерапевтът - развеселен от нежеланието му да повярва.

Тфу! - промърмори той, изгаси компютъра и излезе, за да закуси в сладкарницата срещу блока.

…Черен, бездънен мрак без нито една светлинка го обгръщаше като пелена. Едно, две, три… - отекваше като метроном удар на метал в метал - четири, пет, шест… - кънтеше все по-силно - седем, осем, девет… - като бомбена експлозия изтрещя металът и го събуди. Стана, направи си кафе в кухнята, включи компютъра и се размисли:

Почистваше библиотеката от трупани с години списания и вестници, попадна на посивял стар албум и го разгърна. Една черно-бяла снимка падна на земята. Вдигна я - трима младежи - две момчета и едно момиче се изкачваха по заснежен планински път към върха на планината. И тримата бяха снимани в гръб, понесли ските и щеките на рамо. Встрани от тях тъмнееше сянката на фотографа.

Избърса праха от снимката и се вгледа. Двете момчета бяха високи, с широки спортни рамене. Между тях бе момичето - тънка, крехка. Косите й, посипани със скреж, се разпиляваха под шапката на искрящи вълни по раменете. Сянката на фотографа чернееше върху преспите край пътя.

Отгърна страницата и попадна на друга снимка на тримата младежи, закрепена с хартиени ъглодържатели върху картона - седнали край печката в хижата, тримата си наливат чай от очукан чайник. В ъгъла зад тях тъмнеят трите комплекта ски и щеки. Скрежът се е стопил от косите на момичето. Капките искрят в обектива като звезди. На следващата снимка тримата са вдигнали канчетата с чая, като за поздрав към фотографа, чиято сянка тъмнее в долния десен ъгъл на снимката.

Един след друг, приведени към пистата, с шапки, очила и ръкавици тримата карат ски. Момичето е по средата с развени коси под плетената шапка. В страни искрят буци лед и преспи сняг, избутани от снегорина.

С изкривени от страх лица момичето и едният младеж са се надвесили на другото момче, паднало по гръб сред купищата лед до пистата. Очилата му са отхвръкнали в страни, очите му са се изцъклили. Дебела струя кръв е потекла от главата му по снега.

Следваха снимки, снимани безстрастно, хладнокръвно, дори цинично - разраненото лице и изцъкленият поглед на младежа, изкривената уста с няколко избити зъба, неестествено извитата в страни ръка, счупения крак, широката кървава следа между ледените буци, уплашеният поглед на правия младеж, сълзите в очите на момичето, замръзнали по побледнелите й бузи. Най-силно впечатление правеха очите на младежа - изцъклени, застинали, неусещащи болката, с неизказана мисъл и стаен въпрос: „Не е възможно… Какво се случи?” Следваха катафалка и ковчег, разплакан мъж, разплакана жена, изровен гроб, скулести гробари чакат встрани, дебели въжета спускат ковчега в гроба, прави лопати хвърлят пръст върху ковчега, рехава могила с дървен кръст, женска ръка поставя китка върху гроба, момичето и младежът в черни дрехи, притиснати един в друг, гледат гроба. В ъгъла на снимките тъмнееше сянката на фотографа, като подпис на художник под шедьовър - си помисли той.

Стана и тръгна напред-назад из хола.

