Златимир Коларов

новела

Бедната душа пристигна в София да следва право няколко години след войната. Носеше един вързоп с книги и дрехи и шепа пари, пришити от майка му за хастара на сакото. Преправеният панталон на баща му висеше на кръста му и го жулеше по коленете, коравите му туристически обуща хлопаха с налчетата си по тротоара и го караха да се озърта притеснено… Дотогава не беше ходил по-далеч от околийския град. Рано сутрин се качваше на талигата, отиваше до града, вземаше изпитите за гимназията като частен ученик и до вечерта се връщаше в селото. Родителите му бяха неуки селски хора, не можеха да го издържат да учи редовно. След войната продадоха коня и талигата и с парите го изпратиха да следва с надеждата да му провърви в живота повече, отколкото на тях.

Още на гарата градът го смрази със своята разрушеност, сивота и многолюдност. Докато се луташе из улиците да търси Университета, чувстваше, че столицата бавно го поглъща в хладните си, почернели от дим и сажди сгради и го задушава. Откри Университета, записа се, намери си и квартира - един порутен от бомбардировките таван, и започна следването.

След войната хората се озлобиха - мъчеха ги гладът и немотията. По време на войната страхът пред общата угроза ги сплотяваше и си помагаха, кой с каквото може, след това гладът ги разделяше, правеше ги зли и непримирими. Движеха се из улиците като сенки, озъртаха се и бързаха да се приберат в домовете си - страхът продължаваше да ги гнети. Вечер по улиците се скитаха само военни инвалиди, просяци и бездомни псета, които ровеха из кофите за смет. Кофите бяха празни - хората пестяха храната и парите. После започнаха първите строежи.

Големите събития, които ставаха в живота и набираха бавно скорост, свързани с възстановяването на страната, минаваха покрай него, без да оставят следа в неукрепналата му душа - по детски плаха и наивна, потисната от страха, смазана от носталгията и самотата.  През нощта потръпваше от студ в тавана, през деня седеше на последната банка в някоя стара аудитория и слушаше преподавателите, без да разбира за какво става дума. Пред погледа му се изнизваха свидни образи и картини, свързани с родното му село и остарелите му, прегърбени родители. В началото им пишеше писма през ден, чакаше отговора им с нетърпение. Постепенно свикна с града и разреди писмата. След година-две родителите му починаха. Забързан пощальон донесе известието за смъртта им. Той се разписа в тетрадката, прочете писмото и цялата нощ зъзна от студ в порутения си таван, без да усеща пролетта навън. Рано сутринта се качи на влака и тръгна за родното си село.

Страната бавно се съвземаше от кризата. Покрай линията белееха строежи, зеленееха жита, по пътищата се движеха забързани хора, селскостопански машини, камиони…

Пристигна надвечер в селото и завари само смълчани и остарели роднини, които го гледаха с укор, и един пресен гроб с побит дървен кръст и привързана за него китка от повехнали полски цветя. Нямаше при кого да остане - очите на роднините му бяха пълни с неприязън - и се върна в столицата. Благодарение на оскъдната сума, която получи след като продаде къщата и двора, продължи да следва. Скоро парите свършиха, нямаше право на стипендия - имаше да взема изпити от първите години, и прекъсна образованието си с надеждата да го продължи след година. Започна работа като общ работник по строежите в града.

Колегите му и малцината сред тях, които наричаше приятели, продължиха да следват, а той копаеше основите на новите блокове на столицата, които никнеха като гъби из руините на войната. Когато отново се събираха, както правеха преди да напусне Университета, приятелите му блестяха с остроумието и интелигентността си, пилееха времето си, без да се замислят за утрешния ден, а той смяташе на ум парите за наема, тока, водата и мизерния остатък, с който трябваше да живее до следващия месец. След събиранията бившите състуденти тръгваха възбудени и развеселени да търсят свободни места в нощните заведения, оцелели от войната, скрили се от новия морал в тъмни и мрачни безистени, а той се връщаше в квартирата си, пребит от умора и съсипан от безпаричието.

Живееше в тъмни и влажни мазета, в ниски и душни тавански стаи, в тесни вестибюли с щампи и пожълтели снимки по стените при стари сприхави хазяйки, бивши аристократки и метреси, които отглеждаха кучета и котки и не го пускаха да се мие в банята и да се храни в кухнята.

