Любомир Духлински

През последните векове историческите промени откъснаха от живата снага на българската народност значителни части.

Немилостивата съдба запрати тези живи късове по четирите посоки на света - далеч от туптящето сърце на майка България, която, подтискана от византийското и турското робство, едва смогваше да влее в тях тънка живителна струя прясна кръв.

Части българска плът се преляха в близки и далечни народи и само малка част от тях успяха да запазят в себе си искрата на българщината и да останат да съществуват сред морето чужда земя.

Тези части от народа ни не само са успели да се укрепят икономически на новите места, но постепенно да обърнат взор и към вътрешния си мир, към духовно и книжовно развитие.

Това с особена сила важи за банатските българи в пределите на днешна Румъния и Сърбия. Нашите сънародници там, а и отсам Дунав отдавна наричат себе си палкене.

След емиграцията на българите от бунтовния Кипровец и наследниците на богомилите - българите-павликяни, изгнанниците основават свои селища в Банат.

Първото и основно правило във всяко от новите поселища е било да се отвори училище. Първите школа са в най-големите новоосновани банатски села - Винга и Стар Бешенов (днешното Дудещи веки).

В тях се е преподавало на чист български език и се е пишело на кирилица до 1848 год., когато маджарите взели връх в управлението на областта и изхвърлят от училищата българския език, азбука и учители. Те са заменени с унгарски и хърватски.

Будното българско училище и общество не прекратили борбата. През 1860 г. било създадено от Иван Косилков „Винганску учителску дружеству”, което си поставило за задача да се изработи българска писменост за палкенския български език.

За да се стигне до капиталния труд на Йозеф Рил „Българско правописание”, които определял правилата на българския правопис според домашния говор на банатските българи.

Йозеф (Йозу) Рил е роден в банатското българско село Модош (сега в Югославия). По баща е немец, а по майка - българин. Семейството му се слави с висока начетеност и интелигентност. Като ученик в местното основно училище с преподаване на немски и унгарски език Рил се изявява с особените си наклонности към чужди езици и литературата.

През 1862 г. Рил е назначен за учител и пристига във Винга. Това съвпада с решението на Австро-Унгария да допусне малцинствените общности на нейна територия да използват родния си език в църквите, в училищата, за религиозни, просветни и културни нужди.

При тези обстоятелства епископът на областта, французинът Боназ (нека не се забравя, че банатските българи са католици по вероизповедание) предлага на Йозеф Рил да състави български книги и учебници на родния за банатчани български език.

Възниква труден вырос - коя буквена система да се възприеме - кирилицата или латиницата. След дълги консултации с различни учени, в това число и с Г. С. Раковски (писмото до Раковски се пази сега в Националната библиотека) в 1866 г. се възприема латиницата и Рил написва „Българско правописание”.

Това е първата граматика на банатския български говор. Тя е приета от Винганското учителско дружество. След това той се залавя със съставянето на първия банатски български учебник.

Така Рил постига издигането на говора до степен на втори български книжовен език. През 1869 г. успява да издаде учебника в Будапеща и той веднага се въвежда във всички български училища в Банат. Учебникът има три части - „пучелница” (буквар) за I и II отделение, „везбаница” за III отделение и „читанка” за IV отделение.

Друг голям радетел за българското в Банат е Леополд Ив. Косилков и издаденият от него „Български календар”, който излиза цели 29 години.

Тази книга, както и вестник „Винганска нувала”, който скоропостижно спрял, били радушно приети от палкенете. През 1881 г., вестникът все пак излязъл още веднъж, за да спре след това завинаги.

Застоят в културния и литературен живот на палкене продължава до първите години след Първата световна война, когато на сцената излиза ново младо поколение образовани родолюбиви банатски българи, закърмени с духа на всебългарското народностно възраждане.

Началото слага през 1931 г. Ив. Ферменджин с „Български календар”. Около него се формира група от млади хора, които страстно желаят да възстановат народностните си традиции, език и писменост - Aнтон Декменджин, Aнтон Лебанов, Стоян Aвгустинов, Aнтон Чокани, предвождани от будния и високообразован Карол Телбиз (Телбизов).

Карол Телбизов (Карол Телбиз) е банатски българин от рода Грасулови, професор, правист, историк и етнограф. Роден е на 10 април 1915 г. в Стар Бешенов, днешна Румъния. Завършва лицей в Тимишоара, където изучава история и литература и получава солидни познания по класически езици. През 1938 г. завършва право в Университета в Клуж.

