Златимир Коларов

новела

Това е история от времето, когато имаше киносалони, зрители и филмите бяха черно-бели…

Всяка седмица в един и същ ден, без да пропуска филм в последните десетина години, по средата на последния ред в киното сядаше един мъж, чиято възраст беше трудно да се определи. Усещането за липса на възраст идваше от израза на очите му, които имаха пламъка на тридесетгодишен човек, от лицето му, което изглеждане на петдесет и фигурата му на седемдесетгодишен старец. Посещаваше прожекциите от четири часа, което означаваше, че не работи и предполагаше, че ползва намалението на пенсионери, за които бяха определени дневните прожекции.

Пристигаше пет минути преди прегледа, купуваше си билет винаги на последния ред по средата, оставаше до края и на най-безинтересния филм и си тръгваше последен от киносалона. Обикаляше широкото каре на квартала с бавната крачка на замислен човек и се прибираше в дома си. Отключваше вратата, пресичаше антрето на пръсти и влизаше в стаята си.

Наредбата бе оскъдна - широко легло, застлано с бяла дантелена покривка, нощна лампа с абажур от плат върху нощното шкафче, масивно бюро до прозореца, два плетени стола в двата ъгъла и потъмнял от времето висок до тавана гардероб. От шкафа на бюрото, пълен с тетрадки, изваждаше най-горната и записваше името на филма, на артистите и режисьора и резюме на съдържанието. Затваряше тетрадката и се заглеждаше през прозореца в светлините на отсрещната сграда с чувството за добре свършена работа.

Момичето излизаше от стаята си към осем часа и притваряше вратата към стълбището. Той оставаше сам в празния апартамент. Изваждаше от бюрото някоя от тетрадките, отваряше я напосоки и се зачиташе. Пред очите му, в началото бледо и неясно, после все по-ярко и релефно, се изнизваха кадри от отдавна гледан и забравен филм. Монотонното бръмчене на кино-машината изтласкваше тишината от центъра към ъглите на стаята, във въздуха се носеше дъх на затоплена целулоидна лента, таванът избледняваше и се превръщаше в прозрачен похлупак, над който премигваха звездите…

Момичето се прибираше към полунощ. Събличаше палтото си в антрето и почукваше на вратата му. Той й отстъпваше стола до бюрото, открехваше прозореца, оставяше пепелник на плота, запалваше нощната лампа и сядаше на леглото. Светлината озаряваше лицето й отстрани, едната му половина сияеше чиста и лъчезарна, другата тънеше в сянка. Ситни искри потрепваха в косите й, очите й грееха тъмни и дълбоки. Той я съзерцаваше с възхите и й разказваше филма, който беше гледал. Тя пушеше цигара и го слушаше съсредоточено. После тя му разказваше различни интересни неща от света на киното, този път той слушаше с интерес. Понякога, спонтанно и ненадейно, водена от някакъв необясним вътрешен импулс, тя се изправяше и изпълняваше различни етюди - превит от годините старец, който пресича улицата на червен светофар под носа на разярен милиционер, свадлива контрольорка, която се кара наведнъж с всички пътници в автобуса или заядлива продавачка в сладкарница, която вместо бутилка с прясно мляко, дава на купувачите бурканчета с кисело, защото са й под ръка.

Очите й се свиваха и помръкваха, челото й се сгърчваше като на старец или на старица, според ролята, която импровизираше, гласът й прегракваше като на продавачката, от която той купуваше сутрин мляко, изразът на лицето й се менеше за секунда като накъдрена от вятъра езерна вода. Той следеше очарован лекотата, с която преминаваше от една роля в друга и си мислеше с възхита за тайнствените импулси в душата на артиста.

От всички етюди, които изпълняваше момичето, най-много му допадаше ролята на влюбена жена, която чака любимия си права до прозореца и не се знае дали той пази любовта в сърцето си и дали изобщо ще се върне. Лицето й се одухотворяваше и ставаше още по-нежно и миловидно, в очите й се стелеше нега, болка и надежда с две искрящи сълзи в ъгълчетата, които ще се отронят в следващия миг. Едновременно с това очите й изглеждаха горди и непреклонни в скръбта си, като очите на Грета Гарбо. Той не се сдържаше и пляскаше с ръце. Тя се покланяше галантно, сядаше на стола, кръстосваше грациозно крак върху крак, изваждаше цигаре от чантата си и цигара от кутията, мушваше цигарата в цигарето и я запалваше с жест на дама от трийсете години на века. Той гледаше цигарата, която димеше над изящните й пръсти и навеждаше глава, за да не й натрапва възхищението в очите си.

Когато по улицата затихнеше звънът и на последния трамвай, момичето се прибираше в стаята си. Той си лягаше и се унасяше. В съня му се явяваше любимата му актриса Грета Гарбо, застанала до прозореца и загледана в нощта в очакване на любимия, който закъснява. Лицето й, огряно наполовина от пълната луна, приличаше удивително на лицето на неговата квартирантка, осветено от нощната лампа зад гърба му…

На следващата сутрин ставаше рано, купуваше бутилка прясно мляко от сладкарницата и се усмихваше на резките жестове и прегракналия глас на продовачката, които момичето възпроизвеждаше точно, без изобщо да я беше виждало. Прибираше се и приготвяше закуската - препечени филийки, колбас, мед и масло и чаша топло мляко. Момичето закусваше на крак и отиваше на лекции. Той преглеждаше във вестника програмата на кината, набелязваше си негледан филм, отиваше пред киното пет минути преди четири и си купуваше билет по средата на последния ред. След това нещата се повтаряха - разходката в квартала, завръщането у дома, записването на името на филма в последната тетрадка, четенето на старите тетрадки и чакането тя да се върне, разговора, етюда и съня с Грета Гарбо, чийто лик постепенно избледняваше и на мястото му се открояваха дълбоките очи на момичето - весели или тъжни, замечтани или уморени, но никога еднакви…

Асен Канев, Асен Канев, Асен Канев, кой си ти, защо се роди и защо живя? - въртеше се в съзнанието му с натраплива монотонност, все едно че някой го викаше много отделеч и искаше да го попита още нещо. - Кой си, ти, Асен Канев, кой си ти?…

