Денчо Владимиров

Странички от журналистически мемоари

В Пловдив се озовах като журналист преди 40 години.

От 1981 година до началото на злощастната горбачова перестройка бях най-превежданият български писател - сатирик в централния съветски печат, печатаха разказите ми в „Правда”, „Огоньок”, „Крокодил”, „Неделя”, „Вечерняя Москва”…

Превеждаха разказите ми и в други страни, даже и на виетнамски език. Работех като завеждащ три отдела в пазарджишкия вестник, когато ме поканиха да премина на работа в пловдивския всекидневник „Отечествен глас”. Жена ми е от Пловдивския край и приех.

От пазарджишкия вестник се опитаха да ме спрат, главният редактор Георги Ганчев направо се тюхкаше, че след моето напускане …ще падне тиражът на вестника. Приех думите му като висока оценка за десетилетието ми работа във вестника.

Взех си трудовата книжка със заповедта за уволнение по СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ и почуках на вратата на кабинета на главния редактор на вестника Михаил Милчев.

- Готово, освободиха ме от вестника! - почти изпях аз.

Но Михаил Милчев ме погледна тежко и ми подаде лист.

- Вижте какво получихме в редакцията относно Вас, другарю Владимиров!

На листа бяха налепени изрязани от вестник букви, които образуваха текста на анонимен донос:

„Добре е, че вземате на работа при вас Денчо Владимиров, но знаете ли какво е правил баща му в Гюмюрджина?”

Аз съм роден в Гюмюрджина в края на войната и на 6 месеца като пеленаче в скута на майка си съм напуснал родния си град с десетки хиляди българи, прокудени от Беломорска Тракия.

Така и започна животът ми на дете от войната в бащиния ми край в Северна България, при дядо ми Денчо, бивш кмет от времето на Стамболийски и пребиван като николапетковист след 9 септември /за късмет това, последното обстоятелство бе останало неизвестно за зложелателя или зложелателите ми, автори на подлия анонимен донос./

Държах безмълвен листа в ръка, бях като вцепенен от нечуваната подлост, с която някой или някои искаха да ме спрат от работа в големия вестник. Оказа се и че автобиографията ми мистериозно е изчезнала от документите, с които кандидатствах!

Наложи се да напиша отвън при секретарката Нина Гърманлиева нова автобиография.

- Ние сме задължени да направим проверка на сигнала, другарю Владимиров - каза Милчев и добави: - Вече сте дошли при нас, започнете работа, в отдел „Култура”. Ще ви известим за резултата от проучването.

Дълго се оказа проучването.

Накрая доносът бе отхвърлен като фалшива клевета.

И се разбра какво е правил баща ми в Гюмюрджина - строял е път през прохода Маказа, намиращ се на няколко километра от града, където се запознал с майка ми, местно момиче, и на бял свят съм се появил аз.

А години по-късно разбрах и каква голяма роля е изиграл този строеж на пътя не само за моята поява в земите на Омир, но и за …спасяването от гибел на стотици хора, български евреи! Мобилизирани като трудоваци, те така са избегнали нацистките крематориуми!

По същото време, когато като уредник на трудовашкото поделение на прохода е служил баща ми, командир на обекта е бил бащата на моя талантлив сътрудник - карикатурист Цветан Мумджиев, пловдивски архитект!

Интересно, защо българската държава още не е включила в числото на спасените български евреи и тези стотици мъдро увардени от нацистите евреи трудоваци, строители на пътя през прохода Маказа?

Други държави биха направили десетки филми за такова спасяване, биха се издали томове книги.

…Добри и далновидни преди 40 години се оказаха много от колегите и колежките ми в пловдивския вестник „Отечествен глас”, чувствах подкрепата им и даваното рамо.

Михаил Милчев, Спас Беловски, Любен Панов, Гавраил Василев, Драган Драганов, бяха не само големи като журналисти, но и като хора - без тяхното съпричастие не знам как бих издържал на каторгата да работя дълго време в режим на „разследван като син на народен враг”, да напиша стотици фейлетони за конкретни дивотии, да дежуря в приемна „Таралеж” срещу хотел „България”, да правя всяка седмица сатирична страница „Таралеж” и …като таралеж, свит на бодливо кълбо, да се отбранявам като безпартиен редактор от критикувани партийни велможи.

Издържах.

Защото до 1990-та, до мен имаше журналисти с големи сърца. Истински, честни комунисти. Хора за пример.

Имах и дребнави опоненти, които биваха подкокоросвани от критикувани в хумористичната ми страница началници в Пловдив да ме критикуват заради фейлетоните ми в нея.

Христо Баев, колегата от културния отдел ходеше на планьорките за броевете, където се обсъждаха и излезлите материали във вестника и като се завръщаше от тези оперативни заседания, ми заявяваше възторжено: „Пак ти плюха „Таралежа”!”

Имаше значи и колеги, които подличко издевателстваха над мен и с интерес очакваха да ми писне и да се махна от редакцията.

И тук ме преследваше стара редакционна традиция да се критикуват само беззащитните безпартийни журналисти в партийните вестници, комунистите не се ръфаха, държаха се на положение, не даваха да пада сянка върху авторитета им, което би се явявало като сянка върху партията.

Живеехме в постулата, че партията е непограшима, както поетът Радевски бе изпял и в стих: „Ти права си, когато съгрешиш дори!…”

После… дойде отвън подлата „нежна революция” и в България, а в Пловдив стана и голямото й развихряне и оливане!

