РАЗКАЗИ
ГОСТУВАНЕ ПРИ ГОСПОД
Един човек често се вглеждал в небето и все се питал колко ли трябва да е хубаво там, та който и да отидел, никога не се връщал.
- Господи - молел се с извърнати нагоре, пълни с копнеж очи,- моля те, направи така, че поне веднъж да ти дойда на гости! Да видя как е при теб. А после, като се върна, на всички да разкажа какво съм видял. Защо никой нищо да не знае? Пък ако при тебе е по-хубаво, както казват, защо да се връщам? Направо ще остана.
На Господ дотолкова му дотегнало това искане, че веднъж не издържал:
- Добре - рекъл, - щом толкова ти е голям меракът. Утре по обед ще спусна на мегдана едно въже да се изкачиш по него и да ми дойдеш на гости.
Човекът обиколил селото и се похвалил,че Господ го е поканил на другия ден да му отиде на гости. През нощта от радост въобще не спал.
На разсъмване се изкъпал, пременил се и рано-рано отишъл на мегдана.
А тук вече се било събрало цялото село. Едни хора се чудели дали мъжът нещо не си е въобразил. Други мислели, че е наумил да си направи шега. Но повечето му завиждали. Някои дори попитали дали не може и те да отидат с него.
- Не! - отвърнал. - Господ само мене покани. Но ако се върна, за всичко най-подробно ще ви разкажа.
И ето че след дълго напрегнато очаквне, точно на обед, насред мегдана тупнал краят на дебело въже. Другият му край не се виждал, тъй като се намирал някъде високо-високо в облаците. Човекът се сбогувал и започнал да се изкачва по въжето. За да следят пътя му нагоре, изпращачите извивали все по-назад и назад глави, от което вратовете им напълно изтръпнали. И тъкмо вече стигал облаците, видели, че се връща. А той наистина се спуснал надолу, защото изведнъж се сетил: „Абе, аз къде съм тръгнал само с един кат дрехи? Така ли ще се явя пред Господ, без да има с какво да се предреша?”.
Слязъл на земята, взел от къщи още един кат дрехи и отново поел нагоре. След известно време нова мисъл му дошла в ума: „Абе, аз хубаво се върнах, ама защо не си взех поне още едни обувки. Ако тия се скъсат, бос ли ще ходя?”.
Ето че пак се върнал. Взел си обувки и тъкмо потеглил по въжето, сетил, че горе може да е студено, а няма юрган, та се наложило да се върне и за него. По-добре да го захвърли, ако не му потрябва, отколкото да мръзне. После се сетил за възглавница. Сещал се и се връщал за още ред други неща. И всеки път багажът му ставал все по-тежък и по-тежък. И все по-трудно му било дори да върви с него, камо ли да се изкачва по въжето, но си казвал: „Е, нищо! Сега ще се поозоря, но като стигна, всичко ще си имам. Няма да търпя неудобства. Може да ми се наложи и по-дълго да остана. А пък мога да реша и да не се връщам. В нищета ли да живея?”.
Последния път като се върнал, вече до толкова се бил пренатоварил, че едва се отлепил от земята. Все пак успял да се изкачи на няколко метра, но въжето не издържало на тежестта и се скъсало. Стоварил се на земята, затрупан от огромната купчина багаж. Изпълзял изпод нея и гневно се развикал:
- Господи, подиграваш ли се с мен, та си ми изпратил прогнило въже? Щеше да ме затриеш.
Тогава от небето се чул гласът на Господ:
- Прощавай, но нямах толкова здраво въже, че да издържи всичко, с което не можеш да се разделиш.
ТЪРСАЧИ НА НАДЕЖДА
Млад мъж спрял каруцата си до седнал край пътя старец и унило поздравил:
- Добър ден, дядо!
- Дал бог добро, сине!
- Дядо, защо всеки път, като минавам оттук, ти все край пътя седиш? - заприказвал младият мъж. - Нямаш ли си дом?