Асен Канев - възрастният мъж, който всеки ден ходеше на кино без да пропуска филм в последните години и чиято възраст беше трудно да се определи, се надигна от леглото. Ставите му изпукаха, ръцете му трепереха, главата му тежеше. Пресегна се и взе бутилката с непитото шампанско. Звукът от отварянето на бутилката прозвуча в тишината като изстрел. Наля си и отпи, както жаден пие чай - бързо и на големи глътки. Доля чашата си, този път изчака мехурчетата на избият на повърхността и отново я надигна. След втората чаша въпросът заглъхна и мисълта му се проясни. В началото бледо и неясно, после все по-ярко и релефно върху прозореца, замрежен от пердето и осветен от неоновите лампи вън, се очертаха като на екран различни картини, премесени със спомени от ранното му детство, като гледан и отдавна забравен филм, чийто съдържание четеше в някоя от трийсетте тетрадки…

…Беше се родил в малко подбалканско село, където представата за света се изчерпваше с това, което виждаха очите - от едната страна планината, от другата - равнината, която трептеше в маранята и неравният назъбен хоризонт в далечината, който опираше с небето.

Нищо не помнеше от живота до петнайсетата си година, до момента, в който отиде за първи път на кино - под открито небе, в центъра на селото, пред опънат чаршаф за екран, на последния ред от наредените дървени пейки без облегалки, заети от съселяните му, насядали гъсто един до друг. Отзад, върху платформата на раздрънкания си камион, собственикът на киното беше инсталирал киномашината, в страни - агрегатът за ток. Асен Канев се видя - високо, слабо момче с уплашени очи, закърпени на коленете панталони и риза от твърд домашен плат, облечени на голо, да поглежда със страхопочитание към двете ролки, които се въртяха в сумрака бавно, с монотонно бръмчене, глъхнещо в шума на агрегата, белия светъл сноп, разцепил тъмнината като прожектор, рисуващ върху опънатия чаршаф невиждани неща. Видя се да стои сам на пейката, след като хората отдавна си бяха тръгнали, докато собственикът на киното не го подкани да си тръгне. Видя се и на следващата вечер отново да гледа същия филма до края, без да чува смеха на хората около себе си, които се побутваха с лакти и се превиваха от смях и отново да остава сам във внезапно настъпилата тишина и мрак…

…След години всичко от живота му преди този първи спомен неусетно избледня в паметта му, все едно че до тогава не бе живял, а се бе родил там - вечерта, в центъра на селото под откритото небе, пред опънатия бял чаршаф, бръмчащия прожекционен апарат и светлия сноп, разкъсал мрака, в който се блъскаха заслепени пеперуди…

Ех, Асене, Асене… Началото не бе това… - досадният глас отново прозвуча и заглъхна, но не изчезна. Остана някъде там, в сумрака, из ъглите на стаята.

Асен Канев отпи глътка от шампанското и сенките от лентата на спомените отново се очертаха върху пердето на прозореца…

…Последната вечер по средната на филма изведнъж образите на героите се сгърчиха и изгоряха в тънки струйки дим, които полазиха по екрана и избледняха. Върху чаршафа остана да блести ярко бяло петно. Публиката въздъхна като един човек, разнесе се стаен напрегнат шепот. Собственикът на киното изруга тихо и се изправи. Хората извърнаха глави и го погледнаха със страхопочитание и надежда, че филмът ще продължи. На светлината от кино-машината собственикът изряза с ножица част от лентата и я хвърли в страни. Подравни двата края и ги залепи. После пусна машината и филмът продължи…

Асен Канев се видя да се промъква приведен между редовете, зрителите да шъткат недоволно, да напипва в тъмнината срязаната лентата и да я скрива в джоба на протрития си панталон, на другия ден да я разглежда стъписан - всички кадри бяха еднакви, неподвижни, неми, като мъртви… Видя се на следващия ден да пъха в торбата няколко глави лук и парче хляб и да отива в центъра на селото.

Собственикът на киното нареждаше върху камиона разглобените пейки пред опакованата в мушама киномашина. Помагаше му млада жена със суха снага, смъкнати гърди и издут корем. Той ги гледаше страни и не смееше да се приближи. Престраши и се изправи пред собственика на киното. Каза, че иска да го вземе да му помага като общ работник срещу парче хляб и нищо друго. Мъжът се изсмя дрезгаво и каза да се върне вкъщи и да пасе кравите и козите на баща си, киното не е за дрипльовци като него. Подмина го и подвикна на жената по-бързо да товари. Тя се присви и се хвана за корема, лицето й побледня. Мъжът я погледна с досада, изпсува и му подвикна да товари вместо нея. Така на петнайсет години Асен Канев започна да работи за господин Попхристов и неговото „Кино-екстра класа за малки и големи.”

Тримата - господин и госпожа Попхристови и той пътуваха по селата с две прожекции на вечер на един филм от общо трите филма на господина. Той помагаше в товаренето и разтоварването на камиона, в подреждането на пейките, в домакинството на госпожата. Монтирането на машината и продаването на билетите, като най-отговорна работа, се извършваше от господина. Асен знаеше и трите филма наизуст, но всеки път ги гледаше с вълнението, с което ги бе гледал за първи път. Вечеряха на земята, после семейството спеше в кабината на камиона, а той в каросерията между разглобените пейки, загледан в звездите и заслушан в песента на щурците. Пред очите му се нижеха кадри от гледаните филми, постепенно се унасяше и се пренасяше в чудните светове, видени от екрана…

След месец баща му го намери в едно от селата, в което прожектираха. Каза му да се върне, той отказа и изяде няколко шамара. После баща му махна с ръка и си тръгна гневен, като си мърмореше, че киното не е занаят за неговия син, но какво да прави - младите са глупави и вироглави…

Асен Канев се ослуша - гласът се спотайваше из ъглите на стаята. После се загледа в матовия квадрат на прозореца и се видя в черен костюм, с папионка и гети на обувките като героите от филмите, които прожектираше, да въвежда знатните господа до местата им в кино „Орион” на господин Папакочев от околийския град… Но преди това:

Есента господин Попхристов обяви фалит - ниските приходи от прожекциите по селата не можеха да покрият разходите по закупуването на нови филми, поддържането на камиона и изплащането на данъците. Продаде кино-машината и камиона на безценица и замина с жена си за родното й село, където тя да роди под покрив, а не под открито небе в камион. В началото той се притесни, после отиде до града и започна работа при господин Папакочев в кино „Орион”, в началото като разпоредител, по-късно като киномеханик.