Кои са тримата младежи? - се запита. - Ще ги нарече А., Б. и В., съответно  Ангел, Борис и Валя и фотографът Г. ще е без име, че лицето му не се вижда. За да ги опише, трябва да знае какви са - студенти, работници, авантюристи, скучаещи безработни или безделници, люботели на силни преживявания? Няма значение какви са, ще са такива, каквито са на снимките - загадъчни, красиви, черно-бели! - промърмори той и продължи да мисли: - И защо са тръгнали през зимата в планината - да карат ски, да се забавляват или и за нещо друго? И това е без значение, важно е действието - промърмори той. - Какви са отношенията между тях? - и си отговори: - Житейска и творческа загадка - да се разгадае. И да се развие! Защо младежът загива - от неопитност и неумение да кара ски, от лош терен, лоши ски или от нещо друго? А в това „другото” се крие чистата белетристика и драматургия? - поклати глава, все едно че говореше на мълчалив събеседник в стаята. - И това е без значения, съществен е резултатът - от тук ще започне и ще върви нататък - ударно начало и стръмно изчакващо се действие. Но трябва да разбере преди това чия е женската ръка, която поставя китка върху гроба - на момичето от хижата или на друга жена. И, ако е така, коя е тя? Каква е? И ако не го разбере от снимките, да го измисли! Според това, чия е ръката на жената, действието може да върви в няколо посоки… - седна пред библиотеката, взе албума и отгърна следващата страница.

С равен, калиграфски почерк бе написано „Порочен кръг - следващата серия…”

Защо е многоточието? - се запита и отгърна страницата в търсене на отговора.

Момичето и живият младеж лежаха на пясъка по бански под чадър на плажа. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи. Косите на момичето, вдигнати в разрошен кок, бяха затиснати с шнола. Банският очертаваше едра гръд, плосък корем, закръглени бедра на страстна жена, създадена да ражда, да се грижи за децата, да се жертва, да помага и да прави секс - чувствен, изпепеляващ, страстен, като приятелката на младежа… - потръпна той.

Умрелият си е умрял, животът е за живите - промърмори и разгърна следващата страница.

Усмихнати, двамата са вдигнали по бутилка кола за поздрав към фотографа. Сянката му тъмнее върху пясъка встрани.

Да, животът е за живите… - повтори той.

Хванати за ръце, двамата тичат към морето. Снимани са в гръб. Пред тях е гладкото море.

И отново снимани със садистично удоволствие снимки и детайли - момичето маха с ръка към брега, момчето не се вижда, снимана е с телеобектив - очите й са пълни с ужас, крещи, яки мишци на спасител, затичан към морето, момчето лежи по гръб на пясъка, лицето му е бяло, устните - потъмнели, очите - изцъклени, две длани притискат гръдния му кош, други две ръце го обдишват с амбу и отново - катафалка и ковчег, изровен гроб, разплакани жена и мъж, гробари, дебели въжета, пръст върху ковчега, могила с дървен кръст, женска ръка с китка върху гроба, снимано в гръб момичето се отдалечава по гробищната алея със смъкнати рамене и наведена глава. Изглежда самотна, слаба, крехка. И отново студената и безучастна сянка на фотографа в ъгъла на всяка снимка.

Кой е той? - си помисли Венцислав - И какъв е - колега, приятел, любовник, развратник или ревнивец? Или е жена? Или просто фотограф? И защо снима със сатанински интерес страшното и грозното? Какъв е подтикът да ги покаже по най-страшния и грозен начин - импулс на творец, свидетел на нещо рядко и нетипично или извратен садистичен тип? Или е отражение на страха от смъртта, който всеки усеща в душата си като сянката? Или е непредсказуемото, неуловимото, съдбата, която е край нас без да я усещаме и предопределя живота ни от началото до края?

И пак тръгна напред-назад в стаята и да мисли:

Нелепа случайност или планирано убийство погубва двамата младежи? Каква е ролята на момичето и на фотографа в двете черни случки? Или са брънка в логичната верига - любов, изневяра, злоба, ревност, скандал, убийство?… Отговорът е на следващата снимка - си помисли той, седна до библиотеката и отгърна последната страница на албума.

Изсветляла по средата, с хартиени ъглодъжатели в ъглите, страницата беше празна. Бе му нужно време да осъзнае, че снимката я нямаше. Прерови албума, но не я намери. Усещаше, че ако я намери, ще разкрие тайната, ще открие ключа към сюжета, ще разбере много неща за себе си и за творбата и, в крайна сметка, историята ще се получи… Уви - снимката я няма - въздъхна той, стана и отиде в кухнята да свари кафе - поредното за нощта, но не и последно - помисли си той и отля гъстата черна течност в чашата.

