Петър Анастасов

БАЛАДА

Когато го убиха в лозето
под сянката на Дионисий…
Кръвта му сладостно изтичаше
във пропастите между буците.
Висяха над челото есенно
огромни натежали гроздове
и цялата вселена падаше
в очите му полуотворени.

Когато го убиха в лозето…
Как бавно се задвижи времето
и лудият пъдар как тичаше
към селото със манлихерата.
Отлитаха далече птиците
и змии в храстите се шмугваха,
и само бръмбарите прашни
вървяха тромаво по пътя си.

Когато го убиха в лозето…
Но той лежеше под вселената
и ставаше нищожна цялата
тълпа разгърдени стражари.
Звънеше сухият следобед
и те приличаха във лозето
на бавни бръмбари, които
страхливо го заобикалят.

Когато го убиха в лозето…
Кръвта му сладостно изтичаше,
а в сухия следобед слънцето
се беше проснало над синура.
Висяха над челото есенно
огромни натежали гроздове
и времето по всички пътища
пътуваше към свободата…

ЕКСКУРЗИЯ

Настръхнала, пчелата жили
една забравена малина.
И ситни боровинки плачат
под стъпки на екскурзианти.

По тъмно ще се вдигне облак,
светкавица ще го пробие,
ще плисне дъжд и аз, окъпан,
в една хралупа ще се скрия.

С мечетата ще си поплачем
за белоногите момичета,
които ловните дружини
избиваха като сърни…

КЛЕТВА

Мама казва: да опустеят
лошите хора, дето живеят.
Да опустеят лошите работи,
дето затриват човешките радости.
Да опустеят сланите, градушките,
танковете и пушките,
бомбите, дето сеят
смърт на земята,
да опустеят!

Мамо,
животът ми ще опустее,
ако край мене ти не живееш.
Ще олекне ли тази болка,
дето хората мъчи толкоз?
Ще се сбъдне ли тая клетва?
Жертва мамина или жетва:
в бели спомени на ръкойки,
в черни помени на девойки.

Ах, играят на двора внуци,
пеят гълъби и капчуци.
Мама чува: години пеят…
Старините да опустеят!

ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

От главата към сърцето,
мълчаливо, неусетно,
като в пясъчен часовник
пада времето съдбовно.

Колко може да погълне
тази камера нищожна?
Ето, с екот я изпълни
гръмотевица тревожна.

Ето, бомба я прободе,
космонавт овъглен падна,
олюля се и проходи
моят син с походка жадна.

И в притихналото лято
от ведро на слънце ведро
рукна в нея тежко злато,
разточително и щедро.

Аз си мисля очарован:
над земята - под небето,
като свят необетован
необятно е сърцето.

И във него се пресичат
всички трепети световни.
Но самият аз изтичам
като пясъчен часовник.

СНЯГ

Неочаквано идва снега.
Боже мой, нещо става със мене.
Бях забравил снега и сега
сякаш целият свят се променя.

Моят винаги радостен дом
ми изглежда самотен и тъжен.
Разговарям почти шепнешком,
сякаш иначе ще излъжа.

Като някакъв смешен хлапак
се държа за послушната брава
и затварям вратата пак,
сякаш иначе ще забравя.

И докосвам с неясна ръка
в полумрака нещата различни.
Всичко трябва да бъде така,
а е някак си иначе всичко.

Сякаш някой е минал оттук
и разместил е мълком местата.
Аз самият съм станал друг
и са станали други нещата.

Зад стъклата танцува снега
и заплита се в мрежа на паяк.
Трябва нещо да правя сега,
а какво да направя - не зная.

Приближавам прозореца пак
и усещам почти до премала:
пада тихо големият сняг,
а човекът е толкова малък…

ЛЮБОВ

В градината на любовта се мръква вече
и някой реже с нож кората на дървото.
Докосвам с пръсти кожата ти млечна -
под нея спят реките на живота.
Защо ми е така добре и леко с тебе,
макар че зад гърба ме дебнат лоши думи,
макар че в ябълката се разхожда червей,
макар че някъде пищят куршуми?
Градината на любовта! Но ти си в нея
това, което търсех толкова години.
Повярвай ми - не мога да живея
без тебе даже в райските градини.
Защото ти си хубава. До болка
си хубава и трябва да проникна
в загадката ти тъмна и дълбока,
за да изгрея пак, за да поникна.
И ето - на очите си разказвам
за тебе, а пък ти ме гледаш с устни…
И ябълките светят в твойте пазви
над всичките поети и изкуства!

ТРОЙНО ОГЛЕДАЛО

На Катя Паскалева

В коридори безкрайни вървя срещу себе си
по килими, изпъстрени с дяволски ребуси.
Огледалце, кажи ми…
Боже мой, огледалото!
А какво ми е взело и какво ми е дало то?

Най-красивата можеш да бъдеш зад рампата,
но какво е театърът - работа, работа…
И в гримьорната с някакъв страх, неспокойно,
търсиш свойто лице в огледалото тройно.
Ти го търсиш с търпение зло в репетиции,
в простодушни девици и в жени - мъченици,
в талантливи сълзи и в бездарни пиеси
и не знаеш сама в тоя хаос къде си.

Но какво е изкуството - работа, работа…
А какво е животът - жестока парабола!
Всеки има начало, зенит и падение,
но забравя това и това е спасение.

И на сцената диша едвам Жулиета,
а вината е впрочем не само в корсета.
И Ромео в антракта си бърше лицето,
а вина за това има само сърцето.
Боже мой, престарели любовници страдат
и преситени юноши плюят с досада.
Би могло да ти стане горчиво и пусто,
но това е живот, но това е изкуство…

А животът, макар че звучи неуместно,
означава и дрехи, и хляб, и семейство,
и любов, за която крадеш от съня си
часове неспокойни, случайни и къси.
Нямаш време за друго - очаква те сцената
и поредната роля - оная, безценната.
И се любиш с усилие сляпо на волята,
и къде си по-истинска - в любовта или в ролята?