Любомир Духлински

Не бих ви съветвал да идвате в нашето градче през август. Не, определено не бих ви съветвал. Такава жега е, че дори котките гледат замаяно и гледат да се сврат на сянка.

Ако не се брои жегата, градчето ни е общо взето поносимо. Доколкото са поносими всички такива градчета, в които няма нищо. Всъщност градчето ни има една голяма забележителност - бръснарница „Фанфан Лалето”. Не че самата бръснарница е нещо особено - забележителен беше нейният стопанин - Фанфанчо. Личност колоритна и запомняща се отвсякъде.

През лятото градчето ни донякъде го спасява близостта на реката. Като казах реката, та се сетих за нещо, дето се случи през детството ми.

Като малък много се чудех защо малкия плаж по-нагоре от градчето е покрит с бутилки, цигарени и консервни кутии. После прочетох „Робинзон Крузо” и разбрах защо.

Още по-нагоре от плажчето имаше малък горист остров. Там трябваше да е пълно с корабокрушенци, които хвърлят бутилки с писма с призиви за спасение. Започнах да излизам вечер към плажчето и от него се чуваше нещо като лъвски рев и волско мучене:

„Не ме търси,
не ще се върна там.
Аз тука ще остана
вечно сам…”

Изтичах при татко с откритието си, но той само сви рамене:

- Реват те. Реват за 15 дена за дребно хулиганство, ама нали зарад хатъра на Фанфанчо…

Попитах стария кой е Фанфанчо, а той само изсумтя и не ми отговори. По-късно разбрах защо не отговори, а само погледна гузно майка ми - на младини и стария се оставил да бъде завлечен от бурята на живота на острова на корабокрушенците, но набезите му секнали след един гръмотевичен разговор с мама.

И както се получава с всички новопокръстени, добродетелите дотолкова го обзели, че той грабнал разпятие и поел на кръстоносен поход срещу корабокрушенците, които ревяха по цяла нощ „Не чакай ме…” Макар, че тайно копнеел за греха. Призна ми го след години, когато станах мъж.

Та тогава чух за пръв път за Фанфанчо. За Карата научих по-късно, след години. Не, не съм прав - градче, което има Фанфанчо и Карата не може да бъде безлично. И понеже така и така стана дума за тях, ще ми се да ви разкажа за тези забележителни хора.

Преди това още няколко думи за градчето ни. Може и без тях, но те са важни за разбирането на двамата герои - те бяха рожби на градчето и без да го познаваме, не бихме разбрали влиянието му за формирането им.

А върху тях влияеше всичко - реката и пристанището, кръчмите и академията на науките чрез филиала си, суровия климат и веселите, лекомислени госпожи, които стрелваха минувачите с огнените си черни, сини и зелени очи.

Фанфанчо, като отчаян любител на женската прелест, дълго се пулеше след тях, карайки Карата да се чуди къде шефът е пил снощи без него. Но Карата е същество грубо и примитивно, на погледите на палавите госпожи той само промърморваше:

- Ох, къ ша тъ папка чичко!

Всъщност, не може да се каже, че основно е било влиянието на палавите госпожи. Те така си гледат навсякъде. Мисля, че най-важно беше… но да не се отплесваме повече - по-нататък ще стане ясно коя е първопричината.

***

Фанфанчо беше роден в семейството на издигнат, възпитан човек. Баща му държеше павилион за разни дреболии в центъра на градчето. Освен конци и игли, лятно време той продаваше сироп и сладолед на клечка.

А такъв човек не може да не бъде изискан - през деня покрай него се извървяваше половината градче. Особено половинките на половината. Старият Фанфан засукваше мустак след всяка половинка и с особена елегантност изтриваше ръце о престилката си, за която по-паметливите казваха, че някога била бяла.

Малцина знаят и помнят откъде беше дошъл прякорът на нашия герой. И на мен ми беше любопитно, затова веднъж издебнах Фанфанчо в настроение, подсилих това настроение с две чаши вино и той ми разказа историята.

Бил на 15-16 години. В киносалона прожектирали френския филм „Фанфан Лалето”. Фанфанчо бил крайно впечатлен от лентата и когато излязъл след прожекцията, все още замаян от силното слънце след тъмното в салона, се сблъскал с компанията на един техен съсед, малко по-възрастен от него.

Сред младежите нашият герой съгледал едно момиче, което му се сторило като видение - толкова красиво било. По-красиво дори от френските фльорци във филма. Съседът рекъл да го запознае с компанията, в това число и с момичето.

Само че Фанфанчо бил загубил и образ, и звук, както се наричаха изненадата и смущението едно време. Накрая отлепил пресъхналите си устни и вместо като хората да каже: „Приятно ми е, еди-кой си…”, за свой ужас едва измучал: „Добре ми е, Фанфан Лалето”.

И така той, бледен като лунна нощ, след бурен смях и закачки, станал Фанфан Лалето. Странното беше, че за разлика от традицията, в нашия случай прякорът се прехвърли от сина на бащата. И така си остана.