През студентските си години успешно издава за сънародниците си в Банат вестник „Banatski balgarski glasnik” с тиражи от 1000-1500 броя в периода 1935-1943 г. и „Banatski balgarski kalindar” в периода 1936-1940 г.

През 1943 г. заедно със семейството си се завръща в България с последната голяма вълна преселници и се заселва в село Бърдарски геран. Завършва жизнения си път във Варна през 1994 г.

В памет към многостранната книжовна, просветна и научна дейност на Карол Телбизов, банатските българи издигат през 2011 г. паметник в родното му място Стар Бешенов.

Началото е сложено с „Банатски български гласник”, спиcван на палкенско наречие с латиница. Този гласник за дълго време е единственият, който отстоява културните и народностни тежнения на българското малцинство.

В него се поместват редовно творби на младите сили Антон Лебанов, Георги Дамянов, Хайлемаш София (Тетка), Ваню Василчин, Тошко Калапиш, Петър Велчев, Ил. Карабенчов, АнтонЧокани и Матея Банчов. Особено интересни са историческите очерци, легенди и разкази на учителя Якy Pонков.

От 1935 г. редовно излиза „Банатски български календар”, който се пази като икона във всяка банатска къща. Покрай колектива на вестника излизат „Българска история”, сборника „200 години у Баната” - книга извънредно ценна от историческо, етнографско и народностно гледище.

Назрява и идеята латиницата да бъде заменена с кирилица. Идея, която така и не е осъществена.

Демографският срив е другият фактор, който подпомага постепенното намаляване на броя на на банатските българи. Напускането на селата и заселването в градовете, където вече по-трудно се осъществяват контактите, е на път да обезлюди доскоро кипящите от живот селища.

Палкенският език вече не е постоянно средство за общуване, а смесените бракове лишават потомците от осъзнаването на принадлежност към палкенското единство по простата причина, че никой не се занимава с приобщаването им, било защото няма желание или защото това е вече напълно излишна отживелица.

Невладеенето на българския палкенски диалект от младото поколение се явява бариера пред опитите за въздействие и възпитание чрез традиционния банатския български фолклор, изпълняван на празниците - най-вече в селата.

А селата са истинските центрове, които работят за оцеляването на палкене и стародавните традиции.

Съществена пречка е и капсулирането на общността в себе си. С напускането на селата младите се самоизключват от палкенската общност и като че ли вече нямат и желание да работят в подкрепа на палкенската кауза.

За палкенете, които са превърнали своя диалект във втори български литературен език, служещ си с латиница, е характерно усиленото издаване на голям брой учебни пособия, календари, книги, молитвеници, вестници и списания, чрез които все по-оредяващите радетели на традицията се стремят да спасят от унищожаване крехката стабилност на собственото битие, здраво опряно на миналото като гаранция за бъдещето.

Тук трябва да отбележим, че казаното се отнася както за българите, заселили се в Банат, така и за тези, които на няколко големи вълни се връщат в България след Освобождението от турско робство и образуват нови селища - Асеново, Драгомирово, Брегаре, Гостиля и Бърдарски геран.

Със завръщането в „староту гнезду” банатските българи осъществяват лелеяната от векове мечта - да се завърнат в майката-родина.

Само че дългата раздяла си е казала думата - палкене дълги години се чувстват като чужденци в собствената си родина, трудно се приобщават към народностния дух на българите.

Общността им се отличава с консервативност и „капсулиране”, нещо като специфична секта, обърната единствено към себе си. Това трае до към 60-те години на ХХ век и едва след това започват да се разтварят в общата национална среда.

В началото връзките мужду преселниците са много силни, но постепенно асимилацията в морето от българи се засилва. Палкенския диалект отслабва, владеят го все по-малко хора, все по-малко литература, и то вече на кирилица, се издава.

Все повече се размива банатската книжовна форма, заменяна с някаква смесица от палкенски и български. Все повече стават и смесените бракове, които още повече допринасят за замъгляването на чистата форма на палкенското общество.

Младите потомци на някогашните преселници постепенно забравят разказите за тежката и бурна история на родовете си и палкенския говор на прадедите си.

Банатският български език използва свое писмо, формирано на основата на хърватската редакция на латиницата. Той съхранява много старинни форми на езика, говорен в България.

Главният принцип в банатския правопис е фонетичният, т. е. пише се както се изговаря.