До сутринта нищо не написа и отиде в сладкарницата да закуси.

След като не намери снимката, започна да сънува - по няколко пъти през нощта. Сънищата бяха черно-бели, като снимките от албума, и често се повтаряха - тревожни, натрапливи, еднакви като съня с рушенето на родния му дом и разпилените по пода снимки. Движеше се по ръба между съня и реалността, усещаше, че в следващия миг ще се събуди и ще изгуби и този път отговора, взираше се в светлината от кандилото да разгледа пукнатата черно-бяла снимка върху дебелия картон, усещаше, че отговорът е запечатан върху нея, но не успяваше да види какво бе заснето - в следващия миг земята се разтрисаше, парчета хоросан се поръсваха по пода и покриваха пианото и масата с пелена от прах. После се срутваха стените и подът с останките от къщата тръгваха като сал по смълчаното езеро към водопада в далечината. И, миг преди да го погълне разпенената паст, се събуждаше задъхан и облян в пот…

Този път се събуди с душа, натежала от печал. И се размисли - това бе другият сън, който сънуваше през изминалия месец - прашен селски път, мараня, поле, река, прохлада. Той бе единствения цветен сън, който сънуваше в последните дни, всъщност единственият цветен сън, който сънуваше след като се върна от морето:

…Той, на петнадесет години, с изпечен от слънцето черен гръб и къси панталони, нагазил до колене в реката, лови риби в подмолите с ръце. Хладно е, леко е, приятно е, в дърветата пеят птици. Усеща хлъзгавото тяло на рибата между хладните си длани, сграбчва я, тя маха с опашка, извива глава, поглежда го с изцъклените си очи, кръгли като лещени зърна, той се сепва, рибата се изплъзва от изстиналите му ръце, цопва във водата и отплува. Сребристото й тяло се стрелва в дълбините и изчезва във виещите се под водата черни водорасли. Птиците отлитат, песента заглъхва и му става тъжно. Въздъхва и се събужда с душа, натежала от печал. Замисля се и осъзнава, че не е усетил как от цветен в началото, сънят е станал черно-бял накрая…

Всъщност нещата имаха своята логична предистория - си помисли той по повод съня с рибата - с наградите дойде и славата, а със славата - парите. Скоро след това престана да различава хората край себе си. И от цветен, светът стана черно-бял, но не го осъзна тогава. Осъзна го много по-късно - в нощта, в която момичето дойде в бунгалото и донесе ръкописа на младежа. Всъщност малко след това - когато се зачете…