Та, старият Фанфан реши, че догледникът му трябва да добие френско възпитание, с което се зае самият той, защото, както казахме той беше човек културен и образован.

На първо време той накара малкия да научи всички надписи в каютите на корабите и във вагоните на влаковете. И никак не е чудно, че когато прекрачи прага на прогимназията, на молбата на преподавателката си да кажат по някоя френска дума, която знаят, Фанфанчо демонстрира великолепния си френски така:

- Ne pas utiliser les toilettes pendant les temps morts. (1)

Младата учителка, милата, само зяпнала от изненада, притиснала кърпичката до устата си, хукнала към вратата и повече не се върнала в този клас. Фанфанчо получи основно, средно и частично гимназиално образование в бръснарницата. Не говорим за училището - там всичко учат еднакво.

И ако нещо направи Фанфанчо повече от другите, това беше безспорно суровия климат на бръснарницата. Защо в бръснарницата ли? Защото стария Фанфан заряза павилиончето и се преквалифицира на Фигаро - все пак в берберницата си беше под покрив.

Така де, няма лятно време жегата да му пука темето на площада, а зимно време да му синеят ръцете от острия крайречен вятър.

А за бръснарницата всеки би попитал - защо пък суров климат? Ще ви кажа. В нея цареше строг ред и субординация - ако се говореше за футбол и коли, не можеш да вземеш думата преди Предо Бразилеца - трябваше той да си каже мнението пръв, тогава останалите.

А най-често се обсъждаха философски и чисто житейски теми, звучаха сентенции, обсъждаха се сериозни неща като качествата на минаващите по-младички жени, на новите вина и курса на валутата, която обменяха с моряците от преминаващите кораби - все проблеми, които биха правили чест дори на Атинската школа.

Първото нещо, което направи стария Фанфан, след като се настани в това богоугодно заведение, беше да му даде име. И какво по подходящо от името на филмовия герой, предал славното си име на баща и син? Така тя стана бръснарница „Фанфан Лалето”, за чест и слава на нашето забутано градче.

В нея се добиваха знания, практически изчистени от баласта на теоретичните постановки и затова още по-полезни. Още с влизането на новия обитател, тя се превърна в оживено средище на моряци, пристанищни вагабонти и контрабандисти на грамофонни плочи и цигари, на адвокати и жертвите им, на мъже с подозрителни морави носове и бледи, нервозни госпожици, които постоянно имаха нужда от подстригване на буклите.

Разговорът винаги трябваше да бъде открит от стария Фанфан. Той заставаше в средата на стаята, забождаше пръст в слепоочието си, правейки се, че мисли - макар всички да знаеха, че той с такава деятелност не се занимава - и тържествено произнасяше:

- И така, отново се е събрал нашият малък, сплотен, но кофти колектив… - и с това откриваше дебатите, пълни с безбройни реплики и дуплики, понякога и с шамари.

***

Първата професионална проява на стария Фанфан предизвика шумни спорове. На стола му има смелостта да седне един отчаян от живота човек, на когото му беше все едно дали ще го заколи бандит или бръснар.

Фанфан, строг и мълчалив, свил вежди, между които като въшка пълзеше голяма капка пот, започна свещенодействието си. Около тях цареше мъртво мълчание.

Забравих да кажа, че в курса на Кадрито Фанфана беше стигнал само до бръснене на макет, но като всяка пламенна натура реши, че няма смисъл да си губи времето, а да се отдаде на народополезно стригане за прослава на първоучителя си.

Свършил той, изчеткал врата на нещастника и огледал под око присъстващите. И свалил кърпата с такъв жест, с какъвто навярно Микеланджело е открил статуята на Моисей и извикал „Говори!” Но Моисей мълчал, мълчала и цялата бръснарница, поразена от видяното на главата на жертвата.

- Е? - рекъл Фанфана.

- Хм… прилича на… хм… на мартенско магаре - несмело се прокашлял един от кибиците.

- Какво? - свил страховито вежди Фанфана.

- Е, не на голямо магаре, а на мъничко, сладко магаренце…

- Според мен прилича на люцерната на Филип Куция, когато я коси след панаира.

- Не, - рекъл друг, - прилича на тиква, гризана от кон.

Гняв и възмущение стиснали благородната душа на Фанфана. Не виждат ли новото, оригиналното в работата му? Това е то - завист човешка, бич за душата. Фанфана отворил вратата и кратко изкомандвал:

- Вън! Всички! О, темпора, о, морес!

Остриганият оглеждал потресен главата си в голямото огледало и едва успял да пророни:

- Море, не море, Фафан, ама я вземи поне да ме острижеш до кожа. Поне да замязам на млад войник.

- Както желаете, мисю! - наранената гордост на Фанфана нямала край.

Остригал го той, но понеже все още нямал машинка, извършил операцията с ножицата. От което главата на потърпевшия окончателно заприличала на релефната карта на Дунавската хълмиста равнина, каквито ги правеха едно време в дворовете на началните училища даскалите по география.

