Петър Анастасов

* * *

Аз пътувам и нося тихо
като къшей едно сърце.
Не научи за него никой,
че е дар от добри ръце.
Дъх на ябълки, светла стая,
омагьосана от жена.
По света аз разнасям тая
чисто българска тишина
на предмети и кротки хора
от безхитростни домове,
пригодени и за отмора,
и за прислон от ветрове.
Гостолюбие, незлобливост,
не страхливо отстъпен праг,
а спокойствие, търпеливо
осъзнаващо брат и враг.
Моят път ме сроди със тези
възли в меката земна пръст,
без които светът ще слезе
по-надолу от своя ръст.

ЗИМНА НЕЖНОСТ

Във кожени яки
и яки рамене се стапям,
безпаметно се стапям като сняг,
а вие ме отнасяте нататък,
където нежността ми закъсня.

Жена ли ме оплаква в снегопада?
За мене ли
бездомен пес скимтя?
Във ледните стъкла на колко града
стопи с дъха си малко кръгче тя?

Човек е зад очи или прозорец.
Звъни шейна
насън
или на път.
Пътуване, пътуване
и скорост,
в която неусетно се топят
усмивки като свещи.
Силуети
с докосвани отдавна рамене,
шосета, из които ветровете
ви шибат като скитащи коне…

А аз пристигам в топлите ви кожи,
за да заплача в тъмното антре,
където невъзможно бързо може
забравено,
небето да умре.

Не ме корете -
плахата ми нежност
внезапно ще сподави нечий глас,
защото аз съм сняг
и още нещо,
което е в самите вас.

СЪН

И пак се връщат мойте стихове
във тоя свят на чудновати птици,
на люляци и гъсти ветрове,
на плахи и настръхнали ресници.

Момичета със сини колене,
с очи като на котките зелени,
светът остана уж непроменен,
а вие сте отдавна променени.
Навярно сте обичани жени
и верни на мъжете си
навярно,
но мене ме боли, че може би
забравихте детинската си ярост.
И в тая нова, истинска игра,
когато ви погалят нечестиво,
забравяте чудесния си нрав
да дращите и хапете
без милост.

Момичета със сини колене,
с очи като на котките зелени,
от общия ни спомен осенен,
аз идвам в тези кътчета свещени.
И първите целувки
като звън
на пролетни оси се съживяват,
и жилят мъдростта на моя сън
коварно,
както жилеха тогава.

Момичета,
задръжте в кратък жест
това, което няма да се върне.
Изменяйте на своите мъже,
на детския си нрав
бъдете верни!

ЦЕЛУВКА

Земята се опиваше от тоя
пороен, ненаситно жаден дъжд.
И аз разбрах, че ти си само моя,
защото те усетих изведнъж
във дрехите си като топла влага,
в кръвта си като порив на ръце…
Една внезапна мълния пробяга
от моето към твоето лице
и пламнаха студените ни устни.
И в тоя миг небето загърмя.
И в тоя миг земята се отпусна -
изтръпнала и слисана земя.
И затуптя мълчанието свято
в задъханото ти сърце.
Браздяха мътни ручеи земята,
сълзи браздяха твоето лице…

ДЪРВЕНАТА КУЛА

Тая кула ни смая бързо -
беше страшно да стигнем горе.
Но земята ни даде дързост,
а небето -
внезапен порив.

Покатери се ти тогава
първа,
пъргава
като мравка.
Аз те гледах и се забравях
в една мъничка незабравка.

Тя трептеше
в косите твои
като паднала от небето.
Птици пееха в хор нестроен
и прославяха битието.

Бяха стълбите като люлки -
залюляха ни те нахалост
и улавяхме ний наслуки
едно слънце
като махало.

На върха чак разбрахме колко
сме пораснали това лято.
Натежавахме ний до болка
и ни теглеше към земята.

И ни теглеше неотменно
страх от пропаст
и страх от бога.
Ти извърна очи към мене
и в очите ти пламна огън.

