Петър Анастасов

КОСОВО

Най-после, подир сто години,
тук -
при дрипавия дух на дядо Петър.
Селце - да го покриеш с ямурлук.
Септември, три часа следобед, петък.

Дали е порив или атавизъм
това, че тръгнах духове да гоня?
В селцето като в спомен влизам
с четирдесет и осем коня.

И ето го под грохналия орех
безсмъртното като въздишка стадо.
Да стане чудо, гроб да се разтвори
и сънен тук да се изправи дядо.

Но път върви и се не връща,
на суха цигла гущер се протяга,
по стръмно било крета куца къща,
а в жилав дрян расте тояга.

* * *

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме…
Никола Вапцаров

С народа сме. Обичаме го също.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него се кълнем.

Дали защото нашите куплети
не може да запомни наизуст,
но крачи той след мъртвите поети -
не му е нужен нашият съюз.

Не му е нужна тая идилична
римувана любов и може би
душата му е вече безразлична
към личните ни драми и борби.

И може би с поети неизвестни
народът свойте горести дели,
а ние - самозвани, неуместни -
в съдбата му случайно сме дошли.

Мъдруваме, говорим епохално,
а той не чува нашите слова.
И няма по-горчиво, по-печално,
по-страшно неудобство от това.

Безплодно красноречие, тиради -
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади -
с народа сме, но той дали е с нас?

МАРКОВО

Селце, определено
да бъде мое. То
се крие под зелено
какво да е листо.

Селце като извивка
на гъвкава лоза.
Селце като усмивка,
селце като сълза.

Под въздуха му - сладък
от грозде и от мед -
спокоен безпорядък
и неспокоен ред.

Човек и крава редом -
картина от Шагал.
Усмихвам се и гледам
дали светът е цял.

Дали не литва стадо
над къщите, дали
не се надбягва дядо
с махленските петли.

Дали човек разсеян
не ходи по стена.
Дали ведно не греят
и слънце, и луна.

Каква неразбория -
светът е пощурял.
Накрая ще открия,
че вече съм умрял.

* * *

Въздишките на уличния шум
и тоя неразумен сняг отгоре.
Аз пак си имам нещичко наум,
но пак не се решавам да говоря.

Спокойна пресметливост или страх?
А може би очакване на дума?
От всичко, вече казано, разбрах,
че думата не се изтрива с гума.

Не се изтриват думите - уви,
на твоите признания, любима.
И листа на душата ми кърви
от тая смъртоносно точна рима.

Не се изтрива думичката рак,
зачеркнала баща ми с черни букви,
макар че мама всяка сутрин пак
по навик чисти мъжките обувки.

Не се изтрива думата война
и само тая дума - мир - изтрита
без повод, без причина, без вина,
бездомна сред човечеството скита.

И в моята неизлечима плът,
съвсем като заседнали куршуми,
пълзят и към сърцето търсят път
изстреляните в мене думи…

* * *

Дядо е болен, дядо линее,
а се опитва да бъде твърд.
Без параграфи и без алинеи
дядо е вече осъден на смърт.

Необяснимо и незаконно -
как е възможен такъв произвол?
Дядо е седнал на стола тронно,
а над главата му - ореол.

Всички роднини са вече тука,
сякаш събрани за първи път.
И като ангели няколко внука
между тавана и пода кръжат.

И като бистро гроздово зрънце
от нереална библейска лоза
свети с лъчите на земното слънце
върху лицето на дядо сълза.

Дядо тържествено става от стола
и се оглежда, трогателно твърд.
А над главата му бди ореола,
за да обеси нелепата смърт.

* * *

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира,
и с това е безсмъртен, с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда…

* * *

Защо на гроба ти съм гузен, татко?
Защото от смъртта не те спасих
или защото идвам толкоз рядко,
че буреняса даже моят стих?

Цветята си - къде да ги оставя?
Как скърца целофанът вцепенен.
Това, че не умрях и аз тогава,
ме кара да умирам всеки ден.