Провокиран от текста на младежа, потиснат от мисълта за приятелката му, воден от желанието да избяга от живота на галеник на съдбата, който му бе опротивял, заради заблудите и греховете, след като се върна от морето реши да се върне към писането, да пише непрекъснато, всеки ден или всяка нощ, за да забрави парещите въпроси - къде сгреши, какво се случи, защо от цветен, светът стана черно-бял, къде бе мястото му в порочния кръг, в който изпадна неусетно, след като се увенча със слава и сдоби с пари… Щеше му се да напише роман - не за момчето и момичето от морето - болката все още беше силна, за да се върне към нея като към сюжет, а криминална история с неочакван край, своеобразна смесица между романтика, любов, ревност, секс, насилие, садо-мазо, хорър, какъвто всъщност е животът - мислеше си той, озлобен без причина на другите, и най-вече на себе си за пропуските и провалите, т.е. да сътвори текст със съвременна поетика и стил, за да е в съзвучие с настоящето и реалността, но през погледа на романтика от миналия век, какъвто все още се усещаше, въпреки натрупаните разочарования и мерзост… Ще започне със съня с рибата - реши той, - но не се получи - думите му убягваха, словото не му се подчиняваше, липсваше спонтанността, топлината, светлината на съня. И се замисли - защо се роди, защо живя, къде е мястото му на земята… и вдъхновението се стопи. За да запълни кризата (творческа, емоционална и духовна - конкретизира той, но не го сподели с друг) и, за да открие първата, най-важната искра, която разгаря творческия огън, след който словото потича като водопад, реши да прерови старите записки с нахвърляни мисли, идеи, образи, фрагменти и детайли и да стъпи на твърдата пътека на идеята и сюжета. Нищо не откри - записките бяха писани по различно време, с различно настроение, неизказаните неща и провокиращите ги момент бяха забравени и захвърли избелелите бележници и омачкани тетрадки в чекмеджето на бюрото. Обърна се към семейните архиви и реликви - събирани от майка му с години списания и вестници с първите му публикации и снимки, първите му книги, надписани на родителите му с мило младежко чувство и преекспонирана благодарност, на снимките от сватбата му, от раждането на сина и дъщеря му, от първите им учебни дни и тук поредицата спираше - логичен резултат от развода с жена му. Вместо да попадне на сюжет или идея - кризата се задълбочи. В образите от миналия му живот, прозираше образът на приятелката на момчето - страстна жена, създадена да ражда, да се грижи за деца, да се жертва, да помага и да прави секс - чувствен, изпепеляващ, страстен… Оглеждаше се и виждаше бялата стена пред себе си, встрани бюрото с компютъра, от другата страна - дивана с изстиналите завивки и чуваше далечния, приглушен градски шум, като прибоят, който биеше ниско долу на брега, докато двамата разговаряха в бунгалото. И зад всичко това - образът на момичето изникваше от пустотата. За първи път самотата го притисна и престана да се упива от уюта на дома си, изпълнен със спокойствие, интелектуалност и аристократизъм. Един ден попадна на дебелия стар албум с кожени корици и на снимката на тримата младежи. Не знаеше чий е албумът, не си спомняше да го е купил от букинист или архивар в търсенето на екзотични снимки - творческа провокации за сюжети и герои, не помнеше да е на родителите му. Мистерия… - мислеше си той, докато отгръщаше страниците на албума и разглеждаше снимките на загиналите младежи и на отдалечаващото се по гробищната алея момиче, което приличаше на приятелката на момчето от морето. В следващите дни се появи съня с ударите на метал в метал - едно, две, три…, после - четири, пет, шест…, докато се сепнеше и събудеше, задъхан и облян в пот.

Опита се да преразкаже снимките и да надгради с фантазия, но словото му се изплъзна и нищо не се получи. На следващия ден - пак, на по-следващия - пак… За първи път от тридесет и няколко години пишеше толкова трудно, сюжетът му се изплъзваше, метафорите звучаха шаблонни, идеите - клишета, сравненията - банални, случките - безинтересни, характерите - плоски. Не можеше да определи дали словото бягаше от чувството или чувството от словото. Описваше не многобагрието на живота, а живота в два цвята - бял и черен и тук-там - светлосенки, както го гледаше, след като престана да различава хората край себе си, както го сънуваше напоследък, както го живя до срещата с момичето и момчето на морето. И черно-белият нюанс уби литературата в словото, сътворено в късните нощни часове на изминалия месец… - стисна зъби, изключи компютъра и отиде в кухнята да свари кафе….

…Черно небе, осеяно със звезди. И лунният сърп встрани. Ефирен, прозрачен образ на дете, седнало на мъничка комета сред звездите, се смее и реди къс по къс пъзела на своята мъничка история. И всеки път, вместо роза или евкалипт, върху картона се очертава лицето на момичето от морето. Той го вижда ясно и му става топло, смехът на детето се превръща в грак и го разбужда…

И този сън сънуваше често - всеки път, когато се опитваше да подреди разбърканите нишки на сюжета, породен от снимките на тримата младежи от стария албум. И най-важният момент - да намери липсващата снимка, за да подреди сюжета и да разбере нещо повече за себе си и другите. И тази нощ - така, и се размисли:

Един ден, отегчен от живота в София и уморен от контакта с хора, които отдавна не забелязваше и почитатели, чийто имена забравяше на мига след като се разделяха, воден от полуосъзнат порив за промяна Венцислав се обади на секретарката на Съюза на писателите, поръча си карта в най-затънтената крайморска станция, приготви багажа си за час и отпраши с колата за морето.