За разлика от господин Попхристов, господин Папакочев рядко идваше в киното. Предпочиташе компанията на най-върлите картоиграчи в града. Цялата работа по закупуването на нови филми, по продажбата на билетите и прожекцията предостави на младия кинооператор и беше доволен, че той не искаше увеличение на заплатата, въпреки многото и различни длъжности, които изпълняваше в и извън киното. Имаше само едно изикскване - да описва в дебел тефтер с кожени корици филмите и приходите от прожекциите, „за да ги провери някой ден”, но този ден така и не дойде. Така се създаде навикът му да записва филмите, които гледаше, и беше благодарен на гостодин Папакочев, че благодарение на изискванията му в продължение на шейсет и няколко години събра лична филмограска информация, която не можеше да се открие и в най-богатите филмови хранилища.

Ех, Асене, Асене… Тогава ли нещо се пропука? Или по-късно? А, може би, преди това? Много преди това? Или много след това?… - надигна се гласът някъде от стаята и се спотаи.

Асен Канев отпи от чашата и продължи да гледа в бледия екран на прозореца, където мержелееха черно-белите сенки на спомените от преди петдесет и повече години…

…Щастливи бяха годините при господин Папакочев - беше самостоятелен, работеше любимата си работа, войната беше още далеч, макар, че се усещаше дори и в смълчаната тишина на киносалона. Докато филмът се въртеше, Асен се опиваше от дъха на затоплената целулоидна лента, от бръмченето на машината в кинокабината и захласнат следеше действието на екрана. Тръгваше си, след като чистачките почистеха салона. Заключваше и излизаше навън.

Сумракът бавно обсебваше града. Пред киното, до колоната с афиши с нарисуван озъбен тигър в скок или феерична красавица, развяла руси коси, устремена с усмивка срещу вятъра, стояха изпити жени с ръка на хълбок. През цепките на роклите им се подаваше мършав крак, обут в раздърпан мрежест чорап. Пушеха през дълго и тясно цигаре и оглеждаха минувачите с жалката предизвикателност на обречените. Ярко цикламените им устни оставяха червени следи по цигарето. На повехналите им страни, замрежени от ситни бръчки, запълнени дълбоко с пудра, блестяха петна от руж като огромни кървави сълзи. Той извръщаше глава и подминаваше с погнуса - за него беше светотатство проститутките да сквернят с присъствието си колоната с афиша за предлагания филм.

Асен изпъваше костюма, оправяше папионката и тръгваше бавно по улиците на Вароша, квартала на богатите, който почиваше от задухата на деня и чакаше лениво настъпването на нощта, която щеше да му донесе спокойствието на домашния уют. По чарка се разхождаха добре облечени жени с кокетни чадърчета и широки бели шапки, хванали мъжете си под ръка. Продавачи на семки, леблемия и фъстъци препречваха пътя им и им предлагаха табличките си, отрупани с разноцветни пликчета и хартиени фунии. Малолетни просяци и дрипльовци протягаха плахо длани към богатите жени и с неспокойни и трескави очи се оглеждаха за полицая, който ги гонеше, за да не смущават спокойствието на хората от Вароша. Пред богаташките къщи с широки веранди и входове, украсени с цветя и декорации, стояха слугинчетата. Кикотеха се в шепа след младите мъже с тънки бастунчета и панамени шапки, които ги заглеждаха под око, подвикваха си една на друга и наглеждаха децата на господарите си, които се гонеха около тях. От кафенето срещу киното се носеше звън на зарове и пулове на табла.

Сумракът бавно се сгъстяваше. Асен пресичаше широкото незастроено пространство, което отделяше като вододел богаташките къщи от Чиксалън, квартала на бедняците, работниците, скитниците и просяците на града. От двете страни на тесните и криви улици се редяха схлупени, сбити нагъсто дюкянчета, работилнички и мизерни къщи с издъдени покриви и съборени комини, които течаха през цялата година и не можеха да се укрепят, защото бяха зидани от камъш и кал. Мазилката се ронеше от стените и ниските огради и откриваше широките петна на кирпича отдолу. В калта и локвите на улицата се валяха мръсни, хилави деца със сгърчени гърди и туберкулозна руменани по лицата, която избиваше по страните им нежна като цвете, подарено от смъртта. На пейките покрай оградите или направо на земята седяха старци с кухи, трескави от глад очи, жени с изпити тела и съсухрени гърди, смазани от постоянния женски страх за семейството, децата и дома. На групи около тях се движеха мъже с изкърпени, избелели дрехи, със стиснати юмруци и закана в очите. Хората от Чиксалън тънеха в проблемите на сиромашкия си живот - говореха за изнасилвания, за бременни моми, за излъгани мъже и жени, за поругана семейна чест, за изоставени годиници, за потъпкано бащинство, караха се, клюкарстваха, чернеха се, измисляха, лъжеха без да зачитат семейство, Бог, морал и чест, биеха се, любеха се и създаваха деца за своя скръбна радост и тяхно нещастие да се родят и отраснат в Чиксалън. Претръпнали и изцедени от жегата и дългия работен ден, работниците от Чиксалън чакаха да дойде нощта, бързо да заспят и на другия ден отново да потънат в дългите и влажни цехове и коридори на консервените, тютюневите и картонените фабрики, в които слънцето рядко проникваше, а въздухът беше влажен и миришеше на мухъл.

Асен бързаше, като внимаваше да не опръска гетите си с кал, и гледаше хората около себе си като сенки от филм на ужасите с праисторически чудовища. Съзнаваше, че едни и същите неща вълнуваха, че едни и същи неща правеха хората от Чаксалън и от Вароша, но богатите бяха сити и сплетнечеха с добре преценен финес, за да не бие на очи. Това го отблъскваше от едните и от другите, изглеждаха му еднакво пошли и безинтересни на фона на приказния свят от екрана, изпълнен с доблест, чест, саможертва, красота и благородство. Прибираше се в дома си - една стая на приземния етаж в ниска къща в края на града, вечеряше и заспиваше с ефирния лик на Грета Гарбо пред очите, забравил за грозния изглед на света навън.

Какво стана Асен Канев, какво стана там, тогава? Там някъде, като че ли стана нещо?… - досадният глас отново се обади.

Там някъде, там някъде тогава… - пошепна той без да отделя поглед от тесния кдаврат на прозореца, нашарен с черно-бели сенки отвътре и неонова светлина отвън.

