РАЗКАЗИ
Из „Сатирични краткословия” (2023)
СИНЕВА
Да ви кажа ли защо прякорът му е Стоян Синия? Защото синьото го съпровожда още от детството. На село баба му переше прането на ръка със синка. На двора дядо му събираше сини сливи за казана. Пръскаше асмата със син камък. На тенекия баща му печеше сини домати за зимата. Обичаше майка му да му чете приказката на Шарл
Перо за Синята брада. Когато закъснееше приказката, ревеше до посиняване. Фукаше се пред хлапетата с моряшка фланелка на райе - бяло и синьо. Като поотрасна, му
хареса азиатският трилър „Синята брада”. Американския филм „Синята лагуна” гледа три пъти. Разбира се, прочете и книгата на Амели Нютомб „Синята брада”. Като
завърши техникума, се хвана на работа в завода - падна му се синята смяна. Неусетно, кой знае защо, почувства във вените си синя кръв. За малко прегърна синята идея.
Нормално - тогава картата на България беше посиняла. На един митинг му дадоха да развява синьо знаме с лъвче. От синята централа обаче прецениха, че това не е достатъчен актив, за да го хвърлят в голямата политика. Следеше я от дивана на синия екран. Рядко опитваше онова марково „Синьо вино”. Но пък замезваше с френско синьо сирене. Не разбра защо пернатото не може да излети от сърцето на Чарлз Буковски в поемата му „Синя птица”.
Но пък имаше виличка в Синеморец. Лете, като почиваше там, се радваше на синьото море. Броеше белите облаци по синьото небе. В морето киснеше, докато му посинеят
устните. На верандата пиеше само синьо Джони. Вечер наминаваше в ресторанта „Синята акула”. На сервитьорчето веднъж обясни, че всъщност няма сини акули, а само сини китове. В хода на спора му насиниха окото.
Запозна се със синеоко момиче. Подари му гердан от синци. Заведе го на разходка в Природния парк „Сините камъни”. На сватбата тя бе в бяло, а той в тъмносин костюм със светлосиня папийонка. На пътешествието в Истанбул видяха Синята джамия. На връщане накупиха провизии и тоалетна хартия от Синия пазар в Одрин. Обичаше естрадата - и най-много песента на Васко Кеца „Синева”. Донякъде и синия балон на Ален Делон, дето го надуваха „Щурците”. Класиката не понасяше с едно малко изключения - „На хубавия син Дунав” от Йохан Щраус - син. Но пък много се разочарова след години, като видя че в района на Русе Дунав изобщо не е син, а сиво-кафяв. Трудно разбра, че и джазът е музика, като чу „Рапсодия в синьо” на Гершуин.
Премести се в София в една къщичка на тихата улица „Синчец”. Веднъж, като паркира колата в синята зона, одраска един джип. Мутрата го млати, докато дойде колата със синя лампа. Синините му останаха задълго.
Но пък ги преживя леко, защото разбра, че така стоят нещата навсякъде по Синята планета. Синята птица на щастието кацна на рамото на Стоян Синия чак когато
дойдоха децата. Той им четеше приказката за Синята брада. Те не го слушаха, защото се бяха вторачили в сините екранчета на телефоните си. Но пък бе щастлив, че поне не ревяха до посинявате. Нямаше да прочетат „Пътешествието на синята стрела” от Джани Родари.
Тяхното синьо детство не бе като неговото…
ПРОФЕСИОНАЛНИ КАЧЕСТВА
Начена поредната политическа вихрушка. Други взеха властта - парламента, правителството. И тръгна надолу една, предишните кадри - навън, нови - на техните места. В министерства, изпълнителни агенции, дирекции, комисии, общини, институти, бордове, съвети и какви ли не още синекурни миши дупки на държавната пирамида предишните тръпнеха и се чудеха кому да доказват своята боядисана преданост, а пълчища активисти, извоювали победата, чакаха бонусите, които им бяха обещавани или поне намеквани.