От тоя страх за себе си безсрамен,
обгърнал ме с двуличие и хлад,
забравях, че и аз като баща ми
ще трябва да напусна тоя свят.

Забравях, че повикан от съдбата,
синът заменя мъртвия баща
и също става страшен за децата,
защото носи в себе си смъртта.

Безкрайна мъченическа щафета,
в която трябва с чест и мъжество
да връчиш ти на своите момчета
честта на родословното дърво.

И аз сега не мога за излъжа
децата си, че няма да умра.
Пред своя неизбежен гроб съм длъжен
достойнство и кураж да събера.

Не искам страх и плач благопристоен
от моите послушни синове.
Един от тях, замислен и спокоен,
ковчега на баща си ще скове.

* * *

Поезията е наука
за истина и красота.
Поезията е неука
да се прекланя пред властта.

В поезията се оглежда
непобеденият човек,
понесъл в своята надежда
надеждите на своя век.

Поезията е държава,
религия и ренесанс.
Поезията продължава,
поезията става шанс.

Поезията става изход,
макар че вчера беше вход.
Небето пада все по-ниско -
поезията става свод.

Поезията става стреме,
стремление и хоризонт.
Поезията става време,
поезията става фронт.

Разстрелват я по стадиони,
заравят я под обелиск.
А тя създава шампиони
по мятане на слънчев диск.

ГРУЗИЯ

На Деви

Където е приятелят ми с нощи като бдения
над всичките приятелства в размирното човечество.
Където ни повика да четем стихотворения
поезията - нашето спасително отечество.

Където, омагьосани от мирис на магнолия,
изпадахме в щастливи, неизвестни състояния,
и трезвият, споходен от тъга и меланхолия,
завиждаше за слънчевата трезвост на пияния.

Където бяха масите от пирове божествени,
жените - от чеканките, а виното - от амфори.
Където ние бяхме талантливи и мъжествени,
и сякаш между другото изричахме метафори.

Където се надпявахме с изящно безразличие
и чупехме със зъбите черупката на ореха,
и знаехме, че времето край нас изтича ничие,
но литваха душите ни и с времето се бореха.

В пространството, заселено с крушение и творчество,
душите ни се носеха и търсеха спасение.
И малките народи с големите пророчества
притихваха в голготата на вечното си бдение…

БИБЛИОТЕКА

Библиотека с древен мирис,
храмоподобна и кафява.
Как в нея живото умира,
а мъртвото се съживява.

Ти днес екскурзионно мина
под свода й великолепен
с покупките от магазина,
ненужни вече и нелепи.

И уж душата ти кръжеше
над рафтовете с книги древни,
а ти самият беше смешен
и мислите ти бяха дребни.

Една опашчица игрива
се стрелна мигом и изчезна.
Тъй времето навярно скрива
загадката си в тъмна бездна.

И виждаш как в библиотека,
храмоподобна и кафява,
душата литва над човека,
а пък човекът се смалява.

* * *

След толкова години - гора и тишина.
Мирише ми на здравец, мирише ми на бор.
Навярно преди малко е минала сърна
по своя всекидневен невидим коридор.

И ласкаво ме галят въздушните вълни
от гъвкавия преход на леката сърна.
И храсти коленичат, отместени встрани,
а може би оттука е минала жена.

Пътеката извежда към грохнал горски дом
с гнездо върху комина и с кошери отпред.
Стопанина го няма - навярно дрипав гном
живее тук и важно продава пчелен мед.

Гора като вселена, гора като душа,
гора като въздишка на стар и тъжен бог.
Аз може би от младост понякога греша,
но ставам все по-мъдър след всеки твой урок.

След толкова години - гора и тишина.
И пак вървя по оня невидим коридор.
Не знам кого преследвам - сърна или жена.
Мирише ми на здравец, мирише ми на бор.

* * *

Обръщам се назад и ме стъписва
една немилостиво ясна гледка.
Баща ми с нещо в двора се залисва,
а майка ми седи на прага с плетка.

Един петел прекрасен и тържествен
от багрите на залеза излиза.
И аз - хлапак, трогателно мъжествен,
за първи път обличам бяла риза.