Кажи-речи с това се изчерпва цялата народополезна дейност на стария Фанфан в бръснарницата. Пламенната му душа била смачкана. На другия ден се напил като добиче и кариерата му на стригач приключила.

Все пак от работата му като берберин имало и една полза - една от палавите госпожици откликнала на пламенните погледи, с които я съпровождал, когато минавала край бръснарницата, веднъж се заговорили и след година и нещо на бял свят се появил героят на нашия разказ - младият Фанфанчо.

***

Първите години от живота на Фанфанчо ще ги отминем. Той не се отличавал с нищо съществено от останалите бебета и малки момченца. Да вървим направо към първите му стъпки след прекрачването на училищния праг.

Интересен е начинът, по който го прекрачи. Улисан да вади лалугери и паяци от дупките им, Фанфанчо пропусна първия учебен ден, въпреки наставленията на родителя си. На втория ден в употреба влезе върбовата пръчка и нашият вундеркинд пристигна в школото, макар и с половин час закъснение.

След като дълго се беше колебал на ъгъла дали си заслужава да си губи времето в училище, докато толкова магарета чакаха да им бъдат пуснати конски мухи под опашките, а рибата просто сама излизаше на брега, жадувайки срещата си с него.

И когато беше почти готов да изпадне в дилемата на Хамлет, видя до портата на школото чичо Велко, пощенския раздавач. Беше поразен - щом този човек, който всеки ден мъкне огромната тежка чанта с неща за четене и още не ги е намразил, значи има нещо в това да се научиш да четеш.

Скоро се убедихме, че мисълта на нашия герой беше будна и рационална от най-ранни години. Седнал на припек на пейката, раздавачът четеше вестник и хихикаше.

Фанфанчо спря пред него, погледа го и попита:

- Какво правиш, чичо Велко?

- Чета, не видиш ли? - тросна се раздавачът.

- Защо?

- А? Как защо бе, калпазанин? Ами че тук пише интересни неща. Слушай, слушай: учените са изчислили, че на всеки мъж в света се падат по три жени. Тц, тц, мама му стара, кой ли спи сега с моя дял?

Разбира се, раздавачът не се изразил толкова културно, но Фанфанчо веднага схванал мисълта му.

- Айде чупка, Фанфанчо! Какво си ме зяпнал? Защо не си на училище?

- Отивам! - твърдо отсече Фанфанчо.

Защото беше открил две големи истини, скрити в четенето - че всичко в този свят се върти около жените и че четенето ще му спести сума ти практически несполуки. И този му извод съвсем скоро беше потвърден от живота.

***

След като острига онзи нещастник, на когото косата до края на живота му така си и растеше на вълни, край стола на баща му в бръснарницата повече не спря клиент.

Само че това въобще не го тревожеше. Отдаде се на нова страст - да говори. Не придиряше много дали негов слушател ще бъде празният стол, синът му или кучето на Кадрито.

И какви велики откровения за живота загуби човечеството, само защото Фанфана нямаше биограф, който да записва. За поколенията остана само това, което запомни постоянното присъствие в бръснарницата. И то не всичко.

И защото вместо да слуша и запомня мъдростите на баща си, малкият трябваше да ходи на училище. След години ролята на негов биограф щеше да поеме Карата. Той нямаше да ходи на училище и щеше да записва, ако, разбира се, можеше да пише.

Младият Фанфанчо всячески се стараеше да се отклони от Алма матер - през ден се разболяваше и прилагаше какви ли не номера, за да щипне от школото и да се озове в бръснарницата.

Старият го попляскваше понякога, но само за да му вдъхне нужния страх от голямо бъдещо наказание, после го слагаше на осиротелия стол и започваше:

- Теза първа, сине мой. Всичко на този свят се върти около жените. Ние сме само придатък към тях, товарни добичета вкъщи. Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да живееш без тях. Още повече се лъжеш, синко, ако пък си помислиш, че може да се живее с тях. Този свят е създаден за жените. Не си мисли, че един ден ти ще си избереш булка. Не, синко, не е така. Тя ще ти пусне пред носа кукичка с червейче и докато ти се чудиш дали да го опиташ, ще установиш, че си налапал не само кукичката, ами цялата пръчка, а тя вече те е закачила за носа и те тегли при попа или в гражданското. Още повече ще се излъжеш, ако си помислиш, че можеш да вразумиш жена и да я вкараш в пътя, който ти си начертал. Няма такова нещо.

Фанфанчо не беше особено съгласен с този аргумент. Нали раздавачът му беше прочел от вестника, че на всеки мъж се падат по три жени. Значи три жени щяха да се борят за него. Какви ти капани, какви червейчета и кукички. Е, ако не друго, поне ще може да си избира червейчето.