…Назначиха ново ръководство на огромния ресор. И то се залови за работа. Ревизира нещата, направи си изводи, очерта перспективите и подкара кадрите. А това бе най-важната и отговорна работа. Нещата бяха стигнали донякъде, в смисъл че кадровите кутийки бяха позапълнени. Оставаше само да се назначат не само някои пионки, но и заместник на главния. А се търсеше човек с високи професионални качества.
Главният и началникът на човешките ресурси прехвърляха папките, обсъждаха кандидатурите и се спряха на Петров. Главният закри съвещанието и повика Кети - шефката на връзките с обществеността. Тя бе наследство от предишния екип, беше много печена, познаваше цялата държавна администрация, а и вдъхваше лоялност, освен аромата на френските си парфюми.
Кети поздрави с най-чаровната си усмивка, настани се край заседателната маса, положи на нея неизменния си таблет и се вторачи доблестно в Главния.
- Виж сега, Кети - началството смяташе, че прави подчинените си щастливи, когато им говори на „ти”, - драсни едно съобщение до медиите. Така и така, за мой заместник назначаваме Петров. В тази папка е всичко - имена, кога, къде е роден… Е, ако е от някое село, прескочи го. Учил тук, специализирал там, езици - каквито се сетиш. Две-три позиции в частния бизнес. Прескочи и предварителното производство. Не забравяй една фондация и някакъв борд. Минал през две-три партии… всъщност прескочи и партиите. После идва една изпълнителна агенция, нещо там в чужбина и накрая в едно министерство… Наблегни на натрупания опит, на професионалните качества… Кети, защо се усмихваш, нещо сбърках ли?
- А, не, не сте сбъркали - шефката на връзките изтри усмивката, поколеба се, но продължи: - Познавам го отнякъде този Петров, а има и едни приказки… За професионалните качества казахте. Отвсякъде го гонили за несправяне с работата. Мислих, че знаете… все едно че нищо не съм казала.
- Така е, Кети, нищо не си казала! И не казвай! Пък и изобщо не си ме изненадала… Хайде, върви да правиш съобщението!
Кети написа два-три реда, взе телефона и почна да рови из номерата, като пазеше маникюра. Оттатък отговориха бързо и тя започна задъхано:
- Здравей, Сиси!… Колежке, страхотна новина - твоя го назначиха при нас!… Как кой твоя? Онзи бе, Петров, от вашето министерство. Нали там нещо движеше с него?… Вече не?… Как секретарката… и коя друга?… Да не е оная рижата от търговския отдел? … Виж го ти него - мачо! Пък ние тука преди малко с шефа си говорихме, че Петров нямал професионални качества… Да, тук си много права!… Е, ще го видим при нас как ще се реализира… Разбира се, ще ти кажа за новите му постижения… Затварям, че ще го хваля по медиите… И на теб! Чао!
ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ
На някакъв канадец - Маршал Маклуън, приписват авторството на понятието „глобално село”. Ама ние там еша си нямаме. И е много глобално, много интернационално ни е селото. Залети сме от китайски стоки. Къпем се в гръцкото море. Пенсиите ни - по швейцарското правило. Че и новини на турски език. Имаме си и украински бежанци. Полицията се надбягва с мигрантите от Судан, Сирия, Сомалия, Афганистан… Фукаме се с НАТО. Крадем от европейските фондове и проекти. Най-евтината наденица - македонска. Глезим се рядко с онова миризливо френско сирене. А, като стана дума за френско, то и френската любов не ни подмина. Както и някакви африкански зарази, разбира се. Купона започваме с финландска водка и завършваме с ирландско уиски. По средата - виенски шницел на фона на сръбска музика. Много актуална стана прическата канадска ливада. Дори премиер имахме от Канада. На средиземноморската сиеста издържаме по цял ден. Босовете карат немски джипове. Снобите смучат кубински пури. Някои - лули с холандски