След година-две приятелите му завършиха следването си, смениха студентските си дрехи с костюми и вратовръзки, ожениха се, напълняха, намериха си спокойна работа с добра заплата, после и любовници. Постепенно забравиха войната, страхът отпусна душите им, имаха време и пари за приятните неща в живота. Той продължи да работи без професия и постоянна месторабота в покрайнините на града, където строителството бе лесно достъпно за нискоквалифициран кадър като него. Бившите състуденти, вече изявени специалисти, отново се събираха, макар и по-рядко. Канеха и него. Той стоеше в някой тъмен ъгъл на стаята, гледаше олиселите им темета, които лъщяха над празните им чаши, самодоволните им, затлъстяващи съпруги и смяташе на ум парите, които нямаше да му стигнат до аванса. Няколко пъти им поиска в заем. Дадоха му, после започнаха да го отбягват и да минават на другия тротоар, когато го срещнеха на улицата. Започнаха да говорят зад гърба му, че е станал сух и скучен, че физическият труд е смазал и малкото интелект, който е имал и заради който го приемаха за свой познат преди. Някой от компанията го кръсти Бедната душа, за по-лесно, останалите забравиха името му много бързо.

И бившите състудентки се извръщаха, когато го срещнеха в града - намираха, че е безинтересен и безличен, жените, с които работеше по строежите, го мислеха за прекалено интелигентен и изискан, бояха се от него и страняха от компанията му. Малкото от тях, които го допущаха до себе си, идваха един-два пъти в квартирата му, после изчезваха, без да дават обяснения и не се завръщаха. Така за няколко години Бедната душа остана сам, без жени и без приятели.

По-късно завърши вечерен техникум и започна работа като чиновник в едно невзрачно строително предприятие. След десетина години от Обединението му дадоха под наем гарсониера на четвъртия етаж на един висок панелен блок с тесни балкончета, подредени симетрично като касетките от олио на магазина до киното срещу блока. Бедната душа пренесе оскъдния си багаж в новото си жилище, подреди го набързо и се огледа - беше тихо и спокойно. Помисли да се обади на приятелите си да се съберат и отпразнуват събитието както някога, после се отказа.

Така след двадесет години чергарски живот из столицата, най-сетне Бедната душа заживя сам в квартира без хазяи. Беше свикнал на шум и глъчка, а в малкия му дом беше тихо, пусто и празно като в гробище. Понякога съседите звъняха на вратата му - искаха чук, тесла или жичка за бушоните. Той им даваше и му ставаше криво. После свикна. Понякога се питаше как е по-добре - с приятелите, както някога или сега, без тях. Преди беше много отдавна, а сега - битие като всяко друго, което всеки мъкне със себе си, мислеше си той.

Сутрин часовникът го будеше в шест часа, в седем и половина се надвесваше над дебелите и прашни папки, в пет ги събираше на куп, подреждаше ги в касата и излизаше от канцеларията. След него оставаше тежък, спарен канцеларски въздух, душен и лепкав като мъгла. До блока със симетрично подредените балкончета се връщаше пеша. Внимателно изтриваше обувките си на скарата пред входа, отключваше външната врата и надникваше в пощенската кутия. На къс пожълтяла хартия, залепена над мрежестата решетка на тясната вратичка, бяха написани две имена - неговото и още едно, зачертано и отново написано. Качваше се пеша до четвъртия етаж и отключваше вратата на дома си. В лицето го лъхваше застоял, тежък въздух, нераздвижван през деня, душен и лепкав като канцеларския в пет часа следобед. В стаята беше тихо, лек сумрак тъмнееше из ъглите. Отпущаше се уморено на леглото и се заглеждаше в стената срещу себе си. Постепенно прозорците притъмняваха, шумът от улицата и съседните апартаменти заглъхваше и в стаята ставаше още по-тихо…

На следващата сутрин съседите го срещаха на стълбището на път за работа. Слаб, със свити и сгърбени рамене и хлътнали гърди, с изпито лице и тъмни сенки под очите, в избелелия и смачкан шлифер, който носеше три сезона от годината, Бедната душа приличаше на извехтял декор от реквизита на провинциален театър, забравен зад кулисите в някой прашен ъгъл.