…Дойде тежка предвоенна зима. Слуховете за предстоящата война проникнаха и в смълчания сумрак на киното. Все по-често в мрака и студа на зимната нощ се чуваха полицейски свирки, топуркане на подковани обуща и ботуши, изстрели. Сутринта Чиксалън осъмваше трепетен и напрегнат, изпълнен със слухове за преследване и арести на комунисти, за пролята кръв. По оградите се вееха позиви, за четенето на които в полицията пребиваха, по вратите и тарабите на оградите червенееха нарисувани през нощта сърп и чук. Вестникарчетата деряха гърлата си по улиците на Вароша и покрайнините на Чиксалън за обявени награди за предаването на червените престъпници. Заканата в очите на мъжете от Чиксалън растеше. Събираха се на групи, шепнеха нещо, очакваха нещо. Говореха за стачки, за потъпкани права, гарантирани от Работническия синдикат, за стачкоизменници. В киното се появиха надписи „ръкопляскането забранено” за съветските филми. Някои не можеха да сподавят реакциите си и агентите от полицията прекъсваха прожекциите преди края на филма. По всичко личеше, че наближава дълга и смутна година. Асен го усещаше и през стените на киносалона.

Замата отмина бавно, напрежението и страхът у хората от Чиксалън растеше постепенно. През лятото духовете на бедняците се поускопоиха, но страхът не изчезна. В неделя излизаха на поляната в Острова на реката, просваха шарени бохчи, вадеха хляб, сирене, лук и чесън, ядяха, къпеха се в реката, децата ловяха риба с ръце в подмолите, мъжете хвърляха въдици, жените си приказваха на групи и плетяха фанели за децата за следващата зима. Реката блестеше с цветовете на дъгата, шумеше в подмолите и се носеше тихо през равнината…

Богатите организираха вечеринки в Офицерския клуб на Вароша. По оградите се трупаха и висяка като гроздове чираци, калфи и синовете на работниците от Чиксалън. Слушаха музиката, която се разливаше по телата им като прохлада, гледаха жените с дългите поли и изпънатите като бастунчетата си мъже, които им кавалерстваха. После тръгваха на тумби към бедняшкия квартал, подвикваха на слугинчетата, които стояха с децата на богаташите пред пищните им домове, тези, които си имаха някоя я натискаха в някой вход или я увещаваха да отидат за малко сред тръстиките покрай реката…

Есента се обяви войната.

Асен Канев потръпна, отдавна не си беше спомнял войната, жертвите, тревогите, все едно че никога не я е имало. Гласът бе заглъхнал. Отпи от шампанското, избърса устните с опакото на дланта си и отново се загледа в бледия квадрат на прозореца.

…От началото на войната запомни откъслечни картини като разхвърляни кадри от военна кинохроника - безкрайни ешалони, натоварени с оръдия и провизии, пътуващи на север, гладко избръснати немски офицери със стъклени погледи и ленти с пречупени кръстове на ръката, моторизирани колони, претъпкани с войници с автомати и еднакви безизразни лица под каските, които хвърляха зловещи отблясъци във вдигнатия пътен прах, устремени след ешалоните на север, към смъртта си… Запомни победни маршове по радиото и екзалтираните крясъци за непобедимата немска армия, „Лили Марлен” в Офицерския клуб на Вароша, грак на немска реч. В киното се прожектираха само немските филми за войната и блестящите победи на Райха. Светът беше изпаднал в умопомрачение, беше стигнал до края на абсурда и крещеше истерично, че жертвите от войната са за благото на живите…

От тази първа година запомни и стиснатите устни и побледнели лица на мъжете от Чиксалън, разкървавените и обезобразени лица на пребитите в полицията от бранници и легионери, стачките и митингите, разпръснати от конната полиция, след които по улиците тъмнееха локви кръв и се влачеха пребити хора…

Асен Канев пое дълбоко дъх, гласът мълчаше, издиша, отпи от шампанското, помисли си, че утре ще го боли главата и отново се загледа в бледия квадрат на прозореца…

…По улиците на Вароша младите дами продължаваха да разхождат кученцата си, франтовете им се покланяха и с галантен жест им сваляха шапка, в неделя слугините извеждаха децата на богатите на улицата, докато те се разхождаха под ръка по чарка… Бедняците работеха и в неделя за корав къшей хляб. Островът запустя, бреговете му обраснаха с тръстика, поляната - с бурени и храсти… Пред киното се увеличи броят на жените с кухи погледи, цикламени устни и изпити от мизерията и глада тела. Нездравата руменина избиваше по лицата и на здравите от Чиксалън. Все по-често по калните улици на квартала преминаваше каруцата на гробаря, като скърцаше тънко с осите си, следвана от жени, които нареждаха и пищяха и мъже със сключени вежди и злоба в очите.

Той се премести да спи в кабината при кино-машината, разтреперан от общия страх и безнадеждност. И през деня стоеше в киносалона и заслушан в тишината, загледан в сумрака и изпълнен с погнуса от пошлостта на военните кинохроники и филми, чакаше светът да се отърси от лудостта си и отново да заживее с благородството и красотата на доброто старо кино отпреди войната.

Зимата през третата година от войната дойде с преспи сняг по улиците, колкото човешки ръст, с облещено от студ небе, със смътна тревога, глад и смут в душите на бедните и на богатите - краят на войната не се виждаше. Богатите бяха изгубили блясъка си и престанали да живеят в безгрижие, охолство и разкош. На Източния фронт ставаха неща, които повече бедняци не разбираха, немците се озлобиха и започнаха да издевателстват и над съюзниците си, те не смееха да им се противопоставят, за да не навлекат и така големия им и безпричинен гняв. В горите бяха наизлезли много от мъжете на Чиксалън. Взривяваха складове, гари, железопътни възли, унищожаваха военни постове, поделения, хвърляха във въздуха ешалоните, които преди с цветя и триумф на победители пътуваха на север, а сега летяха в студа и мрака на нощта като спасителен лъч за умиращите. Все по-често през гарата на града преминаваха в обратна посока ешалони с ранени, от които парадният блясък беше смъкнат. Отслабнали, изпити, с побледнели лица, с превързани глави, ръце, гърди, с патерици, инвалидни колички и трескави очи, с единствената мисъл дали ще оцелеят, ранените се връщаха в домовете си едновременно с надежда, че ще оцелеят и страх какво ще намерят там и дали изобщо ще намерят някой. Хората от Чиксалън ги виждаха по трасето през блатата, където влакът намаляваше скоростта и не знаеха какво става там, на север, какво ще стане после… С всеки изминат ден светът се объркваше все повече и повече и сигурните неща ставаха все по-малко, както за бедните, така и за богатите. Те го усещаха в съобщенията по вестниците за заловени и разстреляни шумкари, в наградите, обявени за залавянето на жив комунист, ятак или партизанин, в пребитите до смърт в участъците, в трясъка на изстрелите вечер в полето зад блатата и напоената с кръв пръст на общите гробове, разравяни с нокти от близките на разстреляните. Бе смутно време на страх и никаква надежда.