След години щеше да се убеди колко мъдър е бил стария, само че тези години трябваше да минат. Трябваха му много житейски уроци, за да схване напълно теза първа и когато я разбра, твърдо реши: по-добре рибар с празни ръце, отколкото шаран на куката. И си остана ерген. За второто - хм… - май старият беше прав.

Друг път стария Фанфан, с подозрително червен нос, размахваше пред лицето му ножицата с риск да я завре в окото на малкия и започваше отново:

- Теза втора. Никога не говори за началниците си. Нито добро, нито лошо. Ако свалят шефа ти - викай разпни го, антихрист! Така ще викат всички. Ако се издигне - тичай пръв да честитиш, разправяй наляво и надясно „знаех си аз, нали ви казвах”. Ето ти и пример: в кооперацията се смениха сума ти началници, ама бръснар съм си все аз. Защо? Защото допусках другите да ме изпреварят с честитенето. Схващаш ли?

Понякога стария го хващаха дяволите, зависи на колко чаши беше и започваше така да крещи, че се чуваше чак до пристанището:

- Защо мълчиш като пукал, mon enfant (2)? Тъп ли си или аз ти говоря тъпотии? Нищо ли не разбираш?

- Слушам, папа. Не съм адекватен още на твоя ум.

- Какво не си? - облещи се стария.

- Адекватен… искам да каже, че…

Последва такъв поток от уверения в чувствата на стария към майка му, който би бил практически достатъчен да я ощастливи поне за десет години напред. Друг път стария започваше още щом го видеше на вратата:

- Трета теза, синко. В природата празно няма - човек или прави нещо, или приказва за него. В живота нещата се подреждат както при руските казаци - те не търпят пред себе си нито пълна, нито празна чаша. Ако е пълна - изпиват я. Ако е празна - пълнят я. Така че трябва винаги да помниш - животът е движение! И празно няма!

Любимата теза на стария беше работата - като физическа, философска и най-вече като неприятна практическа дейност. В много отношения стария и Фанфанчо не си приличаха, но очевидно генът на отвращение към работата беше проникнал в тях пръв и беше успял да извърши пълно осеменяване в тази част на яйцеклетката.

За пословичния им мързел говореше и фактът, че ходеха на риба само в дъждовно време, за да си измият главите, търкайки ги по път със сапун.

Понякога старият подхващаше друга тема:

- Умен е народът, синко. Ако беше хубава работата и дядо владика щеше да работи. Кой, според теб, работи сега? Работят баламите. А умниците си разкарват куфарчетата от канцелария до канцелария. И оттам ни учат как да работим, та да прокопсаме. Виждал ли си как се изправя стълб? Или как се копае изкоп? Двама балами копаят, трети измерва изкопаното, четвърти го заскладява, пети го осчетоводява, шести го изчислява и тарифира, седми го начислява, осми го проверява, девети го изплаща… Следиш ли мисълта ми, mon enfant? Помниш ли какво правеха първите двама?

- Да, папа, копаеха изкоп.

- Не, синко, не си разбрал. Първите двама изкарваха заплатите на останалите седем. Е, кажи сега - кой е прав? Не бързай да казваш - баламите. Ако остане до тях, те още първия ден ще се сбият кой изкопал повече. А така всичко е ясно. Ако пък възникне спор, налага се да се включи десети човек, който да ги вразумява. И за да не се получават повече грешки, единайсти човек се заема да изчисли защо не излиза една лопата пръст.

Всъщност, неприятно е да се работи. Аз съм се трудил цял живот и добре го знам. Тук обаче има нещо друго - от работата идва презреният метал. Защото освен с духовна храна, човекът трябва от време на време да хапне и по някоя мръвка и да ливне две бири. Та ти казвам - ако намериш начин да печелиш, без да е свързано с работа, не се колебай.

И последно за днес - никога не бързай да купуваш нещо, което можеш да придобиеш на аванта, в краен случай да го откраднеш.

Фанфанчо не беше съвсем убеден в правотата на последното, но за всеки случай го класифицира в графата „Полезно, но опасно занимание”. Тук е мястото да опишем тази знаменита класификация на человеческите деяния, която Фанфанчо състави по-късно.

Мисля, че с нея ще е по-лесно да се разберат нещата от началото. Още повече, че Фанфанчо доразви и обогати теоретичните разработки на стария с нови, практически трактовки на резултатите от житейския си път и ги подреди, подобно на Менделеев, в стройна таблица с два раздела:

Колона първа: Полезни занимания
1. Вземане на пари назаем
2. Ходенето по селски събори
3. Ловенето на риба в забранения сезон
4. Говори за любов на всяка жена
5. Да печелиш, без да работиш

Колона втора: Полезни, но опасни занимания
1. Плащането, когато е възможно и да не платиш
2. Признаването на това, което не може да се докаже.
3. Връщане на заем
4. Да предлагаш ти да платиш сметката, колкото и малка да е
5. Пиенето за своя сметка

Фанфанчо стриктно спазваше системата си. Само веднъж в пристъп на слабост той наруши правилата си и биде наказан за това. Какво да се прави - дори гениите са допускали грешки. Дори и баща му…

***

И така, Фанфанчо получи своето възпитание в суровата школа на бръснарницата, допълни го криво ляво в школото, премина и през казармата и един ден се озова на улицата с пръст в уста.

