Христина Комаревска

ХВЪРЛИ Я НА КОКОШКИТЕ

Ставаше дума за хартисалата храна, независимо дали бе нещо сготвено в тенджера, или диня, която след разрязване имаше рехава сърцевина - презряла и с влошен вкус. И с хляба се случваше нещо подобно, обаче го навлажнявахме с вода или манджа и го давахме на кучето или котките. Врабченцата също намазваха с останалите от трапезата трохички. Такъв бе в общи линии подходът на село. Не само моите родители, а и другите хора, които съм наблюдавала в детството, не разхищаваха храната, а я разпределяха да има за всички. Неписано правило, разпиляло се през годините поради „редуциране” на числения състав на семейството. Както пролетната вихрушка обрулва цветчетата на овошките, които трябва да налеят след време плод, така и взаимната привързаност между „старейшината” и другите в къщата - майка, баба и дядо, деца и домашни любимци, почти е на изчезване. Няма и следа от готовността на „малчовците” да изпълняват безпрекословно заповедите на големите.
Тук-там са останали и пощадени клони, доказателства за реколта и надежда, че не всичко е загубено. Къде се запиляха тези общности от три поколения, поели с благодарност зова на земята - да я обработват и да очакват от нея благодат?
И земята сякаш стана скъперница. Колкото повече я „черпиш” с препарати, толкова повече се „стиска”. Влязла е в съдружие с градушки и ветрища. Сякаш не й пука с какво ще се отблагодари на стопанина. Тъкмо да обереш и да прибереш в мазата бурканите и идва буря. Всичко, което си засадил и е расло на земята, полага безвъзвратно на нея глава, умира.
Къде сбъркахме?

ИМОТИ ЗА СВОИ И ЧУЖДИ

Домовете на село се наричат къщи за гости. До родната къщурка извисява горделиво ръст двуетажна или n-етажна сграда, в която пребивават временно чужди хора, дошли да опитат друг вкус. В дворовете, с малки изключения, се кипрят шатри и люлки, разположени върху райграс или изкуствена трева и заобиколени от екзотични дървета и храсти. Срамежливо, в задната част на двора, далече от чужди очи, стопанката, все пак, е засадила градинка със зеленчуци - да има, поне за всекидневните нужди на своите и на гостите, които са запалени по био и еко храната. Тя е заета по цял ден да приготвя позабравени ястия като качамак/полента и други обикновени гозби, прекръстени с модерни имена, като за меню.
Туризмът е важен, макар и да се нарича малко снизходително - селски. Парадоксално е, поне за мен, че къщите с един обитател, баба на преклонна възраст, поддържат още духа на традициите, макар и в малък мащаб. Стопанката се явява и гуру на чужденците, купили на безценица имотите на починалите вече нейни комшии.
Мисля си понякога, дали ще ни асимилират един ден тези новобългари? Или трябва да съгласувам мислите си с мултикултурализма и други термини, които са труднопроизносими и рожба на времето, в което живеем.
Тези чужденци са бързо вградими и усвояват нашите бит и традиции с нескрито удоволствие.
Кой може да предвиди подобно бъдеще и да върне времето назад…
PS. Учудвам се и на градските и крайградски хасиенди, но там опитът ми е нищожен. Не смея да надничам зад непристъпните стени, за да не наруша личното пространство на обитателите. Има риск да ме обвинят и в сиромахомилство, ако изкажа мнение, че е трудно да се живее в 25 стаи, да се ползват 4 вани и джакузита и други екстри, непознати за ординерния ми средностатистически стандарт.

КОГАТО ДИНИТЕ УЗРЯВАТ

На родното Черноморие гледката е коренно различна. Аз там съм чужденката и наемам квартира от собственици, които живеят извън страната, но имат имоти тук и печелят от тях. Всичко е юридически издържано, няма проблем. Щом държавата дава, коя съм аз, да задавам въпроси. Те, отговорите, се менят като самото море. Пълен синхрон с природните закономерности. Приливи и отливи, лунни пътеки и мъртво вълнение. Даже карпуз мелтем, който ме заинтригува с наименованието си - динен вятър, демек, по време, когато зреят дините.
А хората кога узряват извън биологичната си същност - граждани, демократи, участници и наблюдатели на събитията, доколкото им стига ума и сърцето.

БРОД ПРЕЗ ГОРАТА

Горите са друго нещо. В моя житейски опит съм събрала впечатления не само от приказките на Братя Грим. Те са не само богатство на всички нас, обитаващи тази малка като „една човешка длан земя”. Тези места с дървета, храсти и плодове, животни и птици, са свят, който лека-полека се разпарчетосва. Гордите собственици с документ едва ли заспиват с мисълта да пазят биоразнообразието. Какво ще се случи с притежаваните горски масиви, не знам. Може би безпощадна сеч или връчване на легитимации и визи на всеки животински вид. Някакъв контролно-пропусквателен пунк, чип, gps и глоби за преминаване в чужда територия? Нямам представа, но изпитвам смут.
Ако някой знае брод през „тъмната гора”, нека да повърви с мен.