…Светът не се отърсваше, а затъваше все повече и повече в лудостта си. Асен Канев го усещаше през стените на киносалона, виждаше го в лицата на единичните зрители в залата, в продавачките по пазарите, навсякъде… И пак чакаше нещо да се случи и светът да се опомни и върне към изконните ценности на живота и изкуството.

В разгара на зимата господин Папакочев фалира - проигра и последния си лев в кафенето срещу киното. Никой не искаше да купи киносалона, киномашината, филмите и Асен Канев замина за София. Дълго търси работа, накрая  го наеха като разпоредител, после като механик в кино „Капитол”, в което преди войната идваше най-отбраната публика, а в последната година филмите се прожектираха при празен салон. Разпоредителките и киномеханикът бяха напуснали заради ниските заплати, той предложи да работи за парче хляб и възможността да спи в киното. Подобен непретенциозен работник не се изпускаше, собственикът се съгласи и Асен се върна към любимата си работа.

И Девети септември посрещна в киносалона, страхуваше се да излезе, киното бе станало негово убежище, леговище, скривалище при бомбардировките и полицейските акции за залавяне на комунисти и ремсисти… Чакаше неприятни изненади. В първите дни нищо лошо не се случи. Един ден се престраши, излезе от вече бившето кино „Капитол” и след кратко търсене започна работа като киномеханик към новооткритото обединение „Българско дело” в новосъздадения от филмовия отдел на обединението „Отечествен кинопреглед”. Както някога, когато попадна за първи път в света на киното, прожектираха под открито небе филмите, които доскоро започваха с надписа „ръкопляскането забранено”. Показваха ги на войниците от новосформираната Българска народно-освободителна армия, по-късно на бригадирите в Димитровград, Перник, прохода на Републиката… Видя ентусиазма на младите, които въздигаха страната след разрухата, работеха по дванайсет часа без ръкавици, работни дрехи и меко легло след работа, защото нямаха време, всички бързаха тогава, страната имаше нужда от ЖП линии, фабрики заводи… Видя страха и сълзите в очите на селяните при национализацията, рязярените жени и гневът в очите на мъжете, когато извеждаха от дворовете им дръгливите им крави, съобщенията за осъдените от Народния съд, препирните в Народното събрание, завършващи със смъртта на „предателите на народа”… Светът се отърсваше от една лудост и затъваше в друга, въртеше се като рулетка - от една поквара в друга и все в интерес на живите и на народа… От общата истерия го спасяваше киното и спомена за гледаните филми - беше изписал над десет тетрадки…

С времето неспокойният дух на следвоенните години се успокои, той се върна в София и продължи да работи като киномеханик в различни столични кина, докато се пенсионира…

Тогава, тогава се случи нещото! - Асен Канев се стресна от гласа. - Пропусна го, защото не го разбра - ехидно се засмя гласът. - Ако го бе разбрал, сега нямаше да се наливаш с шампанско!…

Майната ти! - пошепна Асен Канев, обърна се и се загледа в стената до леглото.

…Затаил дъх както първия път, когато отиде на кино под открито небе в родното си село, заслушан в тишината и загледан през сумрака на киносалона в белия квадрат на екрана и разиграните по него сенки, пропусна възможността да свърже мечтите си с мечтите на друг човек - на фона на героите от филмите, мъжете му изглеждаха прекалено груби и първични, за да са приятели, а жените - непретенциозни, семпли и безлични, за да хареса някоя от тях. Така остана сам в малкия си апартамент на третия етаж на стара жилищна кооперация, строена в началото на века, недалеч от центъра на София, с нестихващата страст от младостта си - киното и героите от белия екран. Всеки ден ходеше на кино от четири часа и сядаше на последния ред по средата - бе свикнал да гледа филмите от кинокабината, от там най-добре усещаше духа на зрителите и най-добре попиваше красотата на най-магичното изкуство. Като се върнеше вкъщи записваше името на филма, на актьорите и режисьора и кратко резюме на съдържанието. Така за шейсет години изписа над трийсет тетрадки, броя на филмите не помнеше.

На мен майната ми, Асен Канев, а за теб какво? И пак ще те попитам: Защо?…  - прозвуча гласът някъде наблизо и се спотаи като хлебарка някъде из ъглите на стаята.

Асен Канев се надигна, отпи от шампанското и се загледа в последните сенки от последната година…

…Годините се нижеха еднакви, безлични, не и черно-бели, а сиви, само филмите бяха различни, появиха се  първите широкоекранни, после първите цветни филми, накрая широкоекранните цветни филми изместиха черно-белите и завладяха зрителите и киносалоните. Едновременно с промяната на филмите, променяше се и живота извън киното - цените растяха макар и бавно, парите от пенсията започнаха да не стигат да си плати сметките за тока, водата и храната и да му останат за трийсет билета за кино за трийсете дни на месеца. Размисли и написа върху лист от тетрадка, че дава стая под наем, описа условията и я залепи пред ВИТИЗ - щеше му се съквартирантът да е свързан по някакъв начин с киното. Явиха се няколко кандидати, той избра едно високо слабо момиче с бледо лице и огромни черни очи. Отстъпи й по-голямата стая, а той се премести в другата, с прозореца към улицата, въпреки че шумът отвън заглъхваше за два-три часа късно през нощта и в ранните часове зазвучаваше отначало тихо, после изригваше като вулкан. Знаеше, че я чака трудно следване и щеше да ? е нужно спокойствие и тишина.