тютюн. По магазините - от полски картофи през латвийски шпроти до аржентинско вино. Харесваме еврейските вицове. Моряците ни - под флага на Малта. Обаче един кораб пратихме на Антарктида. Футболистите ни - равни с Гибралтар. Обучаваме студентите на половината Африка. Медицинските ни сестри гледат старци в половината Европа. И газ чакаме чак от Америка. Берем английски ягоди. Внасяме чешка бира. В Италия има по-малко пицарии. Най-много емигранти - в Испания. Иначе циганията ни е целогодишно. Кроим си византийски номера. Финикийските знаци решават всичко. И албанският реотан загрява по-бързо от нашите политици. Понякога като власите се давим накрай Дунава. Ами родното? Българското гостоприемство гълта пушека на българския инат. Държавата се разпада като Римската империя. Въобще животът е труден - още не сме се оплакали само на арменския поп. Точно тук ще ме пустосат русофилите - защо няма нищо руско? Има, разбира се, но не е руската салата, не е и руската водка, нито дори руските паметници. Животът ни, животът ни, животът ни… е руска рулетка…
ЕЗИКОВ АПОСТРОФ
Време е най-после да се научимЕ да говоримЕ и да пишемЕ правилно! Защото, когато се издигнемЕ на някакви високи позиции, да не се изложимЕ пред публиката. Затова първо трябва да си спомнимЕ правилата от отделенията. Ако това не успеемЕ да го направимЕ, можемЕ поне да разлистимЕ някаква подходяща литература. Като усвоимЕ добре нещата, трябва да започнемЕ някакви полезни упражнения. Като завършимЕ един такъв цикъл, вече можемЕ да се впуснемЕ в публични изяви. Ако допуснемЕ някоя и друга неволна грешка, изобщо няма да се притеснимЕ. Защото трябва да решимЕ други много по-важни работи и не си струва да си губимЕ времето за глупости. Като обяснимЕ нещата на хората, ще се захванемЕ и да работимЕ. И тогава ще постигнемЕ онези успехи, за които толкова много говоримЕ. Ще се гордеемЕ, че живеемЕ добре. Дори ще получимЕ и международно признание. Да не забравимЕ и за любовта на народа. Само заради него ще добиемЕ смелостта да постигнемЕ и следващи успехи. Въобще правимЕ всичко, каквото можемЕ!
БистримЕ политиката, чупимЕ шаблони, гонимЕ лошите, боримЕ корупцията. Ще успокоимЕ инфлацията, ще въведемЕ мораториум на цените, ще помогнемЕ на Украйна с всичко необходимо, ще подкрепимЕ санкциите срещу Русия, ще бъдемЕ верни на ЕС и НАТО, ще изхарчимЕ до цент всичките европомощи. Разбира се, мислимE и за правилния език, държимE на публичния си образ. Ще се постараемE още повече, за да затвърдимE наученото. УспеемE ли да обърнемE тази страница, ще вървимE с вдигнати глави и ще спимE по-спокойно.
МЪЛЧАНИЕТО НА АГНЕТАТА
Суверенът мълчеше. А мълчеше по принцип и години наред. Мълчеше, когато политиците го лъжеха за светлото бъдеще. Мълчеше, когато корупцията плъзна нагоре по етажите на властта. Мълчеше, когато правосъдната система се разсейваше за престъпниците и мачкаше неудобните. Мълчеше, когато администрацията го разиграваше, а кметовете си уреждаха родата. Мълчеше, когато медицината стана търговия, а културата - манифактура. Мълчеше, когато училището бълваше неграмотници, а университетите - измислени професори. Мълчеше, когато го удряха в кантара и му надписваха сметките. Мълчеше дори когато естрадата ни стана тъжна, а футболистите ни - за смях… После дойдоха вирусите - на вълни.
И колкото пъти заповядваха маските, суверенът не млъкваше: „Долу маските!”, „Това не е демокрация!”, „Ограничавате ни свободата на словото!”, „Запушвате ни устите!”. Е, от време на време отменяха маските. Това би трябвало да реши проблема с мълчанието на суверена. Не би! Винаги възникваше един и същи, още по-голям проблем. Веднага след като махаха маските, суверенът отново млъкваше - по принцип и от години назад…