Пристигна късно следобеда. Настани се в едно от крайните бунгала, за да е далеч от другите почиващи, разхвърли вещите си и седна на шезлонга на верандата.

В далечината синееше морето. Две платноходки плуваха към хоризонта като чайки. Бризът рошеше косите му. По пясъка ниско долу пълзяха бледи сенки от дърветата, обрасли ската. Бе застинало, смълчано, вечно… - си помисли той.

И ги видя - висок, слаб младеж и пищна жена на двадесет и няколко години. Държаха се за ръце и вървяха бавно по пътеката от плажа. Младежът нямаше вежди и мигли, главата му бе покрита с памучна кърпа, завързана на тила, краищата й висяха на гърба му, лицето му беше бледо, очите му - уморени. Момичето бе в къса рокля, която очертаваше едра гръд, стегнат корем и закръглени бедра. Жена, родена за любов и секс… - си помисли той и го парна сластна тръпка. Двамата минаха потрай него без да го погледнат и влязоха в съседното бунгало.

Сутринта ги видя, хванати за ръце да отиват към ресторанта да закусват. Той ги последва. На входа момичето го погледна, очите й се разшириха, по лицето й изби слаба руменина и побърза да отклони очи. Смущението й поласка самолюбието на Венцислав Василев. Помисли си, че го е познала от многото интервюта по телевизии и вестници и изпита приятна тръпка на очакване на нещо ново и приятно. Тя бе красива, явно го харесваше и в него се събуди задрямалото чувство на мъжа-съблазнител и любовника-завоевател и двамата забравени покрай върволицата ухажващи го жени, които си тръгваха от дома му с усещането, че са докоснали желязо. Защо пък не, една авантюра на морето, какво по-добро. А и какво би могъл да й даде този безличен, изпит младеж с тяло на инвалид, на нея - пищната жена, родена за любов и секс?… - мислеше си Венцислав Василев през деня и по-късно, докато заспиваше в късните нощни часове.

Същия ден повече не ги видя. Не ги видя и през следващия ден. Заминали са си - си помисли той и му стана тъжно и, необяснимо защо - тревожно. - Виж ти?… - усмихна се той на забравеното чувсво да тъгуваш, без да знаеш защо.

Вечерта бунгалото им светна, но никой не се показа на входа. Той се полюшваше в мрака на шезлонга и си мислеше за двамата си съседи - какво ли правеха, любеха ли се, говореха ли си или мълчаха? И, ако си говореха, какво споделяха, какво обсъждаха? Семейни ли са или приятели? И най-вече - какво ги свързва?

По някое време лампата им изгасна и околните бунгала потънаха в мрак. Той продължи да се полюшва на шезлонга. След малко тя излезе от бунгалото, притвори вратата и тръгна по пътеката към морето. Мина покрай него, но не го видя в тъмнината. Раменете й се тресяха, гърдите й потрепваха, плачеше, затиснала устата си с длан. Сянката й се стопи в мрака. Ниско долу морето биеше приглушено в брега. След половин час сянката й изплува от тъмнината, мина тихо покрай него, пак не го видя, избърса сълзите от лицето си с длан, влезе в бунгалото, затвори вратата и стана тихо. Само прибоят тътнеше ниско долу на брега. Виж ти?… - за втори път го парна тревожно чувство.