Дните се нижеха еднакви и безлични, гъсто наредени един до друг като балконите на блока, в който живееше отскоро. По-различни ставаха, когато препрочиташе писмата. Тогава стените на стаята избледняваха, отдалече някъде нахлуваше топлината на тиха селска вечер, тъмно небе, натежало от звезди и лек повей на вятъра, развълнувал зелени пролетни жита. В нощта ехтеше и се лееше като поток остър писък на щурец…

Сутринта часовникът го будеше в шест часа.

Година, след като се нанесе в гарсониерата, Бедната душа се запозна с един младеж. Младежът беше седнал на една отдалечена пейка на кварталната градинка и зъзнеше от студ. Махна с ръка и го помоли за цигара. Бедната душа каза, че не пуши. Младежът се извини, загърна се в тъничкото си сако и му каза, че преди два дни хазяинът му го изгонил от мазето, в което живеел от половин година заради неплатения наем. Бедната душа нямаше работа в момента и седна до младежа. Той го погледна учудено с помръкналите си очи и му разказа историята си: дошъл в града от някакво далечно село да следва инженерство. Още на първата сесия се провалил - не помнел, не разбирал материала. Опитал се да вземе пропуснатите изпити на поправителната сесия, но отново не успял и го изхвърлили от Института. Започнал работа, но започнал и да пие. След месец го изгонили заради пиянство. Не намерил сили да съобщи за несполуките на майка си и баща си. Пишел им от дъжд на вятър, че си взема изпитите, по-късно, че е завършил и започнал работа в някакъв завод. Старите му писали, че искат да дойдат и да видят как се е устроил. Той им отговорил, че е претрупан с работа в завода и те се отказали - далечна била София за тях, непозната, не се наемали да тръгнат и да го дирят из чуждия град. На това разчитал. Работел месец-два, най-често обща работа, докато го изгонели заради пиенето или сприхавия му характер. И отново започвал да се скита по улиците, скован от студ, гладен като пес…

Бедната душа изслуша внимателно кратката изповед на непознатия и му предложи да го почерпи една вечеря. Младежът отказа, после се съгласи. Бедната душа го заведе в близката гостилница и поръча кебапчета, чаша бира и пакет цигари. Младежът се нахрани лакомо и запали цигара. После Бедната душа го покани да преспи в дома му. Той прие с охота. Настани го в хола като гост, а той легна на кушетката в кухнята. Сутринта непознатият го помоли да остане още ден-два, докато си намери квартира. Бедната душа се съгласи и така двамата заживяха заедно. Беше му неудобно да предложи на младежа да се премести в кухнята, той не се досещаше и продължаваше да спи в хола, където се чувстваше удобно. По всичко личеше, че нямаше намерение да се премести скоро. Бедната душа не се подразни. Беше свикнал да спи във всякакви квартири, на всякакви кревати и голямата стая на гарсониерата, която наричаше с известна гордост хол, донякъде беше лукс за него. Докато лежеше на ръбестата кушетка в кухнята с ръце под главата, спомняше си превзетите маниери на остарелите аристократки и метреси, при които бе живял и хищните, бляскави очи на ленивите им песове и котки, които оголваха ред остри зъби, щом подушеха месо. Чудеше се как стана така, че след толкова години в столицата, вече имаше свой дом, а и съквартирант отскоро…

Младежът пиеше по много, псуваше и ругаеше, озлобен към себе си и към целия свят край него. Работеше ден-два на Сточна гара, после не излизаше от стаята си с дни, заобиколен от празни бутилки, които се валяха по пода. Когато почувстваше, че е прекалил, влизаше в кухнята с наведена глава, сядаше на стола срещу случайния си хазяин и му разказваше, като избягваше да го гледа в очите, за майка си и баща си, за живота им, минал в несгоди, лишения и труд, за писмата им, изпълнени със съвети и заръка и няколко лева в тях, които старите престанали да му изпращат, след като им писал, че е започнал да печели сам. Просълзяваше се и с ненавист към себе си се заричаше да им пише за неудачите си и да им иска прошка. Сядаше зад масата в хола, разтваряше една смачкана тетрадка с оръфани корици, гледаше с помръкнал поглед белия лист и отново им пишеше за завода и колегите, които никога не беше имал. После се напиваше. Гледаше с натежал поглед празната бутилка, въздъхваше тежко, разплакваше се като дете и заспиваше на масата като потръпваше и хлипаше насън. Бедната душа хвърляше едно одеяло на гърба му, прибираше се в кухнята, лягаше на тясното легло и дълго време лежеше буден в тъмнината.