Не че нещо се беше минал, но пръстът в устата при него беше признак на висша мисловна дейност. Великият мъж трябваше да реши накъде ще поеме.

Налапа втори пръст, после едва ли не цялата си ръка, но мисълта му остана инертна и ленива. „От казармата ще е” - реши той и за да прочисти мисълта си, веднага се запъти към кръчмата „Тихия кът”, която вярващите в могъщата сила на питието наричаха с любов „Титикаки”.

Ритна вратата по каубойски. Вратата отскочи и шибна по задника сервитьорката, която се мъчеше да избута навън палав поклонник на Бакхус. От удара се възпроизведе звук, наподобяващ кашлица на хремав кит. Беше толкова необикновен, че цялото общество вътре подскочи и стана.

Така Фанфанчо за пръв път се озова в центъра на общественото внимание. За негова чест трябва да се признае, че не се смути ни най-малко. Потупа с лечебна цел удареното място на момичето, поклони се на бъдещите си колеги и се запъти към свободно място.

За жителите на нашето градче е характерно, че рядко се сепват от нещо. Така че те бързо се съвзеха от изненадата и отново с душа и сърце се втурнаха в прекъснатия спор, защото от всичко на света най-обичаха да спорят. Спореха за абсолютно всичко.

Тази тяхна страст след време създаде много главоболия на Фанфанчо. Не защото спореха с него, а защото спореха около него и то когато не трябва.

В тази знаменателна вечер Фанфанчо срещна Карата. И до днес не е ясно защо небето не гърмя и не трещя, защо не летяха ракети и фойерверки или защо поне скакалци не се появиха.

Първото впечатление, което човек добиваше при срещата с Карата беше, че в най-близкото минало той е обрязван за кайма - беше толкова мършав, че си беше истинска загадка за науката дали в спеченото му тяло все пак се намираха всички органи, които човек волю-неволю трябва да притежава.

Казвам волю-неволю, защото ако питате него, Карата с удоволствие би се разделил със стомаха си - орган, напълно излишен за него, защото трябваше редовна да слага нещо в него, а това често беше извън възможностите му.

Карата беше черен като сенегалец. Даже синкав, защото пласта мръсотия по кожата му правеше светлината да се пречупва под особен ъгъл. Понякога тя придобиваше чудни оттенъци на синьото, дори нещо като ореол в наситено котлено синьо. Това не му пречеше да се облича претенциозно, дори контешки, бихме казали.

Носеше фалшиво дънково яке, марка „Рила”, на гърба на което пишеше с жълта блажна боя „Make Love, don’t Ware” (3). Панталоните му бяха от най-скъп дочен плат в преливащо синьо.

Особено елегантност му придаваше препаската от козинява връв и красивите ресни, които висяха около глезените му. Обут беше в гуменки със загадъчен бял цвят, от дупките на които навън стърчаха само палците на краката му.

Завистници бяха правили опит да му ги откраднат, защото се твърдеше, че миризмата им е в състояние да прогони от пристанищните складове не само плъховете, но и бай Киро Гъцата, който се беше закотвил там като стоковед от Христово време.

Главното украшение обаче на Карата бяха очите. В тях имаше една неописуема кърджалийска мекота, едно такова еврейско добродушие, че човек неволно отстъпваше пред порива да го почерпи поне една малка ментовка, което Карата приемаше със свенлива усмивка, при което под щръкналите му мустаци светваше като еничарски ятаган единственият му преден зъб.

Иначе той беше мил и добродушен човек. Не успяваха да го променят нито многобройните кратки посещения в затвора, нито капризите на няколкото му въртоглави съпруги.

Вече беше улегнал и сериозно го занимаваше мисълта да се сдобие с верен приятел и закрилник от превратностите на съдбата. И затова дари Фанфанчо с най-чаровната си усмивка, от която косите на нашия герой щръкнаха като бодлите на таралеж и той веднага наруши системата си и реши да почерпи Карата.

Така или иначе, но те трябваше да се срещнат. И се срещнаха. Не можеше да не се срещнат - нали всеки Дон Кихот трябваше да има своя Санчо. Фанфанчо поръча две големи гроздови, защото беше душа щедра и непознаваща компромисите на две малки, а и защото и той търсеше сродна душа и верен другар.

- Женен ли си? - попита Фанфанчо.

- Колкото си искаш - отвърна радушно Карата.

- Как колкото си искаш? - зяпна Фанфанчо.

- Ми така. Първо беше Сабрието, после Наимето, после Айшето… чакай, първо беше Айшето, после Сабрието. След тва…

- Чакай бе, братко! Колко женски имена има в турския език?