Каква жестока памет съпровожда
човека цял живот! С каква вековна
увереност и точност го пробожда
на миналото шпагата отровна.

Аз не от тебе, старост, се страхувам,
и не от тебе, бъдеще неясно.
Не бих могъл сега да пророкувам,
но времето зад нас е по-опасно.

Там вече ни е дадено да видим
това, което трябва да се сбъдне:
лъжи, неблагодарности, обиди,
предателства и жертви безразсъдни.

Там вече се разделяме със тебе
и болката расте неумолимо.
Там вече съм ти чужд и непотребен
и всичко е така непоправимо.

Тъй ужаса на своя край стократно
човечеството вече е видяло,
но тръгва пак с носталгия обратно
и пак започва всичко отначало…

Какво сме ние? Гости на земята,
забравени в подземие деца,
прашинки от космическия вятър
или благословени семенца?

* * *

Вали полека сняг,
великолепен сняг…

И сякаш иска жив да ме затрупа.

Душата ми прилича на хралупа,
в която между пластовете шума
се крие не една вълшебна дума
и свило се под паяжина, дреме
зверчето на изгубеното време.

Сега съм неочаквано самичък,
забравен тук, под покрива, едничък,
самичък край огнището, в което
изгаря на едно дърво сърцето,
загледан през прозореца в безкрая,
където стогодишни псета лаят
и тихо, нереално, безметежно,
красиво, възхитително и нежно

вали полека сняг,
великолепен сняг…

* * *

Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко, влюбено щурче.

Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.

Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.

Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.

* * *

В живота си обичах две жени.
Едната вече кротко отминава
към залеза на земните си дни,
а другата - не я познавам.

Едната ме роди и приласка
до себе си. И аз съм оттогава
безпомощен без нейната ръка,
а другата - не я познавам.

А другата… Сега изпитвам страх
и някакво безсилие пред нея,
защото аз така и не разбрах
жена ли беше тя или идея.

АНИ

Беше осемгодишна, когато умря
и на другия ден в некролога изгря.

Тоя луд ритуал не разбирах добре -
не разбирах какво е да се умре.

И начело на черното шествие, горд
я отведох до нейния мъничък гроб.

И почуках в ковчега й с бучица пръст,
и навярно съм стискал в юмручето мъст.

Но това ми се струва сега. И сега
аз разбирам напълно, че няма шега.

Че не мога така, че без Ани съм сам,
че от моя безкраен живот ме е срам.

Че тогава, наивен и смешно суров,
съм погребал голямата своя любов.

Че съдбата е махнала с лека ръка
и животът е тръгнал съвсем не така…

И навярно кръжи под небесния свод
моят истински, моят пропуснат живот.

ГРОЗДОБЕР

По пръстите ми сякаш още лепне
загадъчният дух на гроздобера.
И гроздове жумят великолепни
в пространствата на есенната ера.

Как бих могъл сега да ги достигна
и с трепетна ръка да ги откъсна?
В невидимия миг, когато мигна,
е станало непоправимо късно.

А там, в неостаряващото лозе,
под погледа на цялата вселена,
в стъкмено от земя и шума ложе
ликува любовта ни забранена.

Как бих могъл да вкуся от лозата
и после от жената, и накрая
с божествената сладост на сълзата
да вкуся от блаженството на рая?

В невидимия миг, когато мигна,
разбирам, че това е невъзможно.
Разбирам, че не мога да достигна
опашката на времето тревожно.

Там, в лозето смълчано и разкошно,
аз трябва нещо важно да намеря.
Но въпреки че бързам денонощно,
не смогвам за часа на гроздобера.

* * *

Следобед с облаци дъждовни
и с тежък страх от нещо друго.
На лявата ръка часовник -
цивилизовано влечуго.

Едно езиче в него цъка
и сякаш времето прецежда.
Разбирам - времето е мъка,
а не утеха, не надежда.

И ти недей ме утешава -
часовниковите пружинки
безмилостно ни разрушават
с едни невидими прашинки.