До началото на XX в. банатският български език е бил основен език на преподаване в българските училища в Банат, но много скоро бива заменен с унгарски, а след 1918 г. - с румънски или сръбски.

Народният говор на банатските българи може да се класифицира като източнобългарски диалект.

Типична черта на банатския говор е гласната „ы”, която се замества от „и”. Друга присъща фонологическа особеност на банатския български диалект е наличието на „е” (двойно „e” - ?), остатък от старобългарския, редукцията на „o” в „у” и най-характерната особеност на източнобългарските говори - редукция на „e” в „и”.

Промените в говора на палкене са толкова осезаеми, че в някои селища е трудно да се познае, че това е български.

Ето защо на фона все по-смръчаващите се облаци над главите на нашите сънародници като че ли единствените носители на стария дух и традиции остават народните песни.

Иска ми се да цитирам написаното от академик Николай Кауфман, изтъкнат български музиковед, фолклорист и композитор в предговора на книгата му „Народни песни на банатските българи”.

В нея авторът е записал и нотирал над 100 песни и свирни:

„При престоя си в Банат преселниците съхраняват старите си български традиции, език и култура, но усвояват и някои черти от бита и фолклора на народите, с които живеят в тясна близост. Там те свързват съдбата си с прокудените по-рано чипровчани - участниџи във въстанието от 1688 г. Българската интонация запазват в редица свои лазарски песни, в отделни сватбени песни, в оплквания на покойници и др.

Но католическата религия запретява много от традиционните песни и игри. Коледарската песен е заменена с песни за „бетлеем”, които децата пеят, носейки коледна звезда от къща на къща.

Просмукват се интонации на съседните народи и в някои танцови песни, в седенкарския цикъл, в инструменталната музика, без да се променя тяхното българско съзнание.

В основата си музикалният им фолклор си остава български, песните звучат на старинен български език. Постепенно изоставят старите народни инструменти и усвояват нови - предимно цигулки и медни духови инструменти, по-късно акордеона и т.н.

Това намира отражение върху мелодиката и структурата на инструментлната музика. Успоредно с традиционните танци се приемат и танците на съседните народи. „Чардаш” играят по свой начин, със своя музика.

По време на прекараните в Банат две столетия българите развиват своеобразна градско-селска музикална култура, свързана с променения им живот. В песента обилно навлиза римуемият стих, замества се и инструменталният припев със сричките „да-ра, да-ра”, „на-на-най” и др.

Тоновият обам на мелодията се разширява значително, преобладава мажорният лад. Там, в Банат, възникват редица нови за времето песни, в които намират отражение вълнуващи населешето събития, новелистични песни.

Създават се и патриотични песни, в които банатските българи изразяват носталгията си по поробеното течество, по „старото гнездо” и копнежа си по-скоро да се завърнат. Пренасят от България и много песни по стихове на редица наши възрожденски поети.

Надяваме се, че много забравени стари песни отново ще заживеят своя живот в самодейността, ще прозвучат в училището и на всенародни веселби, ще се предадат на поколенилта след нас.”

Народните песни, изпълнявани от българите в Банат и България са едни и същи, но ако се вслушаме в тях, ще открием, че жизнерадостния, забързан ритьм на песните в Банат, в България постепенно забавят своя ритъм, повечето преминава в минорен лад, с по-бавно разливаща се и орнаментирана мелодия, богато нюансирана и изразителна.

Условно песните на банатските българи можем да разделим на сватбарски, за Заговезни (или „Фаршанги”, както те наричат този празник), за Лазарица, за седянки, за Коледа, хороводни песни, шеговити, исторически и новелистични песни, народни инструментални хора и свирни - приблизително същата категоризация, която правим и на българската народна музика.

Сред най-известните певци сред банатските българи са тези от родовеге Калапиш, Караджови, Августинови, Кукови, Маринчеви и др.

Докато в ранните години на преселването на българите в Банат основно място в техните песни заема носталгията по „староту гнезду”, по-късно, освободени вече от постоянния страх от издевателствата на поробителя, банатчани постепенно променят структурата на пятите от тях народни песни.

Все по-често се чуват сватбарски, хороводни и празнични песни и свирни. И все пак тъгата по изгубената родина никога не ги напуска, както е в песента „Наште дедве кат са душле”:

Наште дедве кат са душле,
прости хора тия са бле,
млого носце 1 са имали,
просту ядень тия са яле -
съ листа 2 и трияница 3
съте уд иднъ пъница,
неймал нош ни фъркулица…
Аку се ни треф 4 да руди 5
не ще мож той да се изплати,
аку ни мож да се плати,
векслата 6 той зъ поднови,
па заплаще се й фъйдъ 7.
Оле, леле, боже,
зъ се отбере кой зъ може.