- Па знам ли. Барем илядо. Чакай, чакай, шефе. Аз не съм се таковал… женил за сичките. Саде сас шест - наведе скромно очи Карата. - Даже с последната не мож са каза таквоз нещо. Не можих да я запомня в началото, чак докат са роди Алийчето все я бърках с комшийката.

***
После нещата в градчето ни постепенно се вписаха във всемирния ход. Наруши го само старият Фанфан, който се спомина внезапно. Информационните агенции в лицето на съседските бабички подпитваха съчувствено майката на нашия герой, изгарящи от любопитство:

- От какво така бързо гиберяса дъртият пергишин?

Тя първо ги чумосваше, после заставаше, както си му е редът и го изисква традицията, със скръстени под престилката ръце и с гробовен глас отговаряше:

- Ми то и на него не му се искаше твърде, ама като се наложи…

И както често става по нашите земи Фанфанчо наследи бръснарницата, макар, честно казано, да не можеше да остриже умряло куче. Ама кой ти гледа - важното беше това богоугодно заведение да не затваря врати.

За градчето ни то беше нещо като фейсбук - тук се събираха комшийските форуми, тук се обменяха новини и клюки, тук се продаваха контрабандни стоки от корабите.

Фанфанчо се правеше, че не вижда алъш-вериша, прибираше си комисионната и изпълваше със съдържание точка 1.5 от правилата си.

Като споменах куче, та се сетих една забавна история, случила се със стария Фанфан. Срещнали го веднъж на брега на реката да дере умряло куче.

- Какво правиш бе, Фафан? Що дереш тая смрад?

Фанфана се почесъл с ножа по главата, подмигнал хитро и отвърнал:

- Нищо не знаете вие, хъшлаци. Няма по здрава кожа от кучешката. Миналата година си направих обувки от такава кожа. Вече седем години ги нося и още са здрави…

Карата, този верен и достоен мъж, беше в панделата, защото и той имаше своя Менделеева таблица. Наближеше ли зимата, правеше някакво нарушение, колкото съдията да му даде три-четири месеца затвор, да изкара зимата на топло и сито.

С пукването на пролетта той отново разцъфтяваше на вратата на бръснарницата. В първата зима след запознанството им, Карата все си мислеше, че поне денем ще е на топло в бръснарницата, но после се убеди, че сметката му е без кръчмаря.

В нея беше по-студено, отколкото навън. Когато кибиците, които изпълваха още от сутринта берберницата, започваха да роптаят, че е голям студ, Фанфанчо в почуда вдигаше рамене:

- Не може да бъде! Нафтовата печка гори още от тъмно. Виж бе, погледни.

Неверникът надничаше през дупчицата на горната плоча на печката и съобщаваше на околните:

- Верно е! Е го, свети вътре, вижда се.

- Нафтата е калпава! - дълбокомислено поклащаше глава Фанфанчо. - Нема я вече онази, старата нафта…

Само Карата знаеше каква е работата. Сутрин, още с идването, той запалваше голяма парафинова свещ и я закрепваше на дъното на печката. И когато някой погледнеше през дупчицата, виждаше нейната светлина. Само че това с нищо не топлеше Карата и от втората зима той започна стриктно да се придържа към собствената си програма.

Въпреки рано придобитите знания от вестникарската статистика на чичо си Велко раздавача, Фанфанчо така и не се ожени - разчиташе, че от трите жени, които му се полагат, все някоя ще е под ръка, когато му се прииска да се гушка.

Странното беше, че по-често от статистиката се облажваше Карата. Ако и да беше неграмотен и да не знаеше статистики, в практическите деятелности той беше по-вещ.

Когато неговите изгори наближиха десетина, той спря да ги брои. Удивителното беше, че помнеше имената на безбройните си деца, при все, че повечето от тях се раждаха, когато той беше на зимен лагер в панделата. И още по удивително беше, че се раждаха само момичета. Едва последното беше момче.

- И то що! - разказваше въодушевено Карата. - Защото се окучи дома. Толкоз бързаше, че нема време да караме Тукето в родилното. И така разбрах що нямам момчета! Щото в родилното са ми ги сменяли! Е, роди се дома, роди се момче…

Околните прихваха, а той гордо ги оглеждаше, очаквайки някой да почерпи за този му бащински подвиг. И винаги се намираше някой. Тогава Карата започваше разказа си наново, само че никой вече не се подлъгваше да го почерпи. Ама той и на малко беше доволен.

Карата много се гордееше с две от децата си - Алийчето и Кита, най-голямата му дъщеря. Често поклащаше глава и с тих глас съобщаваше, все едно че издава голяма държавна тайна:

- Нашто Алийче много познава! Като вървим и види насреща баир, каже: „Буба, зад този баир или има река или нема!” А, схващате ли, цял естренс се е извъдил…

Карата искаше да каже екстрасенс, но думата беше доста дълга и усукана, затова си я съкращаваше по своему.

Децата му бяха палави и той и Тукето често се щураха с часове да ги търсят. Когато им омръзнеше да обикалят махалата, Карата се изправяше пред портата и викаше с цяло гърло:

- Кито-о, Кито-о, да та накита на оная си работа, къде си са заврела ма, брантийо?