И станали сме на решето
от нежната им канонада.
И продължава под небето
трагичната ни клоунада.

Не търсим пътища към рая
и към пространствата отвъдни.
Сега сме зрители. Накрая
каквото трябва ще се сбъдне.

* * *

Добър ден ще ти кажа, до тебе ще седна
и ще паднат очите ми в твойте очи.
Няма първа любов - има само последна,
а пред всяка последна любов се мълчи.

Нека всички раздели и всички измени
се запътят към своите блудни стада.
Нека цялата мъка, набъбнала в мене,
се взриви и в небето изгрее звезда.

Ти не тръгвай от мене сега, не заспивай
и до своята гръд не допускай змия.
И до мене в египетска скръб не застивай,
не умирай, не тръгвай от тая земя.

Сякаш времето диша със твоите ноздри
и дъхът му вълшебен разпуква лале.
И прилича сред тая вселена на остров
пасторално зеленото наше поле.

Ти не тръгвай от мене сега - над земята
пеперуди кръжат с безтегловни телца,
пеперуди, в които трагично се мятат
неродените наши деца.

* * *

Стих мой, спасение мое, боже
на моята оглупяла от любов душа!
Да можех живота си да отложа,
щях всичко по новому да реша.

В душата ми - сляп и тревожен полъх
от полет на прилепи в пещера.
Любима,
но аз от душа ти се молех
да спреш неразумната своя игра.

Каква беше тая нелепа вихрушка,
с която душата ми ти овърша?
Сега под една електрическа крушка
събирам парченца разбита душа.

От леност,
от гордост,
от глупост,
от лудост -
защо непрекъснато някой греши?
И вият в нощта, оцелели по чудо,
безброй незаслужено бити души…

* * *

И този сняг ще мине,
невидим ще изчезне
в невидимите бездни
на идните години.

И само от картинки,
рисувани по памет,
наивно ще ни мамят
рисувани снежинки.

Но ти и аз едва ли
по памет ще се втурнем
в премеждията бурни
на чувствените хали.

Въздишката ти бяла
над преспите ще литне,
ще стопли някой скитник,
а ти ще зъзнеш в шала.

И аз ще зъзна в шала
с очи за тебе слепи,
ще стопли чужди шепи
въздишката ми бяла.

Но може би това е
вълшебството, което
остава под небето
след всеки сняг нетраен…

ПЕСЕН

Не може да се върне времето -
барабани капчукът бърз.
Но в мене се завръща шемета
от песента на Роберт Бърнс.
Звънеше тя над изкласилите,
окъпани от дъжд жита
и аз вървях между осилите,
опиянен от песента.
И в шемета на нежен гъдел
мечтаех си поне веднъж
и аз на тоя свят да бъда
момчето в цъфналата ръж.

Годините летяха вихрено
с едни невидими коне,
а тя щастливо и неискрено
ми казваше все още - не.
Но помня чудото - тя тичаше
сама и боса под дъжда
и може би не ме обичаше,
но ласкаво ми каза - да.
Тя беше мокра и такава,
че ме замая изведнъж.
И аз, горкият, бях тогава
момчето в цъфналата ръж.

Годините летят пришпорени
от млада кръв и от мечти,
от ласки влюбени, от пориви
и от издраскани пети.
Момичетата - най-красивите
в зелените жита вървят.
И ето ги - вървят през нивите
момчетата на тоя свят.
И тъжно е, че в тоя мъдър
и вечен свят, под никой дъжд,
аз няма никога да бъда
момчето в цъфналата ръж…

* * *

Заключват ни в килии на портрети,
но нашият живот не свършва там.
Ще се повтори той, ще се потрети
в безкрая на космическия храм.

И нашата любов ще се повтори
със всичките й земни патила,
които я възнасяха нагоре
по чистите небесни стъпала.

Ще бъде мир и ангели ще пеят,
когато се преселваме отвъд.
И две стрели коварни ще успеят
сърцата ни отново да ранят.

И всичко ще започне отначало
в мига на оня нежен благослов,
създал това красиво и печално,
единствено безсмъртие любов.