- Имам, сине. Как да нямам! - излъгал бездомникът. - Но какъв по-хубав дом от небесния купол? Сутрин - изгрев, вечер - залез, а през нощта - и луна, и звезди. А вкъщи - хем затворен, хем сам. Пък като стоя у дома, кой ще ми върши работата?
- Че каква работа?
- Как каква? Много важна работа имам. Помагам на тия, дето са си изгубили надеждата, да си я възвърнат.
- Как така? За първи път чувам за такава работа - оживил се младият мъж.
- Виж сега! Толкова много хора вървят по пътищата. Едни - насам, други - натам. И всички са тръгнали от дома си с някаква надежда. Кой да търси изгубен близък, кой - щастие, кой - късмет, кой - богатство, кой- работа, кой - лек. Но след известно време някои си изгубват надеждата. Тогава спират при мен. Аз ги изслушвам и им помагам да
си я възвърнат. Защото закъде е човек без надежда? Тебе, като те гледам, и ти си от тия, дето са си изгубили надеждата.
- Как позна?
- Познах, защото, ако всичко ти беше наред, нямаше да спреш и да говориш с дрипав старец като мен. Щеше да ме подминеш, както си ме подминавал и преди.
- А колко вземаш за връщане на надеждата? - оживил се младият мъж и понечил да извади пари от джоба си.
- А, не! Аз пари не вземам! Достатъчна ми е наградата!
- И каква е тя?
- Наградата ми е да видя в очите на хората да проблесне искрица, а като тръгнат,да вървят с изпънат гръб и с ведра стъпка. Какво повече ми трябва на мене, стареца.
МИЛОСЪРДИЕ
В оная година, когато това се случило, настанал нечуван глад. Синовете на един човек така изнемощели, че нямали сили да се повдигнат от постелята. Баща им, макар в царството за кражба да отсичали ръката на виновника, не издържал да гледа как гаснат синовете му и решил да открадне торба жито. Като го разкрили, цялото население било свикано да присъства на наказанието.
Палачът вече се канел да замахне с брадвата, когато от тълпата се понесъл глас:
- Царю честити, това наказание ще нанесе огромни щети на теб и царството ти.
По-изгодно ще бъде палачът да отсече не едната, а двете ръце на виновника.
Като чул това, царят извикал:
- Приближи, човече, и се изрази по-ясно, защото никак не можах да разбера какво искаш да кажеш!
От тълпата излязъл някакъв чуждоземец и застанал през царя.
- Казах, че е по-разумно да се отсекат и двете ръце на човека.
- Но как така? Това никак не е справедливо! Той открадна една торба жито, а законът открай време повелява за една торба - едната ръка.
- Предлагам, за да намалиш загубите, за другата му отсечена ръка да дадеш на човека и втора торба жито. Все едно че и нея е откраднал.
- Сега наистина съвсем нищо не разбирам. Някак неясно говориш.
- Напротив. Вярвам, ще се съгласиш, че човекът не е взел житото от лакомия. За да изпълни дълга си към теб, се е погрижил един ден да имаш двама здрави поданици, които, като работят и си плащат данъците, ще допринасят за благополучието на царството ти. Но с едната торба откраднато жито децата му няма да оцелеят до новата реколта. Така ще загубиш не един, а трима поданици. А щом допускаш поданиците ти да се топят, царството ти ще се обезлюди. Тогава на кого ще бъдеш цар? Та ето затова считам, че ако се отсече и другата ръка на бащата и за нея дадеш на децата му още една торба, те ще могат някак да иззимуват, а и да се грижат за него, понеже и с една, и с две отсечени ръце все ще е в тежест. По този начин и загубите за царството ще са далеч по-малки.
- Това, дето го казваш, сякаш никак не е глупаво, както ми изглеждаше първоначално, и поражда сериозен размисъл. Дали ще бъде редно да се наруши закона, ако това, както посочваш, ще е от полза за всички? Наистина как ще е най-добре да постъпим?