Съквартирантката му сутрин отиваше на лекции, прибираше се, почиваше и надвечер излизаше. Връщаше се към полунощ и почукваше на вратата му. Той й разказваше филма, който беше гледал, тя го слушаше без да го прекъсва, после тя му разказваше неща из света на киното и той я изслушваше с интерес. После тя изпълняваше различни етюди за радост и развлечение на двамата. Той се възхишаваше на виртуозните й изпълнения и вярата, че я чака бъдеще на актриса от най-добрите времена на киното се затвърдяваше с всеки изминат ден, след всеки един етюд. Сутрин ставаше преди нея, купуваше мляко за двамата и приготвяше закуската. Тя хапваше набързо и отиваше на лекции, а той разгръщаше вестника и се зачиташе в програмата на кината. Той толкова свикна с този режим, че ако Лина, така се казваше момичето, закъснееше или не се върнеше до сутринта, чувстваше, че денят не е свършил, че е изгубил най-приятните мигове в последните двайсет и четри часа. Имаше усещането, че Лина винаги е живяла в съседната стая, бе му чудно, че толкова години бе живял, без да усеща дъха на някой зад стената.

Веднъж, както обикновено Лина се прибра късно през нощта, но за разлика от друг път веднага почука на вратата му и влезе. Очите й блестяха. Без да сваля палтото си седна на стола, запали цигара и задъхано разказа, че е получила покана да се снима във филм на известен режисьор. Поканил я след като отхвърлил други няколко актриси, някои от които изявени. Поколеба се и промълви: „Не е редно да им казвам имената…” Асен Канев не се сдържа, прегърна я и я целуна по челото. Не го интересуваха другите актриси, бе щастлив, че тя успя. В първия миг, в който я видя да пристъпва плахо от крак на крак на стълбището пред вратата на дома му, с листчето, на което бе записала името му и адреса и го погледна с надежда и молба, повярва в таланта й, в предстоящия успех. След това двамата прекараха два часа в мечти и приказки за бъдещия филм. Същата вечер той заспа късно, дълго време след като Лина се бе прибрала в стаята си, а навън отдавна бе заглъхнал шумът на последния трамвай. През полуспуснатите му клепачи, в приятната отмала на съня, се рееше ефирният лик на Лина с разпуснати коси до раменете и със замечтани и чувствени очи на актриса от най-добрите времена не само на нямото, но и на киното изобщо.

Изведнъж дните се забързаха - напрегнати и трескави, ярки, цветни. Чакаше я с нетърпение да се върне вечерта, за да разбере до къде бе стигнала подготовката за филма. Тя му разказваше сценария, за намеренията на режисьора, за друтите актьори… Щеше му се да го запознае с режисьора, но му беше неудобно да я помоли. Веднъж го каза, тя го погледна студено, но него му се стори дори надменно, изразът в очите ? бързо се смени и каза, че режисьорът е претрупан с ангажименти по подготовката на филма и ще му е трудно да отдели време за срещи с бъдещи зрители и настоящи почитатели. Той се почувства неудобно от неуместното си желание и лековато поведение. Много му се щеше да разбере какво усещаше режисьорът, докато четеше сценария, докато работеше с актьорите върху ролята, епизодите и кадрите, какво мислеше за дребните неща в живота и за големите неща в киното и в изкуството изобщо и най-вече - що за човек беше той, но не смееше повече да пита. Тя, като че ли отгатна желанието му и една вечер му разказа - бил на четирсет и пет, висок, с посребрени коси, непроницаемо лице и сдържана усмивка, поколеба се и допълни - семеен, с две деца… Асен Канев си го представи - горд и силен като Гари Купър и изипта доверие към режисьора - човек с такава външност можеше да твори само красиви и добри неща. Доверието му се затвърди, когато Лина му разказа как режисьорът анализирал „старите италиански филми на зрелия Фелини с младата Клаудия Кардинале” и как й отговорил по повод на спонтанната й реплика, че е било лесно да си артист в нямото кино: „Може би е вярно, но за да бъдеш Чаплин, трябва да си се родил Чаплин, защото не можеше да станеш Чаплин, ако с рождението не носиш Чаплин в душата си…” Човек, който можеше така лесно и точно да достига до същността на смисъла на нещата, не можеше да не създаде нещо истински красиво, още повече, че беше избрал не друга, а Лина за главната роля, в чийто талант Асен Канев се бе убедил отдавна. После тя му разказа други, чисто технически неща от снимането на филма кадър по кадър, реплика по реплика, в неподреден и разхвърлян ред…

Той слушаше и се учудваше, че нещата в киното се правят хладно, логично и безпристрастно, „на парче”, а не се преживява всеки един момент - от началото до края. Питаше се, защо режисьорът и момичето искаха да заснемат този филм, след като в началото не вярваха в това, което щяха да сътворят, щом търсеха обяснение за всяка мимика и жест на героя, а не го оставеха да покаже какво чувства, какъв е в същност и операторът да заснеме това, което вижда отстрани, без да се месят в най-интимните и съкровени кътчета в душата, нещо, което никой нямаше право да прави с друг, дори с измислен от сценарист герой… Как нещо, създадено с разум и мисъл може да вълнува? Кого лъжеха - себе си или зрителите?… Отговаряше си, че е твърде стар и необразован, за да ? задава подобни въпроси и престана да мисли за смисъла на режисьорската и актьорска работа върху филма и героя.

Постепенно ентусиазмът на момичето помръкна, блясъкът в очите й изчезна, предпочиташе да му говори за всичко друго, но не и за филма. Той го отдаде на преумората от сесията и на усилната работа върху ролята и престана да я пита до къде бяха стигнали с подготовката на фима, кога ще започнат снимките. Това явно й се понрави и вместо за филма и за режисьора няколко пъти сподели с въздишка, колко е небласклонна съдбата към провинциалните актриси, колко е трудна и неблагодарна работата им да показват изкуството си пред посредствена и непретенциозна публика, без културни интереси… Замисляше се и допълваше, че и нея я чака същата съдба. Очите й бяха тъжни. Асен Канев отдаваше песимистичните й настроения на ранимата й и чувствена артистична душа и изобщо не се притесняваше за бъдещето й на актриса от най-голяма, звездна величина…

Асен Канев, защо бе всичко?… - прозвуча гласът някъде много близо.