1 пари, 2 юфка, 3 юфка (друг вид), 4 калайдисана, 4 случи, 5 нивата да роди, 6 документ за собственост, 7 лихва

Песента е записана от родения в Стар Бешенов Боно Гюков Калапиш.

Особено популяна в по-старо време, преди да се съвземат икономически, е друга песен, преливаща от носталгия по родината, която се пее и до днес с охота при всички поводи - „Хайда, брайке, у Бугарья”:

Пудигна се реберия:
Хайда дъ, брайке, у Бугарья,
у Бугарья и дубра земе,
там за бъй за наму добре,
земета къчъ у Невлына 1
там ий нашта думувина,
недет да жалите за Бишнова,
нека да устанье сам бирова 2
чи у Бишнов дубре жувей,
къчъ куче, га ни е у тей,
зъ жалим за дзоне 3 големия
и за домена 4 стария,
да се молим на фыишпане 5
д дой за немо хайзлебане 6.
Айде, мале, ч’аку ни си млада,
да утийме синца у грамада 7,
айде, мале, ч’аку си стара,
зъ ти купа идна крава,
идна крава за дуенье,
със улове там ние зъ в’реме 8
въз врътата стол зъ гудъ 9
дъ ни стуиш ти там права,
Айде, брайке, синца у Булгарин,
там и нашта думовина.

1 Местност в Банат с добра земя, 2 кмет по унгарски, 3 камбана на черква, 4 поп, 5 околийски началник, 6 влак, 7 група, 8 орем, 9 поставя

Постепенно, с нарастване на благосъстоянието на палкенете, преобладаващо място заемат празничните песни, особено сватбарсите и годежарските. В тях вече се прокрадват шеговити нотки, както подобава на празник. Такава песен е „Драгу мий”:

Драгу мий, драгу мий,
я йди, мале, ищи мий,
я йди, мале, ищи мий.
Ку й не дават купи мий.
Зъ я зима, зъ я зима,
кат е бела и червика,
макар мал нищу да нима.
Ялай, монче, качъй капче,
па се носи с чърну шапче,
с чърну щапче на главата,
с бъклицата йу ръката,
па утважда въз мумата,
да наздраве на тащата,
че зъ й зим дъщерата,
за я зима, за я зима,
кат и бела и червина,
макар мал нищу да нима.

А постепенно и те са изместени от весели и закачливи припявки, главната цел на които е да създадат ведро настроение на сватбарите и годежарите, но и да напомнят на младите какво би могло да стане ако не си опичат ума.

Характерна в това отношение е „Шъ за жени зайку-брайку”:

Зъ се женийе зайку-байку,
ой, бре, варе, варе,
за кумица и лесица,
кушке кяре-маре,
за са упиша у попа
въс мечкята у шопа 1,
дай таралешу-плешу
да погуди и годларе,
пугудиле и кумаре,
дал муй мърша капара,
старе сват й вълчу-пълчу,
стара свякя пис-писана,
зовеичяне се упътват,
тези двата се прегърнат,
мумата зъкя мерише,
той од страх не се удише.
Се прегърнат тези два
и та врать му утапа,
катуй свадбата видяла,
че та зъкя низала,
сите уплакват лесице
чи устана увдувице.

1 шоп - навес, сайвант

Както и при повечето народни песни по света, основен дял се пада на любовните песни. Те, по оценка на Никлой Кауфман, са почти половината от известните и записани банатски народни песни.

Разбира се, те не се отличават с особена оригиналност и поетичност, но пък за сметка на това се искрени и топли и най-вече говорят за вярата на палкене в бъдещето - ето, тези моми и ергени ще създадат семейства, ще родят деца и коренът ни няма да се затрие и изличи.

Чудесен пример в това отношение е „Слънце трепти дь зъседе”:

Слънце трепти дь зъседе,
либи Шарга въседе,
ау, леле, мие ма,
кат за ние я за умра.
Три път сислу за за бъдъ
и въз либе за утидъ;
- Фалмис, либе, речи му,
у веки чекащ ли ме удалеки?
- Кахи, либе, да те не чекам,
лел за тибе се улелеквам;
суимбулете гам засвир,
мойту сърце ниме миp,
мойту сърце фурт играй,
мойта радос нима край.
Слънце трепти да се ражда,
либе с коне се отважда.