Веднъж съквартирантът му спомена за наем. Бедната душа отказа. Жестът му явно се понрави на младежа. Седна на леглото в кухнята и му разказа за сестричката си, която си спомняше смътно, починала на три години от дребна шарка. Същата вечер не пи. От следващия ден затъна в тежък, продължителен запой. Цяла седмица. Бедната душа не влизаше в стаята му, чакаше го да изтрезнее. За първи път, откакто се познаваха, се разтрепери истински от гняв. Едва издържа да го види с що-годе избистрен поглед и му каза да си върви. Младежът го погледна учудено, премига насреща със зачервените си подпухнали очи и се развика. Вдигна страхотен скандал. Бедната душа се заоглежда объркано. Младежът седна задъхан на леглото, помълча с наведена глава, изхриптя глухо и го погледна гузно в очите като пребито псе. После започна да му разказва с тих и отпаднал глас как майка му перяла чергите на реката върху голям и плосък камък, нагазила до колене във вира. Той бил малък. Гледал приведената й снага, блесналата повърхност на водата и скучаел на брега. Майка му се изправяла, слагала морно ръце на кръста си и му подвиквала да се дръпне от брега, за да не падне в реката. Запрятала полите на фустана си, подгизнали покрая с вода и отново заудряла с бухалката по нагънатата черга. Той събирал камъни от земята, хвърлял ги във вира и гледал кръговете вода, които бягали към върбите на отсрещния бряг…

Една сутрин Бедната душа намери съквартиранта си умрял. Отначало не повярва. Ужасът го скова до такава степен, че в първия момент не можа да мръдне, после всичко мина като насън - много хора, следствени власти, заключението - смърт от алкохолно отравяне, погребение…

След няколко дни Бедната душа се окопити. Дори му олекна. Премести се от кухнята в хола, почувства се удобно и уютно и дните отново се занизаха спокойни, еднакви и безлични: сутрин ставаше в шест часа, отиваше на работа с трамвая, връщаше се пеша, влизаше в дома си, сядаше на леглото и гледаше стената на стаята, докато престанеше да я вижда в мрака…

Един ден в пощенската кутия намери писмо до бившия си съквартирант, беше от родителите му. Като го взе, потръпна. Докато се качваше по стълбището, реши да им пише за смъртта на сина им като за нещастен случай. Взе лист и молив, но при първите думи мисълта му секна. Призори им писа за завода и колегите на сина им, написа името му накрая и на път за работа изпрати писмото. Стана му по-леко - разполагаше с една седмица да съчини писмото-некролог. След няколко дни получи отговора - един лист с грижливо изписани майчини заръки и бащини съвети. Отново мисълта му спря. И пак им писа за завода и написа името на сина им в края на писмото. Те му отговориха…

Той им пишеше за службата си, за гарсониерата, която имаше отскоро, за приятелите, които ги нямаше отдавна, но последната подробност не споменаваше в писмата. Пишеше им, че се виждат често, идват му на гости, ако те не са го поканили в дома си… Беше му неловко да им пише за жените, които познаваше преди - не искаше старите да се надявят, че ще имат снаха.

Те му разказваха за вира край село, където майка му и сега пере чергите, за старите роднини, които, макар и болни, още се крепят, за лозето в края на гората, което още обработват, макар че е далечко и наесен събират доста плод. Веднъж раздадат на близките част от урожая, друг път на себе си оставят…

Докато четеше простичките сладкодумни приказки на двамата непознати старци, очите на Бедната душа се пълнеха със сълзи и размиваха пред погледа му редовете на писмото. Ако отговорът на старите закъснееше, посрещаше звъна на часовника буден, от гарсониерата излизаше изнервен. Караше се с колегите си без причина, те го гледаха учудено - не бяха свикнали да чуват висок глас от него, камо ли някоя остра дума. До пет часа работеше, без да различава папките, които прехвърляше от касата на бюрото си и обратно, връщаше се с трамвая, бързаше… Мисълта, че със старците се е случило нещо лошо, го сковаваше, както тогава, когато видя сина им, проснат на пода в хола сред прекатурените бутилки с разперени ръце, подгънати крака и глава под леглото. Щом зърнеше бялото ъгълче на плика зад мрежестата решетка на пощенската кутия, напрежението отведнъж се смъкваше от тялото му. Отваряше кутията, вземаше писмото с разтреперани ръце и тръгваше забързано към асансьора. Влизаше в дома си, разрязваше плика с ножичка и се зачиташе в писмото. Постепенно стените на стаята изчезваха. На мястото им нахлуваше притихналата тишина на зноен юлски ден, безоблачно небе и топъл полски вятър, понесъл остър писък на щурец над пожълтелите, полегнали от клас летни ниви…

