Георги Майоров

През две години София Милева от Хасково ни радва с нова книга. Третата поред е „Събуди ме, когато…” (ИК „Жажда” Сливен, 2021).

Тя вече се е събудила от кошмара на своето сляпо влюбване на доверие, но все още в себе си таи сълза и тъга, които като морски талази бият душата и сърцето на поетесата отвън, а творческият дух отвътре бунтува надеждата за истинска любов между хората.

Смърт, мъка и грях пък търсят възмездие за връщане радостта на влюбените.
Това не са нови багри в творческата палитра на поетесата. Те са нейна неотменна тема, незабравена болка, която помни синините отвън, а боли отвътре.

Но в тази си книга София Милева навлиза дълбоко в социалните недъзи на обществото. Боли я, че от едната страна на улиците се тътрят инвалиди и недъгави, а край тях профучават лимузини с охранени лица и ламаринени души.

Протести и гета съпровождат тази човешка несправедливост, но всичко е удавено в безразличие. Все нелицеприятни картини рисува перото. Емблематично е стихотворението „Събуди ме, когато…”. Кога? Нали е събудена. Не! Сега иска друго.

То сякаш е вик от сърцето, което иска да се събуди, когато светът е станал по-човешки, по-хуманен, и бъдат наказани престъпниците. И заявява:

Събуди ме, когато бездомните вкъщи се връщат
и всеки сирак се събуди с баща и със майка,
и Бог изцели всички болни от рак и безумие,
и за просяка някой богат отчупи от хляба си.

Тя жали за бедни и гладни. Величае Ботев и Левски, и няма нищо по-скъпо от Родината. Вече ги няма героичните мъже и жени. Всичко е отминало, заминало и забравено. Няма кой да тачи родолюбието.

Иска някой нов Ботев с „Радецки” да тръгне и смъртта да намери. Като Левски да прескочи плета, който дели родолюбеца от предателя, за да има истински чиста и свята република.

Тихо се оттласква от личната драма, более за род и Родина. Възниква обаче въпроса кой да е събуди?! Тя очаква времето да я събуди, когато в България настъпи истински правов ред, истинска свобода, а не имитация.

Големи са гражданските претенции на поетесата София Милева. И така се полага. Писателите винаги са били будната съвест, начело на борбата за прогрес, за едно по-добро общество.

Въпреки своята младост, тя го е осъзнала и се изправя срещу блудкавия живот по барове, ресторанти и парти срещи, които допринасят само злини. Ето защо много полезно ще е тази стихосбирка да я има и чете подрастващото поколение, че да прозре каква ламя е днешният живот.

Но едва ли ще повярват в нейната искреност, след изтрезняването ? от личния кошмар. Но тя е искрена. Тя носи в сърцето си тази болка. И я лекува със своето слово. Защото всеки ден дава нови жертви.

И няма ни един готов за кръст -
плътта си да пожертва за страната.
България е само шепа пръст,
останала без вяра и без Дякон.

Всичко обаче като че ли е било „напусто” и „напразно”, защото „разграбиха Родината престъпници”.

Като късна възрожденка София Милева буди България, че още „в душите сме роби”. На нея остава само с думи да се бори. Няма вече нищо друго българско, което да ни даде. Затова при тази плачевна картина се връща „там, където почва детството”.

Но на каквото и да каже „сбогом”, след туй пак започва по-силно да обича. Задава всички тези въпроси и пита необозначен адресат - любим човек, администрация, общество, дано доброто се сбъдне. Съмнява се дали въобще някога ще бъде щастлива.

Напразно! Щастието й предстои. То вече се сбъдва - в бели нощи по бялото поле на листа. Та има ли по-голямо щастие от мисията да сътворява. Другото е всекидневие в объркания ден без ясна посока.

Само посоката на нейния талант е известна и вярна. Уверено върви за постигане на високата цел - поетеса с гордо име. Въпреки че през студентските години в Бургас са я плискали бурните талази на морето, от които и днес усеща лекия бриз на спомените.

Малко радост, много мъка, за да стигнем върха!