ТЕХНОЛОГИЯ НА ВОЗДВИЖЕНИЕТО

Денчо Владимиров

Как се правят литературни космонавти и месии

/Спомен от литературен семинар в Бистрица/

Преди около 30 години, на голяма публична среща в ДНА в Пловдив отец Боян Саръев разказа шокиращи неща за началното време на започнал всеобщ разпад в обществото ни. Впечатли казаното от него за подвизите и на появилото се и плъзнало навред „Отворено общество”.

Особено бяха шокирани хората да чуят, че тази задгранична глобална организация работела за създаването на помашка нация в Родопите и за целта се изготвял учебник - ПОМАШКА ГРАМАТИКА! Та така българското население в тази част на страната да се приобщи в проект за създаване на гигантска ислямска духовна дъга на територия от Анадола до Адриатика! Машалла!

И ако за подобна „революционна” дейност някои страни бяха плътно затворили вратите пред „Отворено общество”, то български президент награди чуждоземския богаташ Джордж Сорос, шефът на въпросното общество, с най -високия държавен български орден за… изключителен принос към българската култура!

След време бях стъписан да чуя по радиото нещо прелюбопитно за американския милиардер. На публичния сайт на Белия дом се била появила, подкрепена от 100 000 подписа петиция от американци, която да бъде разгледана от Администрацията на Белия дом.

В подписката се искало Сорос и всички членове на неговите организации да бъдат обявени за… вътрешни терористи и да му се изземе цялото имущество и активи, да се конфискуват по Закона за гражданското имущество.

Това чух по радиото и повече не разбрах какво се е случило с носителя на най-високия български държавен орден…

Беше време все още на илюзии, че може наистина да се роди някаква демократична промяна и в сферата на литературния живот в страната, в отърсването му от мракобесието на социалистическия софимпериализъм и на дискриминацията в издателската практика - ще ти издадат книгата, ако си партиен член с високо положение и връзки и ще ти я смотат, ако си безпомощен безпартиен плебей, т. е безнадежден случай.

Днес в издателствата е в сила вече нова тенденция - ще те издадат, байо, ако някой плати за това, а ако меценатът ти е от някоя богата задгранична фондация, тя може срещу слугуването ти да те поръси и с дъжд от награди и долари…

Примери за това ни донесе и 2023 година…

Както се пее в една нашенска песен „Дъжд, топъл дъжд…”

Илюзиите още през 90-те години бързо рухваха една след друга. Ставаше ясно, че на мястото на уродливия класово- партиен подход, ръководен от ЦК и столичната партийна върхушка в литературата, се настаняваше по външно душмански сценарии нова обреченост - брутално посичане на богатата на традиции българска национална литература и подмяната й с американски ГМО сурогат по рецептурника на масовата „култура на хамбургерите”…

А от едно време е ясно, че една страна и народ са окончателно превзети, когато са им посекли националната култура, подменили са им литературата, песните, театъра, киното, танците, изкуството, духовността…

И на тази цел в България с идването на синята чума се бяха посветили като изплували от атлантическите дълбини октоподи, ред иноземни фондации…

Заредиха се още от зората на „нежната контрареволюция” и серия литературни семинари със задгранични лектори, които да показват на българските автори как да пишат, скъсвайки с примери от дотогавашната отечествена литература като Ботев, Каравелов, Вазов, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Йовков, Смирненски, Вапцаров.

И ето, че по ирония на съдбата и моя милост попадна случайно на един от възловите литературни семинари на „Отворено общество” в разкошен хотел в Бистрица!

Беше месеци или година след ВЯСР /Великата януарска синя революция/. Поканата за участие в двудневния семинар получи Тодор Биков, главният редактор на пловдивския вестник „Арт Клуб”, в който бях привлечен като заместник-главен редактор.

Поемаха като разноски организаторите от отвореното общество всичко: хотел със самостоятелни стаи с телевизор, храната, транспорта, лекциите се изнасяха от скъпо платени експерти от Холандия.

Всичко това установих обаче, чак когато автобус ни отведе при участниците. Не бях видял поканата до литературните издания в страната за участие в семинара, Биков бе пропуснал да ми я покаже кой знае защо.