Но, но ако… ако все пак… да, ама… - умувал на глас царят.
- Е, аз казах каквото мисля, пък ти ще решиш дали да загубиш трима поданици заради една торба жито, или да спечелиш двама с още една торба - прекъснал размислите му непознатият, поклонил се и си тръгнал.
Присъстващите с притаен дъх очаквали да разберат какво ще е решението. А царят изпаднал в дълго колебание. Преди да реши каквото и да било, непознатият неочаквано се върнал.
- Царю честити, изведнъж ми дойде наум, че ако искаш ти и поданиците ти да сте на голяма печалба, можеш да направиш и друго.
- И какво е то? - оживил се царят.
- Ами ако дадеш още не една, а две торби жито на човека, без да му отсичаш ръцете, ще спечелиш трима здрави поданици, които редовно ще си плащат данъците, предано ще работят за благоденствието на царството ти и в прослава на твоята мъдрост и милосърдие.
Царят слушал с интерес непознатия, който продължил:
- Та се чудя, царю честити, дали това няма да е хем най-изгодно, хем най-справедливо? - казал това чуждоземецът и изчезнал в тълпата.
Кой е бил, откъде е дошъл, накъде е заминал, така и никой не разбрал. А понеже се случило твърде отдавна, вече никой не си спомня как точно е постъпил царят.
ПОДАРЪКЪТ
Млада жена отивала да занесе храна на жътварите. Изведнъж огромна змия препречила пътя, навирила глава и впила поглед в жената. Тя изпуснала бохчата с храна и се вцепенила от страх. Но вместо да я ухапе, змията заговорила с човешки глас:
- Не се бой! Лошо няма да ти сторя. Напротив, отдавна искам да ти се отблагодаря, но все не успявах да те срещна.
Примрялата от страх жена едва събрала сили да попита:
- И за какво?
- За това, че преди години, когато всичките ми невръстни братя и сестри бяха посечени и птиците изкълваха останките им, ти ме пожали. И досега усещам топлината на дланта ти.
Младата жена с усилие успяла да се досети за какво говори змията.
Било отдавна, още като била малко момиченце. Веднъж, когато цялото й семейство копаело на нивата, някой се развикал, че е попаднал на змийско гнездо.
Всички се спуснали натам и един през друг започнали да разсичат с мотиките наскоро излюпените змийчета. Тя случайно забелязала едно кой знае как успяло да допълзи до крака й змийче. Дожаляло й, скришом се навела, взела в шепа крехкото телце, отишла до близките храсти и незабелязано го пуснала.
- Ако не беше ти - продължила змията, - сега и мен нямаше да ме има. А и нямаше свои рожби да отгледам. Затова искам да те даря с моята сила да убивам. Но понеже няма как да ти предам отровата си, те възнаграждавам отсега нататък да можеш да убиваш с думи и мисли - казала това змията и се шмугнала в гъсталака.
Радостна, че така лесно се отървала, жената напълно забравила за необикновения подарък. Съвсем наскоро обаче забелязала, че ако случайно кажела или си помислела нещо лошо за някого, на човека или му премалявало, или се разболявал, или му се случвали всякакви други беди. С такава страшна сила я била надарила змията.
Жената започнала много да внимава какво мисли и говори. И макар че никак не й било лесно, стараела се да е само добро. Но дарът от змията се предал на децата й, чрез тях на внуците, а после и на всички следващи поколения. И така, та до днес…
ВОЛОВЕТЕ
Човекът още на зазоряване бил на мелницата, но имало много хора, та чак късно през нощта успял да смели житото и крайно уморен потеглил с каруцата към къщи. Искало му се бързо да стигне, затова все му се струвало, че воловете сякаш нарочно тъпчат на място. Викал им, ръгал ги и ги бил с остена, но те така и не се забързали. Без да иска, се поунесъл, отпуснал се върху чувалите с брашно и дълбоко заспал. По някое време воловете взели да се ослушват. Десният вол притеснено попитал:
- Къде отиде нашият господар? Никакъв не се чува.