Този път не отпи от чашата си. Късно е… - пошепна той. Стана, съблече костюма, ризата и вратовръзката, окачи ги на закачалката и ги прибра в гардероба. Облече пижамата, премести таблата с бутилката и двете чаши от нощното шкафче върху бюрото, отпи последна глътка и легна, но не можа да заспи - пречеше му киселия дъх и гласът, който го питаше със садистична монотонност: - Защо, защо, защо?…

През зимната ваканция Лина замина при родителите си в провинцията. Двете седмици до завръщането й минаваха тягостно и бавно. Когато я видя да влиза в антрето с лек загар от зимното слънце по лицето и зачервени бузи от студа, почувства пролетта да нахлува в стаята му, въпреки преспите сняг навън. Каза му, че е изморена и се прибра в стаята си. Същата нощ той почти не спа. Чакаше да се съмне и, след като тя си почине, да се наприказват до насита. Да я попита как са родителите й, как е прекарала дните далеч от София, да й разкаже филмите, които бе гледал, докато я нямаше…

Сутринта тя стана късно. Той не издържа и излезе от стаята си, за да я поздрави с „добро утро”. Погледна я и сърцето му се сви - клепачите ? бяха подпухнали, очите й бяха изгубили блясъка си. Попита я какво се е случило, тя нищо не каза и влезе в банята. Стори му се, че хлипа, докато миеше лицето си. Той се прибра в стаята си, притвори вратата и остана прав, докато я чу да взема чантичката си от закачалката в антрето и да излиза. През деня нищо не свърши, не отиде и на кино - пред погледа му се рееше побледнялото лице на Лина със зачервени клепачи и тъмни сенки под очите.

Същата вечер тя се прибра след полунощ. Той я чакаше в антрето. Попита я какво се е случило, защо закъсня, може ли да помогне с нещо… Тя извика да не се меси в живота й и затръшна вратата на стаята след себе си. Той наведе глава и се прибра в стаята си. В апартамента изведнъж стана тихо, пусто, празно. След малко на вратата се почука, тя влезе и остана права до стената. Той й отстъпи стола до бюрото, открехна прозореца и остави пепелника върху плота. Тя каза, че той е много добър, че не заслужава подобно хладно отношение, че тя е истерична глупачка, която не цени хората и го помоли да й прости. Той каза, че не й се сърди, че той трябва да се извини за глупавите си въпроси. Раменете ? разтресоха, прегърна го през врата и се притисна към гърдите му. Лицето му се намокри от сълзите й. Галеше я по косите и чакаше да се успокои. Беше му неловко, тъжно, не знаеше какво да прави, как да й помогне. Лина въздъхна и се овладя. Изтри с кърпичка грима, който се беше размазал по лицето й и каза, че не бе ходила при родителите си, а двете седмици бе прекарала на планина с режисьора. Преди два дни разбрала, че е бременна…

В първия момент той не можа да проумее смисъла, закодиран в думите й, после се уплаши. С погнуса и отвращение си спомни какво му бе разказвала тя за режисьора. Думите, които беше казал за Чаплин и италианските филми, сега му прозвучаха нелепо, пошло, грозно, лицемерно.

Лина седеше на стола и плачеше, закрила очите си с ръка. Той не смееше да погледне към корема й, за да не я обиди. После се сети нещо, усмихна се наум и му олекна. Взе ръката й в дланите си, погали я и каза, че в същност нищо лошо не се е случило, дори това, че е бременна е много хубаво, защото човек ще се роди, че, вместо да плаче, трябва да е щастлива, че ще дари с живот едно малко същество. Тя го погледна отблизо в очите, изхлипа и се усмихна през сълзи. И отново лицето й посърна. Каза, че е много хубаво това, което той казва, но кой ще гледа детето, къде ще живеят, как ще расте детето без баща… Той стисна дланта й и каза, че това са дребни и незначителни неща, че най-важното и най-красиво нещо е, че тя ще става майка. После каза, че ще им отстъпи и кухнята, а за себе си ще запази само малката стая, не за друго, а за да може да ги вижда всеки ден и най-важното - да им помага. Тя изтри сълзите си, изправи се и му показа как ще се движи бавно и с клатушкане, когато бременността й напредне и как хората ще й отстъпват място в трамвая. Гледаше я как се движеше из стаята, извила раменете си назад и виждаше острия й корем на първескиня, издул широката й рокля. В очите си усети влага. После тя седна на стола, усмихна се и каза, че ще си ушие широка рокля и, след като детето се роди, няма да прекъсва следването, ще продължи да ходи на лекции до обед и ще бърза да се прибере, за да ги види двамата, единствените двама, които ще има в живота си, ще сготви нещичко да хапнат и след като детето заспи, двамата ще си говорят до насита за незабравимите стари филми и актьори. После посегна към цигарите, той я погледна строго, „Ах, детето, забравих…” - виновно каза тя и наведе поруменялото си от смущение лице. Сълзите й бяха изсъхнали, очите й отново бяха върнали тъмния си блясък. Той я целуна по челото и тя се прибра в стаята си.

От улицата се носеше звънът на първите трамваи…

На следващата сутрин Асен Канев стана рано, избръсна се, от гардероба извади тъмния си костюм, който не беше обличал от години, изчетка го, облече бялата си риза, сложи старата си вратовръзка, оправи на гърдите реверите на сакото, раменете на сакото като че ли изведнъж се бяха разширили и излезе преди Лина да се събуди. Когато се прибра следобяд, тя вече бе излязла. Нямаше търпение да й съобщи радостната вест. Както обикновено, тя се върна късно. Той я чакаше облечен в стария си костюм, бяла риза и вратовръзка, както подобава за подобен тържествен случай, но тя не почука на вратата му. Той отиде до кухнята, взе табличка за сервиране и постави върху нея бутилката с шампанското и двете чаши. После пресече антрето, спря пред стаята й, почука, изчака, отвори и влезе с табличката с бутилката и двете чаши в ръка.