Тукето не оставаше назад и подхващаше и тя с пискливия си глас:

- Али-и, али, мама, да та отметат, къде си, да пукнеш дано!

След тези горещи призиви двамата любящи родители се прибираха в къщурката, Карата изкарваше изпод навеса дръгливо малко магаренце и тръгваше из градчето. Винаги в едната си ръка държеше комат хляб, а в другата - стрък праз лук. Вървяха бавно и с достойнство, само дето магаренцето понякога почти задрямваше право.

Тогава Карата го пляскаше с праз лука по гърбината и то сепнато тръгваше пак. Карата отхапваше нов залък хляб и лук и монотонно повтаряше търговския си призив:

- Чигунени тенджери зъливъ-ъ-ъ-ъ, лепи бело тенеке-е-е…

Ако някоя жена надникнеше от портата да види кой луд се е развикал в тоя пек, Карата я приканяше:

- Чигунени тенджери зъливъ-ъ-ъ-ъ, лепи бело тенеке-е-е… Господжа, ша даваш една бучца сирени, ша ти праим един качмак, ша фургаш огън, да си ибаваш майката…

За какъв дявол ще й е на жената чакмак, Карата не се интересуваше - важното беше търговската реклама да е необичайна и ефектна.

Фанфанчо и Карата бяха големи любители на футбола. Веднъж отишли на мач в окръжния град да гледат любимия си отбор. След мача, доволни от победата му, се отбили да се почерпят и от дума на дума и от чаша на чаша изтървали последния автобус за градчето ни.

Нямало какво да сторят, затова излезли на края на града - дано мине някой превоз да ги вземе. На всичкото отгоре започнало да ръми с изгледи да рукне здрав дъжд.

И, о, късмет - задал се камион. Спрели го нашите юнаци, обяснили на шофьора каква е работата, съжалил ги човекът и ги изкомандарил:

- Качвайте се в каросерията. В кабината нема место, щот сме трима.

Рипнали те в каросерията и какво да видят - камиона превозвал ковчези. Заваляло силно и нашите юнаци, за да не намокрят като мишки, отворил по един ковчег и се сврели в него. Затоплили се и… заспали.

Събудили се едва пред склада, дето стоката трябвало да се разтовари. Работниците грабнали първия ковчег, но за техен ужас капакът се отворил и отвътре се показала дяволската физиономия на Карата.

Разпищели се работниците и се разбягали кой накъде види. А Фанфанчо надигнал втория капак и само сънено попитал:

- Кво става, Кара, стигнахме ли?

Двамата приятели го раздаваха големи любители на нежния пол. Само че докато Карата се проявяваше повече като професионалист, то Фанфанчо си оставаше в лигата на любителите.

В градчето ни имаше една вдовица, Маца, за която злите езици твърдяха, че е направена от много пощелив материал. Та рекли двамата една вечер да вървят и да я гледат през прозореца как се съблича.

Само че как да го направят? Прозорецът на Маца бил на втория етаж. Ударили те по две ракии и измислили план. Карата донесъл дълго въже, качили се на сайванта на съседната къща, оттам на покрива на къщата, вързали въжето за клона на тополата, която растяла до къщата и започнали да се спускат към прозореца на Месалина.

Само че се оказали тежки, клонът се счупил и двамата наши герои полетели надолу като сиви соколи. За тяхно нещастие се оказало, че точно под прозореца имало трап на стара варница и двамата се пльоснали вътре.

Измъкнали се криво-ляво и варосани, побелели като таласъми се заклатили към бръснарницата. Години наред после хората твърдяха, че през това лято в градчето ни имало напаст от призраци и горещо уверяваха, че привиденията не са бабини деветини, а наистина ги има.

На другия ден нашите приятели изглеждали одрани и омърлушени, но тактично отклонявали въпросите какво им се е случило. И добре, че пристигнал един от постоянните кибици, та ги оставили на мира. Новопристигналият още от вратата започнал:

- Да ви кажа какво ми се случи. Няма да повярвате!

Само че след снощната си епопея Фанфанчо и Карата вече били склонни да вярват на всичко.

- Дъщерята, Еленка, снощи поокъсня - започнал човекът. - Седнах на пейката пред портата в сянката на черницата, пуша и тъкмо да тръгна да я търся, че стана късничко, гледам - идат с едно момче. Ама то подтичва някак си пред нея и все нещо и приказва. А мен не ме виждат - нали съм в сянката на черницата. Кога наближиха и го чувам:

- Дай ми ма, Еленке! Хайде ма, Еленке.

Тя мълчи и стъпва бързо-бързо - да се прибере по-скоро и да се отърве от него. Пък той я хвана за ръката и едва ли не изплака:

- Дай ми ма, Еленке, че ще умра иначе…

Ей, брате, че като ми кипна. Изскочих на светло и викам:

- Дай му ма, Еленке. Ще вземе да ни умре пред портата, ще има да ни разкарват по милициите.