Измина почти година и на масата в хола се натрупа цяла купчина писма. Бедната душа искаше да се срещне със старците, първо да ги погледа отдалече, после да си поприказва с тях… Мислеше да им каже, че е колега на сина им, че минава покрай селото по работа и той му е поръчал да се отбие при тях да ги поздрави…

Една събота се реши и тръгна.

Влакът наближаваше селото и сърцето биеше в гърдите му глухо и учестено като колелата на вагона по снадките между релсите. Слезе на пуста селска гара, захвърлена до линията. Огледа се и тръгна по кривите селски улички, покрити с прах и пепел. Пред една схлупена къща седеше старец, наметнат с избеляла антерия и се припичаше на оскъдното есенно слънце. Беше облегнал бастуна на коляното и гледаше умислено земята в краката си.

Бедната душа го поздрави и попита дали познава родителите на бившия си съквартирант. Смутолеви, че му е приятел и зачака разтреперан.

- Знам ги… - старецът се надигна с мъка и се подпря на бастуна си с две ръце.

- Къде живеят? - попита Бедната душа.

Старецът извади от джоба на антерията си смачкан пакет „Арда”, разтри между дланите си една цигара и я запали.

- Бедни хора бяха… - смукна дълбоко и пусна тънка струя дим през пожълтелите си увиснали мустаци. - Трохите от софрата си събираха да ядат, но за него все намираха по нещо да му пратят. И не е било на вятъра - станал голям човек в града? - погледна го той в очите.

Бедната душа премига, после кимна с глава. Старецът се загледа в огненото връхче на цигарата си.

- Тъй е то… - вдигна очи и се загледа някъде встрани, като се поклащаше леко на бастуна си. - Щом едно пиле хвръкне само, забравя гнездото, дето се е излюпило… Не им било писано на старите да го видят и да му се порадват…

- Как така? - преглътна на сухо Бедната душа.

- Умряха. Бог да ги прости… - прекръсти се старецът и стъпка в пръста недопушената си цигара.

- А писмата… - заекна Бедната душа.

- Даскалът ги пише. И той като тях - живее сам. Жена му го напусна рано - не искаше да се скита по селата и се върна в града, той остана при нас. Уж за година-две, та цял живот. Старите бяха неграмотни и той им пишеше писмата. Един ден го попитах дали му е писал, че са умрели. Той ми рече: „Нека мисли, че са живи, по-леко ще му е…”

Колелата на вагона потрепваха равномерно и отчитаха като метроном всяка снадка между релсите. Бедната душа седеше в ъгъла на купето, загърнат в избелелия си шлифер, поклащаше се в такт с тракането на колелата и гледаше в една точка на седалката отсреща.

Качи се пеша по стълбите, отключи вратата и влезе в дома си. Въздухът го блъсна в очите и ги замъгли. Отпусна се на стола в средата на хола и се загледа в стената. По някое време се размърда и погледна към масата. В ъгъла й бяха наредени топче бели листи, пликове, няколко химикалки и куп писма, привързани с конец. Понечи да скъса листите и пликовете, да счупи химикалките, да разбие и срути с глава стената срещу себе си. Въздъхна и продължи да гледа някъде зад нея.

Постепенно шумът от улицата и съседните апартаменти заглъхна, прозорците на хола притъмняха, стана тихо. На кръстовището изскърцаха спирачки на кола. Като писък на щурец. После стана още по-тихо.

Бедната душа се изправи. Отиде до прозореца, стъпките му отекнаха глухо в тишината, и се загледа през стъклото. Рекламите на киното остреща потрепваха чужди и далечни, улицата беше опустяла. Върна се до вратата, запали лампата и седна на стола срещу масата. Взе един лист от купчинката, приглади го внимателно с ръка и започна да пише. Отначало бавно, след това все по-бързо. Пишеше писмо.