Лина лежеше с дрехите си в леглото, гледаше в тавана и пушеше. Ръката с цигарата й висеше към пода, димът лазеше между пръстите й като змия. В пепелника до главата й белееха три-четри фаса. Нощната лампа осветяваше половината от лицето й, другата половина тънеше в сянка. Под очите й тъмнееха широки сенки, под загара на лицето ? бе избила бледнина. Той стоеше прав до вратата с табличката в ръка и не знаеше дали да си тръгне или да остане. Тя продължи да пуши и да гледа в тавана, все едно, че го нямаше в стаята. Той се размърда и каза, че през деня й бе преписал апартамента, за да има къде да живее с детето. Въодушеви се, седна на ръба на леглото и разказа как адвокатските кантори бяха пълни с клиенти от сутринта, как с упоритост и настоятелност, които предизвикваха гневни пламъчета в очите на чакащите да се доберат до някой от нотариусите, бе успял да направи завещанието. Паспортните й данни бе взел от домовата книга. Нотариусът каза, че са нужни двамата свидетели и че тя трябва да се разпише, той каза, че това ще стане утре, нотариусът подготви документите с изключение на подписите, после той уговори двама от съседите да свидетелстват при подписването на завещанието утре. На връщане от Нотариата купи бутилка с шампанско да отпразнуват събитието. Асен Канев разказа за секунди всичко, което се случи сутринта и замълча. Погледна безучастния й профил, очертан върху стената, понечи да й подаде едната чаша и да отвори бутилката, после се отказа - изведнъж се почувства излишен, натрапен, объркан.

- Късно е - каза тя след малко, без да отделя поглед от тавана.

Той се сепна.

- Това, което вчера вечерта не Ви казах (изведнъж беше започнала да му говори на Вие!) е, че вече бях направила аборта. Екскурзията в планината беше затова - няколко дни в болницата и една седмица почивка… - каза тя и пусна струя дим през устните си. От червилото по филтъра на цигарата й останаха кървави следи.

Как така, защо?… - понечи да попита той, без да може да си обясни смисъла на думите й.

- Защо ли? - погледна го тя косо, без да извива глава. В гласа й прозвучаха непознати, метални нотки. Димът от цигарата продължаваше да се вие във въздуха като змия. - Ами заради киното… Това е най-големият ми шанс да се снимам, може би ще е единственият…Едно дете, при това от режисьора на филма, ще предизвика скандал, ще попречи на кариерата ми - после извърна лицето си към него и сенцестата му половина излезе от тъмнината. - Защо ме гледате така страшно? Нали обичате киното? Изкуството иска жертви…

Жертви! - понечи да изкрещи. - Нищо в света не заслужава такава жертва! Най-малко киното, където нещата се правят, а не се преживяват! И колко ще струва този филм, щом ще платите за него с един живот!

Тя дръпна от цигарата си, издиша, змията се заогъва към тавана, тя я проследи с поглед и половината от лицето й отново потъна в сянка. Той продължи да стои прав до вратата и да гледа безучастния й профил. А режисьора? - щеше му се да попита.

- Режисьорът ли? - отново отгатна мислите му тя. - Той е един непоправим идеалист на средна възраст. И няма надежда да се поправи. Искаше детето да се роди, но мисля, че се заблуждаваше. Играеше си на съвест и морал…

Ами аз? Къде останах аз в тази ваша история, в която така грозно ме въвлякоха? - загледа се той в двете празни чаши.

- Защо не Ви казах вчера ли? - продължи тя с монотонен глас, все едно, че се опитваше да запамети безинтересен текст. - Ами за да помечтаем малко. Човек живее истински, когато има път пред себе си и страда истински, когато отнемат мечтите му. Защо трябваше да Ви отнемам вчера тази малка мечта и да Ви карам да страдате до сутринта. Подобни неща се преживяват по-лесно през деня. В мрака има нещо страшно и фатално, нещо, което те кара да настръхваш и да очакваш най-лошото, а подобни неща в живота няма, животът е сив и равен като неизписана дъска… - замълча и изгаси фаса в пепелника. Змията се изви между пръстите й, разтопи се във въздуха и изчезна.

Той погледна плоския й корем, тръпки полазиха по гърба му, стана му студено. Тя забеляза погледа му и се разсмя.

- Не се притеснявайте - каза тя през смях - няма никакъв режисьор! Никога не е имало режисьор, нито покана за филм. Кой ще ме забележи в тълпата, мен, невзрачната и бездарна провинциалистка… - смехът й секна отведнъж. - Не ме гледайте така страшно - не съм Ви лъгала, нали обичате етюдите?

Гласът й потрепери.

- Ох, каква съм глупачка… - изстена, раменете й потрепнаха. - Всичко е лъжа! Долна, неподправена, лъжа… И режисьор има, и дете, и филм… - погледна го, очите й се напълниха със сълзи: - Аз го убих… Аз го убих… - обърна се към стената и притихна.

„Кого уби - мен или детето?… - понечи да изкрещи и да й зашлеви шамар. - Или режисьора с решението си да абортираш? И кое е етюд, че искаш да имаш дете ли или че искаш да се снимаш във филм? Че има или че няма режисьор, че ще снима или че ще няма да се снима филм? И че не ти пука от нищо? Или наистина не ти пука - за мен, за режисьора, за детето, ако изобщо ги е имало?… Всичко е етюд за теб - един среднощен етюд за стари глупаци като мен… Защо?…”

Защо?… - ехото на мислите му изкънтя в притихналия апаратемент, но не заглъхна, а продължи да ехти още няколко часа, да му задава глупави въпроси и да се спотайва като хлебарка в сумрака.

Асен Канев излезе от стаята с табличката в ръка и притвори след себе си вратата.

На следващата сутрин както обикновено Асен Канев се събуди рано. Главата му тежеше, но бързо се проясни. Отиде до сладкарницата и купи мляко. Свари го и закуси с чаша топло мляко и филия хляб, намазана с мед. После изглади панталона си, беше се измачкал в коленете, помисли си, че е изтънял на седалището и че ще трябва скоро да го смени с друг. Заши и копче на ризата си. Скъса конеца със зъби и се загледа през прозореца в жилищната кооперация отсреща.

Някаква жена простираше пране на балкона. Изтърсваше дрехите преди да ги закачи на въжето. Толкова често го беше правила, че бъркаше в кошчето за щипки, без да отделя погледа от простора. После изля водата от легена върху терасата и се прибра. Дрехите се поклащаха от вятъра. „Как ще изсъхнат в това студено време?” - помисли си той.

В четири без пет минути отиде на кино. Купи си билет и седна на любимото си място - на последния ред по средата. Лампите изгаснаха, светлият лъч разцепи мрака като маяк, показващ на обречените пътя към спасителния бряг, прегледът мина и започна филмът. Асен Канев затаи дъх, потъна в чуждата съдба и забрави всичко от живота си до момента, в който влезе в киносалона.