Петър Анастасов

ПЛОЩАД НА ХЪЛМА

Така интимно, между къщи без огради,
площадът се е скрил.
Не е събуждан
от музика военна, от паради -
тържествената слава му е чужда.

Но той си има свое непреходно
дихание, макар че е безимен.
И хората минават благородно
през неговите дни неповторими.

Площад на хълма.
В делник или в празник
еднакъв е живота и полека,
спасен от суета и от съблазни,
върви към свойта истина човека.

Изгърбени павета, два фенера,
чешма, която пътниците кани.
И всичко си е, както беше вчера -
дано и утре същото остане.

Защото има още на земята,
сред толкова внушителни площади,
един площад, подобен на театър,
без музика военна, без паради …

ПРИЯТЕЛИ

Във тъмното по гласовете ви познавам.
Отколе е така,
но само вечер
човекът мълчаливо осъзнава,
че още е човек, а не човече.

Добре дошли на масата, която
все още няма утрешната слава.
Не е дошъл часът на имената,
но тя ще преживее до тогава.

Все още сте съвсем обикновени -
художници, пияници, пройдохи.
Но сядате от тайнство озарени,
и светят в умовете ви епохи.

И в тъмното, когато ритуално
над масата се разминават чаши,
как въздухът припламва нереално,
пронизван от прозренията ваши.

В мелодия, в картина или в слово
замира уловен мигът на Фауст.
И нищо, че в душите ви отново
нахлува разтревоженият хаос.

И нищо, че в брадите ви огромни
цигарите са догорели вече.
Прекрасно е човек да си припомни,
че още е човек, а не човече…

* * *

На Атанас Кръстев

Една жена ще дойде.
Ще разтреби,
нещата ти с любов ще подреди
и после на прозореца до тебе
до края на света ще поседи.

Ще бъдеш разтревожен от жената,
която изведнъж те сполетя.
Но тя ще се усмихва в тишината
и ти ще й повярваш, че е тя.

Завинаги при тебе ще остане,
при хаоса на твоя мъжки дом.
И твоите приятели пияни
без укор ще посреща, мълчешком.

И твоите посоки многобройни
съдбовно ще събира във една.
Ще бъде с тебе в дните неспокойни
и в нощите, защото е жена.

Тя другите мъже ще възхищава
и всички ще те питат:
„Откъде
можа да я намериш ти такава?”
Ще казваш: „Тя самичка си дойде…”

МИРЪТ

Далече от гълчавата, под гълъбова сянка,
живее тоя древен град, единствен на света,
с подслон за всеки гостенин и с къшей хляб за всяка
ръка, открила хляба и в хляба - доброта.

Мирът с едно спокойствие голямо го обгръща,
налива сок в лозите му, в камбаните му спи.
И бди над всяка улица, и пази всяка къща,
когато в своя равен сън градът се потопи.

Уверено и сладостно очакване да съмне,
любовен въздух в стаите, в прозорците - зора.
И слънцето, изгряващо над покривите стръмни,
пътува очаровано в небето на мира.

ЗИМА В СТАРИЯ ГРАД

Тоя град е южен, лято в него свети,
но когато трябва идват снеговете.

И градът приема своя профил зимен,
става по-замислен, става по-интимен.

Върху римска тухла и тракийска цигла -
сняг от друго време като бяла мигла.

Пряко двора снежен - котешка пътека,
а почти до нея минал е човека.

Кой къде отива, откъде се връща -
сякаш всички следват цел една и съща.

И върви човекът, в себе си унесен,
към една картина, дума или песен.

И къде остават къщичките неми -
във това ли време или в друго време.

ПЛАЧ

О, тая сочен, разточителен
и сладък плач на бебета! Това е
най-чистата река, която
в човешкия живот тече.
Тя през душите ни минава
и чудни камъчета вае,
сърцата ни измива нежно
и към доброто ги влече.

Тя безгранично се разлива
в пространството около тебе,
а спи водата й под мигла
и се побира във сълза.
Над всичко бодро тържествува
едно голямо светло бебе
и майчината гръд узрява
стремително като лоза.

Така си мислех тая заран,
когато зад вратата бяла
жена ми раждаше, а горе
ехтеше бебешкият плач.
Денят събличаше стъклата
и в празната приемна зала
предметите почти свенливо
излизаха от своя здрач.

Такава голота, че нищо
не би могъл сега да скриеш -
срама от женската държава,
безсилието и страха.
Сега си жалък и разкаян,
ти, който можеш да убиеш,
ти, който смътно осъзнаваш
греха на мъжката ръка.

Да бъде само, да е живо -
момиченце или момченце!
Жена си нежно благославяш,
над кротките й дрехи бдиш.
Но, боже мой, защо си спомняш
за дрехите на Освиенцим,
нали са други тези дрехи,
които ти сега държиш?

* * *

Кафявата саксия
с оранжевото цвете -
изпуснах я внезапно
и в камъка се пръсна.
И цветето угасна,
защото не усети
разкаяните пръсти
на мойта нежност късна.
Така непоправима
е всяка наша грешка,
допусната от леност
или минутна слабост.
И плащаме за свойта
разсеяност човешка
с нещастните отломки
на счупената радост.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ТЕБ

Тук,
между лозята и смокините,
толкова далече
от града с градинско щастие,
от улиците шумни, от витрините,
от парка със декоративни храсти…

Тук,
между лозята и смокините,
сред късове на необятни амфори,
сред сводове от вековете сринати,
сред звукове подземни и метафори,
очаквам те,
очаквам те,
очаквам те…

В ръката ми долита птица плавно
и гущерче на рамото ми сяда.
Минава по небето облак бавно
и сянката му като вечност пада.

Но ти не идваш.
Времето край мене
върти една невидима вихрушка.
Пълзи пчела с дисаги уморени
и мравка върху стрък трева се люшка.

Нахлува старост в моята обител,
но аз не се боя - ще се намерим.
Или при кръстопътя на съдбите,
или в една от следващите ери.

* * *

Когато спиш, любима,
и ме чакаш
в скривалището на съня
и в тъмното те гледам,
сякаш
не съм те виждал през деня…

И камъчето в твоя пръстен
излъчва моя светлинка,
и аз докосвам с тихи пръсти
спасителната ти ръка…

Каквото имаше да видим,
видяхме го
и знам добре,
че двамата ще си отидем,
ако единият умре.