И едва в Бистрица разбрах, че съм попаднал на сборище на „литературни стипендианти” на Сорос, такива, които вече получаваха грантове от него за изданията си и танцуваха по свирката му.

„АРТ КЛУБ” не беше сред „стипендиантите”, не танцуваше по ничия свирка и явно бе станала грешка в изпращането на поканата за семинара на „Отворено общество” и до вестника на не продалата се родолюбива пловдивска интелигенция.

Вестникът бе издание на оцелелия Клуб на дейците на културата, който вече бе преживял брутален опит на синия властник Младен Влашки да изхвърли с полиция културната институция от сградата на улица „Лейди Стратфорд” 5.

Мина ми през ума даже да поема обратно пътя за Пловдив, но за пръв път попадах в Бистрица и не знаех какви са транспортните възможности за измъкване от това място на новобогаташи в България.

А в джоба си имах пари, колкото да се прибера с влака… Така останах в редиците на семинаристите, попаднал сред тях по случайност.

Тук видях и няколко познати.

Марин Георгиев, състудент от Търновския университет. Докато аз като преминал в задочно обучение, бях започнал работа в окръжния вестник „Борба”, за да гледам младото си семейство, Марин и Таньо Клисуров сътрудничеха като поети на културния отдел, който завеждаше Илия Монов.

Аз бях помощник на знаменития карикатурист Петър Борсуков - Бор, водеха ме на щат „куриер” и изпълнявах и тези си задължения. Иван Колев, главният редактор, който след години мистериозно се застреля, не ме назначи за редактор заради открит ми лош произход - вуйчо и братовчеди зад граница, в Гюмюрджина. Това бе причината да ме прогонят преди това и от многотиражката в Захарни заводи, където започнах пътя си в журналистиката.

Марин и Таньо поеха по различни пътища - Таньо в Стара Загора, а Марин - в столицата, в партийното издание „Пулс”.

Марин вече се бе „прославил” със скандална книга за Вапцаров, за която получи много упреци от хора. Своето попадане от вестника на ЦК на ДКМС сред „стипендиантите” на Сорос, той ми обясни кратко: „След промените разбрах, че оставам без работа…”.

Другият познат „стипендиант” на семинара бе Константин Бандеров, син на бившия ми началник в „Отечествен глас” Александър Бандеров, известен партиен поет, който вече бе отпрашил в Канада.

Както се говореше в града, той, заедно с друг един писател с високо партийно положение от списание „Тракия” си бе запалил след 10 ноември 1989-та показно в Клуба на дейците на културата партийната книжка! А не съм забравил как при една почерпка той съчувствено ме бе „ светнал” колко безпомощен съм бил като… безпартиен журналист с роднини в чужбина…

Имаше и още един „стипендиант” от Пловдив, редакторът на започналото да излиза ново дясно литературно списание в Стария град, настанило се на мястото на бившето литературно списание на БКП „Тракия”.

Тук видях още и други стипендианти, някои от които с богата биография на платени комсомолски дейци в ужасното тоталитарно минало.

За пръв път виждах на живо да се разпорежда на семинара като в свой дом радикалдемократът Михаил Неделчев, литературен критик от отбора на Елка Константинова.

На митинг на Радикалната партия в Пловдив аз я интервюирах за „Глас” и тя отчаяно ми сподели, че… всички слабости на СДС са дошли от ниската култура…

Интервюто пуснах със заглавие от именно тези думи на бъдещата министърка на културата.

А на другия ден Красимир Обретенов и Бойко Ватев, новите редакционни началници седесари, ме отминаваха с тежки погледи, а след време и безцеремонно ме уволниха, за да не позоря новия син образ на пловдивския всекидневник…

Имаше на този литературен семинар в Бистрица и други литературни стипендианти от избуялото синьо грантово войнство, младоци.

Аз се откроявах с побелялата си коса сред семинаристите, неслучайно холандските лектори ме припознаваха за професор от ареала на „Отворено общество” в България и ме заговаряха на английски за мнението ми по разни въпроси. Отговарях, но само с „Йес” като повечето ни политици по това време…

На втория ден от семинара холандските преподаватели спретнаха изпити с разни ролеви игри - тестове по литература.