Легна си късна вечерта, но дълго време не заспа - пред очите му витаеше сянката й, приведените й рамене, развълнуваните й гърди и в тишината, обгърнала като креп станцията, брега и морето ниско долу, чуваше сподавения хлип на човек, осъзнаващ, че губи нещо, но не искащ да повярва, чувстващ с всяка част от себе си, с изключение на мозъка, който не иска да го възприеме, че нещата вървят неумолимо към своя край, че няма шанс нещо да се промени…

В следващите дни няколко пъти се разминаха в ресторанта и по пътеката към морето - той отиваше да плува, преметнал хавлията през рамо, те се разхождаха по пясъка с дрехи. Едва забележимо тя му кимна, той отговори на поздрава й непохватно, но за разлика от първата среща, не изпита сладостната тръпка от очакването на нещо интересно - лицето й беше бледо, очите й - тъмни, имаше сенки под очите.

Една вечер тя почука на вратата. Той се сепна, отвори и я покани да влезе. Предложи й стол. Тя се поколеба, после седна.

- Познавам Ви от издателството, г-н Василев - каза тя и допълни: - Превеждам от испански. Сътруднича на отдела за преводна литература. Затова почивам в станцията на писателите - и замълча.

И той мълчеше - не знаеше какво да каже. Помисли си, по-точно тогава осъзна, че отдавна е престанал да забелязва хората, а е виждал неживите предмети, както видя морето, платноходките и сенките по пясъка в деня, в който пристигна от София и седна в шезлонга на верандата да отдъхне. И е прогледнал, когато ги видя за първи път да минават пред бунгалото му. Предопределеност или съдба?… - стрелна се през мисълта му като искра и изгасна. Тя продължи след малко:

- Приятелят ми е болен - замълча и допълни: - На химиотерапия е - гласът й потрепери и замълча. Овладя се и продължи: - Мечтаеше за литературна кариера - пишеше разкази. Не успя да публикува, но продължи да пише. След това се разболя… - поколеба се, после му подаде омачкан избелял бележника: - Това е последната му новела. Виждах, че отново пише, той не ми каза какво. Взех я без той да разбере. Хората трябва да я прочетат - и отново замълча. Преглатна сълзите си и продължи: - Казах му, че Ви познавам, той не каза нищо. Не знае, че съм тук. Ще се сърди, че съм Ви дала новелата, но ще се зарадва да я види публикувана. Трябва му опора, за да живее… - очите й се насълзиха.

Венцислав взе бележника.

- Ще я прочета - каза той.

- На последната страница съм написала телефонния си номер - каза тя и стана. Поколеба се - искаше да каже още нещо, но се отказа и си тръгна.

Венцислав я изпрати, върна се в бунгалото, седна до нощната лампа и разлисти бележника. Текстът беше чернова, личеше, че е писан на един дъх - имаше задраскани изречения и думи, разместени абзаци, допълнения между тях, размисли в скоби. Заглавието бе „Пеперуда, прободена с игла в гърба”. Венцислав отгърна страницата и се зачете:

„Знам, че ще умра. И то много скоро. Не съжалявам за това. Съжалявам, че няма да я виждам, да чувам гласа й, да я докосвам. Но да вървя подред…” Безстрастно, все едно че се отнасяше за друг човек, с методична педантична точност като за учебник разказваше по дни за появата на първите симтоми - слабостта, отслабването на тегло, болките в костите и ставите, прегледите, изследванията, диагнозата, осъзнаване на истината и рухването на мечтите, химиотерапията, окапването на веждите и на косата, гаденето, повръщането, болките в корема, възпалените вени от системите, реакцията на близките му, на лекарите, на приятелката му, с която е бил няколко години. Едновременно топло и нагледно бяха описани спомени и надежди, мисли и копнежи, нежни чувства и бурни страсти, еротика и тънка чувственост на споделена и безкористна любов. И всичко това разказано пестеливо, точно, без компрометиращи детайли, което превръщаше споделянето в литература. С напредването на болестта действието се сгъстяваше, ускоряваше ритъма и стигаше висините в прозрението - „…струва си да се родиш с риска да умреш млад, за да изживееш това, което изживях с нея…” След върха повествованието потичаше в друго русло -  тревожна задъхана изповед  на човек, който осъзнава, че черната дупка бързо приближава, че светлината ще изгасне, че студът скоро ще го погълне и ще изчезне най-красивото нещо, което някога е имал. Болката от мисълта, че ще остави любимия човек сам по широкия път, облян в светлина, заглушаваше физическата болка от болестта. Текстът завършваше: „Чувствам се като пеперуда, прободена с игла в гърба - иска да полети, а трябва да умре…”