И още една от любимите на банатчани любовни песни - „Я изълез, либе, на пъте”:

- Я изълез, либе, ти на пъте,
недей маре 1 од ваште съте.
- Как е, либе, да не марем,
коя врата аз отварем,
ябълките, либе, ми ядеш,
пак обаждаш, че ме нещеш,
пръстенчето, либе, ми носищ,
па па н’двадеш да ме просиш,
пешкир, либе, за ти дама,
сам да питам тайка, мама.
Ялай, монче, качъй 2 капче,
па се носис чарно шапче,
шапчето му й на главата,
либето му й отстърната,
бели белки се белеят
флутурчета 3 се лещеят,
мома върви на петите,
повръс 4 дрънчи на гърдите.

1 не бой се, 2 като, 3 накит от дребни плоски украшения, 4 гердан от монети

Разбира се, във фолклора на палкене не липсват и драматичните песни, в които родителите пречат на младите да се вземат и историята завършва със смъртта на единия от младите, а понякога и на двамата.

Тези песни са по-бавни, по-широко разгърнати, по-затрогващи патилото и препатило селски сърце. Изпълнена с драматизъм е „Искали се ерген и мома”:

Зелин льски оде джуръ,1
искъл съ се един ерген,
един ерген със една мома, Яно.
Тия двата съ се искъл
дь се земат, дь се уженат,
па тейните не ги уставли
и олете 2 не с направли.
Тия двата са се слогъл 3
да утийът дь се удавы
и олете да с направат.
Па са утшле са се удавле
и олете съ с направле,
па тейнете съ ги тръсле,
и през три дни съ ги намерле,
па кът са ги и намерле,
са утщле, са ги закопале -
мумичето покрай пьте,
а мончето и през пъте,
На момичето и на гроба
изникнало ино феданче,
ино феданче, злат ябълче,
а на мончето му на гроба
изникнала й златна лоза
и то по малко си и расло,
и тъй завидно се й уплело,
чи кой го мени из ний се подвре 4
и тей море ги спомени.
Га дой време яз да жена 5
па на волята зъ му зема 6.

1 божур, 2 желание, 3 уговорили, 4 който мине, се провира, 5 да си жени син, 6 ще чуе желанието му

Трагизма на неосъществената любов на младите е особено силен в песента „Легай ми се, либай ми се”, която е сред най-пятите сред банатските българи:

Легай ми се, либай ми се,
два дни, три дни, три години,
Гирманина,
легна либе, разболе се,
за утия да видь, Гирманина,
за утия да я видь,
да я видь и да ме виде.
Там пуиска жълта дула,
жълта дула, зрелу грозги,
ас въсъдна раску конче
за утия ас да тръса,
за утия Цариграда,
Дърва хима, дуле нима;
лоизе хима, грозги ниима,
па се вращем ут пазаре,
либе мъртаф век гу носят.
Триста давам да гу отлупат,
петста давам да гу открият,
да му видь белу лице -
бело лице пожълтйено,
да му видъ чърни очи,
чърни очи заклупени.

Могат да бъдат приведени още много примери за фолклора на палкене, но това едва ли е необходимо. И посочените тук дават достатъчно ясна представа за песенното им творчество.

Не липсват, разбира се, и патриотичните песни, но те в повечето случаи са прененеси готови от България.

И все пак постигат целта си - в тях да изплачат носталгията си по загубената Родина и да държат будно българското самосъзнание на палкене.

Това, което отличава един народ от другите са не само езикът, писмото, литературата и културата, но и обичаите, носиите, традиционните песни и танци, изкуството, което се предава от поколение на поколение или накратко - фолклорът.

При народите, които са били по-изолирани и които поради различни исторически обстоятелства са стояли по-настрани от доминиращото население, именно фолклорът е бил основният вид на изразяване на народностната им същност.

И успяват да съхранят себе си чрез фолклора, който напоследък отбелязва възраждане със създаването на фолклорни групи, различни читалищни форми, участията във фестивали и събори на народното творчество.

Традиционните народни песни на палкене са толкова дълбоко вкоренени в съзнанието им, че един от големите творци на палкенски език - Павел Куков, ще напише няколко години преди кончината си: „Все още сънувам и пея на палкенски”…