Нахлуха в предадения вече партиен всекидневник „Отечествен глас” новите му сини кормчии, довчерашни „социалистически паразити”. Нахлуха нагли и със …специални поръчения от специално зловещо място.

Довтасаха с тях неграмотни и сини хунвейбини, направо от митингите и… от …специалните служби. Назначаваха ги бързо за журналисти, клети бездарници бяха те, затова и вестникът след агония скоропостижно загина. Едно е да подскачаш като шебек и да ревеш по сините митинги, друго е да правиш журналистика…

А мен междувременно в средата на 1993-та ме уволниха.

Не подновиха договора ми.

От трудов подло го бяха направили на срочен. Такава бе „синята” интифа - по този подъл административен трик бяха пратени на улицата стотици хиляди „непреустройващи се” в България.

И мен ме прогониха заради това, че не съм се преустройвал по уродливия нов политически проект на Подмяната - СДС, рожбата на ДС и преобразяващата се върхушка на мутиралата БКП.

Моето уволнение се оказа единственото политическо уволнение в убивания полувековен, бивш червен вестник.

Всички други журналисти от партийната номенклатура в града биваха бързо уреждани на работа в създадените за тях нови медии - кой във вестник, кой в радио, кой в телевизия, кой в бизнес, кой като пиар или пиарка, кой като кореспондент на вестник, радио, телевизия, кой като говорител на полиция, на окръжна болница, имаше уредени журналисти и като портиери на новоизлюпените бизнесмени от бивши партийни канцеларии, от ОФета, Безенесета, Комсомола, ДС-та, профсъюзите, културата и прочие…

Само аз, безпартийният самоотвержен журналист през социализма, се оказах на улицата в изгряващия с контрареволюция и предателства, възкръсващ като вампир някогашен див български капитализъм.

Тогава си спомних думите на един агроном във вестника, с чичо в ЦК, който пиян ме информира защо не съм уреден и аз в някоя медия. „За всеки в редакцията знаехме кой от партийните началници в града е зад гърба му, само за теб не знаехме и внимавахме, но след като разбрахме, че не си човек на никого, те оставихме да се спасяваш сам…”

И през дивите 90-те години аз се спасявах сам - отникъде нямаше протегната ръка!

Вратите на стари и нови медии в Пловдив бяха залостени пред мен, „непреустройващия се”, бивши колеги, захвърлили или изгорили червените си книжки, все бивши воини на БКП, даже се подхилваха на неволята ми.

В „Марица” даже не ми пуснаха две странички пътепис от родния ми край до Бяло море, описвах екскурзия на пловдивското тракийско дружество до Доган Хисар, селото на моя земляк Капитан Петковойвода.

А когато веднъж посетих като секретар на пловдивското дружество на журналистите от печата вестника „Марица” с покана да отпразнуваме заедно празник и отказах да бъда сниман, на другия ден десетки хора ме срещаха по улицата искрено възмутени.

Шокирани бяха от написано за мен във вестника под заглавие „Кой дойде в редакцията”.

До изнамерена моя снимка бе отпечатано гнусно антрефиле, в което моя милост бе наречен „общественик без портфейл” и че, за да не ме заснемат, съм бил избягал като „диво прасе”.

И това ставаше във вестник, който бе получил… наградата на Съюза на българските журналисти за ЕТИКА!

Не осъдих вестника за гаврата, за което ме съветваха и адвокати, беше ми отвратително да се занимавам с хора способни на такава низост .

Подадох жалба в СБЖ. Но тази мимикрирала и абдикирала от синдикалната си функция организация, колкото и преди ме защити от политическото уволнение, толкова и сега направи нещо адекватно. Наказан редакционно бе само авторът на „презентацията”, някой си Стефан, посредствен журналист.

А началниците подписали злобното му творение за печат, останаха ненаказани /един от тях, бездарен поет, от години още се изживява като шеф на …пловдивските писатели!/.

Досега от споменатия вестник не съм получил извинение.

***

Както извинение от този злополучен в етиката вестник, не е получил и световноизвестният цигулков педагог Маестро Гаро Балтаян, дълги години преподавател в Ларк Консерватория в Лос Анжелис.

В лековато антрефиле за него бездарни журналисти от вестника бяха му изписали шокиращо заглавие „Гаро Балтаян изостави „4 януари”, за да празнува 4 юли”.

На ул. „4 януари” е старият дом на музиканта, който той не бе изоставил, а беше отишъл да изживее старините при децата си в САЩ - при световноизвестната цигуларка Арусяк Балтаян и професор Саркис Балтаян, пианист.

От писмата до мен от Америка разбирах колко голямо е огорчението на стария човек от нелепата публикация на пловдивския вестник и то във време след прекарана от него тежка сърдечна операция.

Такъв незаслужен плесник за заслужилия човек бе това! Плесник от Родината България, на която той бе посветил целия си талант и за която така силно тъгуваше и в писмата си изписваше най-топлите думи - за нея, за любимата стара родна къща със смокиновия двор на калдъръмената уличка „4 януари” в Стария Пловдив…

Ех, да можеше отново да стъпи в нея някой ден!…

Защо не, Маестро?

Може би сърцето ти ще издържи полета през океана до родината България, която ти никога не си изоставял…

Идвай и си получи международния медал „ЗА ХОРАТА С ДОБРИ СЪРЦА”, за който те бях номинирал и с който пловдивската фондация „HELP THE NEEDY” те награди за голямото ти дело на музикален педагог, дал криле за полет на стотици български музикални творци по света…