- И аз това се питам. Да не би да е слязъл от каруцата, без да разберем, и да сме продължили без него? Я да спрем и да го изчакаме! - предложил левият.
Спрели, чакали бая време, силно мучали - стопанинът им да ги чуе, но той нито се появил, нито се обадил. Наумили да се върнат и да го потърсят. Обърнали се и тръгнали обратно към мелницата, но като стигнали до мястото, където за последно им се карал и ги бил, се сетили, че няма как да е по-назад.
Сменили отново посоката и пак поели към къщи. По пътя не спирали да се тревожат:
- Какво ще правим сега без господар?
- Кой ще ни храни и пои?
- А кой ще ни разпрегне?
- Няма и кой да ни вика!
- Няма и кой да ни бие!
Почувствали се много нещастни. Вървели с несигурни стъпки и умували какво да правят. Десният вол на няколко пъти предположил, че стопанинът им навярно вече си е отишъл у дома и сега сигурно се чуди къде са. Затова предложил и те да побързат да се приберат. Пък ако го няма, там да го чакат.
Левият все възразявал:
- А ако е умрял и не се върне? И ние ли да умрем от глад и жажда, впрегнати в каруцата?
След известно време левият вол спрял.
- Мисля, че е по-добре да си потърсим нов господар! Той ще ни разпрегне, ще ни нахрани, ще ни напои. Той ще ни се кара и той ще ни бие.
Десният вол не се съгласил и продължавал да дърпал каруцата напред към къщи.
Левият се заинатил и теглел встрани, решен да си търси нов господар.
Упорствали, докато обърнали каруцата и заедно с нея се гътнали на земята. Заспалият им стопанин се изтърколил до тях и се събудил. Като осъзнал какво е станало, грабнал остена и така както били паднали, започнал яко да ги налага.
- Каруцата ще ми обръщате! Като ви подканях да побързате, едвам пъплехте, сякаш бяхте умрели, а като задремах, сте се развилнели.
През всичкото това време воловете радостно мучали.
- Имаме си господар! Имаме си господар! Намери се! Намери се! Ще има кой да ни храни и пои! Ще има и кой да ни вика! Ще има и кой да ни бие! Да ни бие! Да ни бие! Да ни бие!
ВИКЪТ
Един човек от дълго време го борела голяма мъка. Така го стискала за гърлото, че не можел дума да продума. Искал да изкаже мъката си, да я сподели с някого. Поемал дълбоко дъх, та чак дробовете го заболявали, отварял като риба на сухо уста, но глас не излизал. Мъката се била вкопчила в него и нито го пускала, нито заспивала. Гледали го лекари, баячки. Лекарства пил, на бани ходил, куршум му лели. Нищо не помогнало. По цели нощи сънувал, че много силно вика, ама толкова силно, че не само у дома, не съседите, не цялото село, а чак в далечния град го чували. Стряскал се от собствените си викове. Събуждал се облян от пот, ушите му кънтели, но като се опитвал наяве да каже нещо, глас не излизал.
Времето минавало, мъката го стискала все повече и повече и не си отивала.
Една сутрин станал преди разсъмване. Окъпал се и се пременил. От вечерта предчувствал, че днес непременно ще извика.
Изкачил се на върха на близката планина и застанал с лице към изгрева. Поел дълбоко дъх, задържал го за кратко, да го почувства, стегнал цялото си тяло, отворил широко уста и с все сили се напрегнал. От гърлото му се изстрелял толкова силен вик, че всичко наоколо потреперило. Птичките замлъкнали, реката се разпенила и разплискала, рибата изскочила на брега. А човекът полетял заедно с вика си. Мъката останала при изоставеното му тяло.