Оня забрави и за Еленка, и че ще умира. Така отряза назад, че само подметките му святкаха. И аз след него. Ама не можах да го стигна, да го видя поне чие добиче е…

Докато кибиците се заливаха от смях, Фанфанчо дълбокомислено забеляза:

- Е, поне му остават още две…

Разбрали, не разбрали дълбоката философия на думите му, кибиците също заклатиха глави и отбелязаха:

- Така, така Фафан, още две има. Макар че то и една е много…

Когато кикотенето позатихна, някой попита:

- Фафан, какво ти става с ореха, още ли не е изсъхнал?

- Пу, пу, пепел ти на езика! - чумоса го Фанфанчо и го изгледа страшно.

Заслужава си да се спомене за прочутия орех на Фанфанчо. Беше огромно дърво, насред двора. На чатала на първите клони нашият герой беше сглобил от довлечени от реката дъски и гредички нещо като беседка.

И неговите аркадаши често се качваха в това орлово гнездо да се услаждат с биричка в жегите. Само че орехът имаше и други чудни свойства.

- Той е вълшебен, защото е засаден от вещер - разправяше Фанфанчо, когато станеше дума за ореха. - Кога някоя булка иска да пометне, трябва да преспи три нощи под него. И не й трябва акушер.

- Фафан, а ти ще й завиваш гърба да не изстине… - подхилваха се кибиците.

- Вие сте народ неук, от нищо не отбирате. В тази работа се намесват сили, дето са непонятни за вашите кратуни.

Другото свойство на ореха той обясняваше така:

- Когато някоя булка се мъчи и не може да зачене дълго, трябва да преспи три нощи в беседката на ореха. И работата е готова. Гаранция Франция!

- Ми сама ли ще спи бе, Фафан?

- Сама. Другото после идва.

- Фафан, баба ти Марийка вика, че, де да знае защо, ама децата във вашата махала все на тебе приличали…

Избухваше взрив от смях. Това обиждаше нежната и чувствителна душа на Фанфанчо.

- Тъпаци, - промърморваше той, - аз гледам добро да правя на хората, па вие само простотии дрънкате.

- Е, може и да сме тъпаци, - кискаха се зевзеците, - ами и ние искаме да спим на ореха.

Това още повече разсърдваше Фанфанчо и той обикновено изритваше навън присъстващите.

После, в ранния следобед, когато слънцето напечеше зловещо, той се отправяше към кръчмата. Преди да влезе, нашият херой си имаше ритуал - на вратата поспираше, поглеждаше слънцето, после оръфаните сандали, които обикновено влачеше на бос крак през лятото и задаваше въпрос, който по своята дълбочина и всеобхватност можеше да съперничи на вечния теологически казус: кое е първичното - яйцето или кокошката:

- Краченца, краченца, да ви купя ли нови сандалки или да вляза да изпия някоя студена бира?

Поглеждаше пак небето, сандалите и отсичаше решително:

- Я да ви се не знаят и краката - сега е жега, сандали не им трябват!

И хлътваше решително в кръчмата.

***

Така си вървяха нещата в нашето градче. Каквото и да се случеше по-забележително, то някак си неминуемо се свързваше с Фанфанчо и бръснарницата. Докато не се случи трагедията, която никой не очакваше и нищо не я предвещаваше.

През есента цяла седмица валяха страшни дъждове. Реката излезе от коритото си, заля площада и бръснарницата, отнесе и циганската махала.

Карата нямаше къде да се свре, затова повечето време прекарваше в дома на Фанфанчо, който беше на високото на баира, далеч от водата.

Та и този следобед двамата се комкали на по чаша червено вино и кротко си дуднели, когато навън затрещяло и загърмяло.

Всичко се разлюляло - падали мебели, стените започнали да се рушат и къщата рухнала върху тях. От дъждовете се активирало голямото свлачище по склона на баира, което от много, много години кротко си спяло.

Свлачището отнесе цялата махала в реката. Не откриха почти никого от загиналите. Не откриха и нашите приятели.

Когато се случиха тези събития, за които ви разказвам, аз бях още голобрад момчурляк.
Сега съм вече старче побеляло. Днес малцина си спомнят за Фанфанчо и Карата.

Ужасени от страшното свлачище, което можеше да се пробуди в който си иска момент или пък реката да ги залее, хората започнаха масово да се преселват по други места.

Градчето ни съвсем запустя. Като нямаше кой да я поддържа, няколко години след трагедията пропадна покривът, а после рухна и цялата сграда на бръснарница „Фанфан Лалето”.

Сега на нейното място има паркинг. Само че на него рядко спира кола.

—————-

1. Ne pas utiliser les toilettes pendant les temps morts. (фр.) Не ползайте тоалетната по време на престой.
2. mon enfant (фр.) - дете мое.
3. Make Love, don’t Ware (англ.) - Прави любов, а не война.