При последните думи на младежа Венцислав усети сърцебиене и забравено свиване на гърлото и го обля болезнена, тревожна тръпка за младежа, за приятелката му, за себе си. „Защо се раждаме и защо умираме? - се запита той и си отговори: - Раждаме се, за да умрем! И къде е смисълът?” Бе прегръщал десетки жени, но нито веднъж не изпита подобно силно чувство на отдаденост, на взаимност и сливане с другия човек в едно трепетно, щастливо същество, за което времето е спряло и другите ги няма - нещата, които описваше младежът. Нито веднъж не изпита желание да потърси жената на живота си, да я прегърне и да се слее с тялото и душата й, докато животът минава бавно покрай тях до своя неизбежен, логичен край. А се мислеше за романтик, натрупал слава и пари и преуспял в живота, но съхранил нежните струни в душата и красивите нишки в мислите си. Младежът щеше скоро да умре, но бе живял много повече от него, бе почувствал много повече неща, защото бе изпитал споделената, безкористна, страстна, чувствена, единствена любов. А това е нещо цветно на фона на черно-бяло-сивия живот, който той бе живял със славата, парите и жените в късните нощни часове. Като гледаше младежа и момичето да вървят прегърнати по пясъка в сенките на залеза, за първи път си зададе въпроса: „Защо живя, глупако?”

…Потъваше в дълбоки, черни води, опита се да изплува, не успя, задуши се, гърдите му се стягнаха и се събуди. И го озари като сияние в мрака образът на момичето от морето - вървеше към него бавно с развени коси и гола гръд, протягаше ръка и миг преди да го докосне, сиянието избледня и се стопи в мрака. Какво са крушенията и загубите, в сравнение с красотата на това докосване? И щеше ли изобщо някога да го изпита? Едва ли - си помисли той, - но пък си струва да опита. Въпреки късния час, набра номера на телефона й, тя вдигна и той каза, че е редактирал текста и ще го отпечата в следващия брой на най-доброто списание на издателството.

- Късно е, вече е много късно… - каза тя, въздъхна и затвори.

Той отпусна ръка и дълго стоя, заслушан в далечния, приглушен градски шум. Какво толкова - утре ще се обади да изрази съболезнованията си. На следващия ден пак ще я потърси, на по-следващия пак… Може пък да протегне ръка, да го докосне, времето да спре и другите хора да изчезнат?… Унесе се и се появи полето, надвисналите от небето облаци, къщата, кандилото, иконата, портрета на двамата старци, трусът, срутването на стените, на тавана, тишината, кандилото, проблясващо в мрака. Приведе се и се взря в снимката под отблясъците на фитила - слънцето бе хвърлило ярък блик в обектива и плаката беше бяла. Вгледа се и, в началото бледо и неясно, постепенно все по-релефно, сред лъчите на слънчевия блик различи лицето и бялата й гръд. Встрани от нея зърна нежно, зелено стръкче, покълнало сред руините. Подът потрепери и заплува като сал по посребрената вода на безбрежно езеро. Той остана на брега със снимката в ръка. Салът бавно избледня в сумрака на сипващата се зора…

…След месец: „Това със стръкчето е прекалено!” - си помисли той и го задраска.