За състезателност ни разделиха на отбори. Започнахме работа по дадената ни литературна задача за разработка, всеки даваше предложения и по едно време точната дума, която трябваше да се употреби в решение според мен бе „Трибуна”.

Предложих я, но тогава младежът съотборник сепнат се възпротиви, аргументирайки се, че в никакъв случай не трябва да я използваме, тъй като думата трибуна била… тоталитарна!

Бях изненадан от това изявление на младока, даже и го съжалих за невежеството му - толкова ли не бе чувал за всекидневната употреба на „тоталитарната” дума в такива минаващи, за най-демократични страни като САЩ, Великобритания, Франция. Че там десетки издания всеки ден излизаха с тази опасна тоталитарна дума в заглавията си - „Чикаго Трибюн”, „Хералд Трибюн” и тъй нататък…

Един след друг капитаните на отборите докладваха разработките си пред семинара. Истински парад на соросоидите…

Запомних доклада на словоохотливия Румен Леонидов, за който бях чувал, че бил вузовски секретар на Димитровския комунистически младежки съюз и това може да е било така, щом 5 години държавен глава бе седесар, бивш секретар на същия червен комунистически съюз в пловдивската гимназия „Лиляна Димитрова”!

Аз като капитан педагогично отстъпих мястото си на младата ни съотборничка да изнесе доклада на нашия отбор, красавицата се справи добре и май бяхме първи в класацията.

До края на семинара не показах обаче няколкото броя на „АРТ КЛУБ”, които носех, защото от пръв поглед щеше да се разбере, че не сме от „кръвната група” на „Отворено общество”. Даже неучтиво не ги показах и на Михаил Неделчев, когато той се заинтересува от изданието ни…

Стана ми ясна главната цел на семинара: да се селектират тези литературни творци, които най-безпроблемно и без скрупули ще изпълняват задачите на отвъдокеанския меценат в неговия щурм за Подмяна и на българската литература със създаването й на нови класици и образци за следване…

А на следващото издание на стратегическия семинар, последния с мое участие, аз стъписан след месеци видях кой бе изстреляният в полет български литературен космонавт с ракетата носител на „Отвореното общество”, тикан в полета импулсивно за движението нагоре с награди, отличия и с какво ли не още стимулиране…

Доклад с поучения за това как да се твори по новому литература в България четеше… моят млад съотборник, който не знаеше, че по света са се издавали с тоталитарната дума „ТРИБУНА” ‚ вестници не само в СССР и България, но и в най-демократичните САЩ!

***

Много чудовищни премеждия се заредиха за националната ни литература с настъпването на фалшивата демокрация в страната ни, поетът Дамян Дамянов я нарече ДЕМОНкрация.

Резултатът:

Днес в България е трудно да се твори литература с високи художествени постижения като при Вазов, Ботев, Каравелов, Йовков, Смирненски, възвисяваща ни като човеци литература.

Имаме над 3000 издателства, имаме писателски бум от автори, в 99 процента производители на печалбарски романи на конвейер, изпълзяващи на сцена, на екран, уреждани за награди, почести.

Посечени са тотално традиции в националната ни литература, посечен е и езикът български, „речта омайна сладка”, издават се и награждават книги на некнижовния ни български език, написани на диалект, на жаргон, с цинизми, вулгаризми и тази словесна „трева” се продава печалбарски и в училищата, въпреки жалки протести на родители и общественици…

Истински мътен книжен печалбарски литературен потоп като наводнение залива днес нихилистично страната, потоп, в който не може да отличиш талантливото от бездарното, посредственото от възвисяващото, истински художественото от епигонството.

И ако поетът Левчев бе писал „Талантът е Мамаев курган, бездарието е фашизъм!”, то днес вече е невъзможно да откриеш „кургана”.

Но на всеки километър се сблъскваш с войнстващото натрапвано и награждавано бездарие, с войнстващия нов привнесен литературен български колониалфашизъм…