Иван Странджев

Из „Лист” (2013)

НЕСЕБЪР ПРЕЗ ЗИМАТА

И този остров, като всеки остров,
е спасителен.
Отвсякъде морето приближава към душите ни,
обраства хоризонтът със солена пяна,
пияна птица се люлее под небето.
Безлюден, безсловесен, сив -
хаосът на цветовете
прилича на жена -
дали е вярна или пък невярна
ще се познае
още през нощта.

Велосипедът жълт на есента
се е облегнал
върху избелелите стени на пейзажа.
Върти безумен вятър осевите му педали,
но е късна есен
и нищото
наникъде не ще потегли.
Каквото има да се случва,
само ще дойде тук.

И този остров, като всеки остров,
е спасителен,
но защо ли
душата се прибира
в ъгъла на хоризонта?

***

Аз стигнах тук
по пътя
на оцелелите от слънцето
и дъждовете камъни.
В сърцето на небесната камбана
всеки звук
се умножаваше безкрайно
и ангели,
дошли да се почистят
от суетата земна,
наведени над синьото око на бавен извор,
отпиваха на глътки бистрота,
преди да отлетят към други светове.
Стоях и листех дните
от книгата на миналия си живот.
Кой беше драскал със небесен м?лив
върху думите ми?!
Приличаха пожалените мисли на бълнуване,
приличаха на кръвоток
от периферията на душата ми,
на счупени парчета
от тайни букви.
Стояха питанки зад думата “любов”,
“страданието” беше с многоточие
и стръкове от чуденки растяха
под “доверие” и “жал”.

Аз мога да допиша миналото,
плетеницата от грешки да превърна
в изящен стъклен знак,
но…

небето,
внимателно ме наблюдава
с милиардите си светнали зеници
насядали по мраморните стъпала
на древния театър.

РИМСКИ СТАДИОН

Сърцето остарява.
Аз вече не разбирам думите му,
не разбирам прошките
и неговите милости,
готовността му да не мрази
и да не обича.

Сърцето остарява.
Остарява както се движи
и както бърбори.
Едни и същи едносрични думи
подскачат
до гърлото ми
и пропадат във стомаха -
гладът ми вече е заситен.

Сърцето остарява,
то нищо не иска да каже
само бърбори,
то иска да е камък изпълнен със спомени.
Какъв опасен опит
да замълчиш
над белия прашец на думите!

А по каменните стъпала
сенките
на бъдещите майки
плачат.

ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА

на Тенко, Зарко и Мариан

Някой разсеян бог
е изпуснал върху земята
скъсания си сребърен ланец…

И времето е спряло
преди да бъдем тук…

ТРУДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Сега
съм вече
у дома -
между книгите и книгите,
кухнята и леглото,
обещанията и обясненията
- крепост без вход и изход,
пълна с мълчание
и мъртви тайни.
Тихо е
като след премълчаване на очевидности.
Прибирам се в себе си.
Няма рани,
няма белези,
няма драми…

Един лист е позлатял
и всеки миг ще се отрони…

Краят не завършва винаги със пропаст.

УЛИЦА

Там е улицата,
по която можеш да заминеш,
можеш и да се завърнеш.
Изглежда уморена
под короните зелени на дърветата,
изглежда в цвят - но си е сива.
Преситена е от движения.
Двама прекосяват дъното й, до залеза -
не се завръщат и не заминават,
нарамили са няколкото червени облака -
ще има вятър,
а може и да няма,
по-важно е,
че някой прекосява улицата,
по която можеш да заминеш
можеш и да се завърнеш.
Една ленива котка
се е сгушила във тишината.
Предсърдечно трепва тялото на улицата
полазено от идващия здрач.
Опитва се да се престори на река,
да потече,
да предизвика хаос
от пристигащи и заминаващи.
Часовникът да се прицели със стрелката си
в нечие око
и то да бликне във сълза от времето.
Не може нищо да излъже мъдростта на котката
полегнала върху съня си.
Във приближаващия здрач
на улицата сякаш й е все едно -
въпросът е във теб.

ТИШИНА

Майка ми преплита думите във странни възли
/преди с упорството на паяче,
от тях плетеше брюкселски дантели,
а сега е само паяче/
Търси някакъв скрит смисъл -
на осемдесет и четири има ли все още скрити смисли,
или тайната е вече трайна очевидност,
синкаво шише от прясно мляко
пълно с облаци и грижи,
наниз капчици вода.
Реката на живота й се движи
като мъничко желание.
Но аз не мога в тази тъничка река да вляза
и да се покръстя
и тя да стане моето ново име,
да ме разпъне на безбройните си пръсти
и никой да не разбере,
че майка ми
е свършила със думите си,
че безразличието между тях е равно
на разстоянието между две звезди,
че всичко си е казала
и е потънала във тишината.

ПОЧТИ Е ПЛАДНЕ И Е ЛЯТО

“… седим един до друг,
с фразите си преливаме един в друг…”
Вирджиния Улф

Виждам как се изпълва
стъкленият съд на твоите въздишки
с мен
и после
моята прозрачност те прави видима
за птиците
и за цветята,
за бръмбърчетата в тревите
за тънкогласния комар.
Разливаме от себе си.
Наоколо сме някъде -
между големите дървета
и сенките им струпани във дънерите,
между змийчето
и красивата лисичка,
при корените побелели
от жаждата на лятото.
Не сме събрани в нищо,
което да отнема свободата ни
или да се превръща в наша собственост,
да ни тежи
и да ни плаши,
че все някога ще свърши.

Какво ли още има да си казваме
щом формата е само съдържание?!

УСЛОВНОСТИ

Ако не се наситя
от зеленото на тревите,
как ще открия падналия плод!
Как ще разпозная
вкуса на лятото
от мириса на вечер!

Ако не съм потънал
в млякото на изгрева,
във паметта ми ще се съхрани ли
познанието за жажда
и ще ме озари ли светлината
на изворна вода!

Как ще позная тялото на любовта,
ако зрънц?то на сълзата
не поникне в твоите длани
и крехкият му нож
не ме рани?

СБОГУВАНЕ С ОКТОМВРИ

Така натоварен,
не мога да помръдна от мястото.
Стефан Юрковски

…вземам прозореца
и почернелите клони на черешите отвън,
стволовете на дърветата
до половина в бели чорапи, а после - тъмни поли,
шумът от реката,
камъчетата в нея и есенните листи -
те се движат по водата, но не са живи,
вземам огъня в камината и студа след огъня,
подсвиркванията на вятъра във гърлото на нощта
и птицата, която няма кой да стопли,
вземам крилете с пролетни цветя
от покривка върху масата
и дървените ребра на голотата й,
изтънелите й нозе
и спомена за плодове и сладост,
вземам утрините с мирис на гора и мед,
синкавия въздух над тревите,
пощата
и желанието на другите да ми говорят,
и говорят,
леглото вземам
и тишината на твоето дишане,
остатъците от сънищата
и белега от неказаните думи,
вземам стълбите и тайнствените стъпки върху тях,
прахта от очакването и влажния дъх на раздялата…

Останалото ще живее
през зимата
без мен.