И сърцето ми сякаш чула,
ти заслиза
пак като мравка.
Помня лято,
момиче,
кула
и разбира се -
незабравка.

АНГЕЛ

Бавно се възземаше света
с бистри очертания и звуци.
Стихваше полека песента
на неуморимите капчуци.

Радостните птичи гласове
свиреха, пречистени, исконни.
В мокрите треви и лесове
тичаха щастливи насекоми.

И под следдъждовната дъга
бързаше животът да премине.
Аз разбирах радостно сега колко
съм безгрешен и невинен.

Чиста беше моята душа,
сякаш ангел в себе си стаила.
Даже и да исках да сгреша,
нямаше да ми достигне сила.

И над мене като балдахин
падаше добрият свод небесен.
И светът приличаше на химн
повече, отколкото на песен.

Но в полузабравата си аз
чух наблизо песничка игрива
и ме очарова тоя глас,
който продължи да се извива.

И като в предчувствие за грях
аз видях момичето, което
пееше от радост или страх
някъде под свода на небето.

Всичко съществуваше край нас:
птиците, дърветата, тревите.
Всичко ни очакваше, но аз
гледах като ангел беззащитен.

А в недоумение почти
гледаше красивото момиче.
Колко забранени красоти
всъщност съм очаквал и обичал!

И загледан в своята душа,
шепнех на крилатия си двойник:
„Слушай, позволи ми да сгреша
и ще бъдем двамата спокойни.”

* * *

Хубава и проклета си…

С плахи гълъби в пазвите,
с тръпка вечност в бедрото
и с отрова на устните.

Хубава и проклета си…

Идваш в моето диво лозе,
лягаш в сламеното ми ложе
и ме любиш пламенно.

Но в душата ми буренясала
се събуждат сестрите твои
и със камъни те прогонват.

Ах, една не потърси камък,
а сърцето ми запокити
във нозете ти и продума:

„Хубава и проклета си!”

БОЙ

На двора биеха дете.
Аз чувах как почти печално
плача му с болката расте
и ме измъчваше плача му.

То плачеше като сърце,
недоумяващо все още
защо човешките ръце
понякога са толкоз лоши.

То плачеше от своя свят
на чистота и невиновност.
Замираше плача му свят
и се издигаше отново.

Докосваше ме като глас
от детството и мигновено
си спомнях миговете аз,
когато биеха и мене.

Детето плачеше така,
тъй както плачех аз самия.
Оная, същата ръка,
не бе престанала да бие.

То плачеше, но в свойта гръд
почти неволно, инстинктивно
усещаше за първи път
достойнството и бе щастливо.

И вече плачеше от гняв,
но беше много, много рано
да се опре на своя нрав
и да мъсти за всяка рана.

На двора биеха дете.
Но то разбираше прекрасно,
че някога ще порасте,
и се заканваше безгласно.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Когато тъмни влакове ме люшкат
и аз пристигам в полунощ при тебе,
а майка ти не ме очаква…
(Така ли да започна? Трябва
веднъж завинаги да свикна
със тая самота по гарите!)
Ти още нищо не разбираш,
но син си ми и те обичам,
да ти разкажа искам нещо,
преди да се вдърви езикът ми.

Сънувай думите ми - зайчета,
играещи край тебе весело,
и тромави мечета, дремещи
пред своите добри хралупи.
Превръщай всички мои думи
във златни рибки и ги пускай
в аквариума на съня си.
Това сега ти е подвластно.

Но има нещо друго - то е
жестокият и явен смисъл
на думите, до който утре
душата ти ще се докосне.
И твойто мозъче страхливо,
но упорито ще работи,
ще се стреми да проумее
причината и същността.

О, никога не вярвай в нещо,
което сам не си изпитал!
Не вярвай, че дъждът е само
вода, която те облива,
а помисли кое прилича
на ситните дъждовни капки.
Тогава ти ще проумееш
защо дъждът и тази вечер
на майка ти говори нещо,
а тя непрежалимо плаче…

СТРАХ

Страхувам се от всяка неизвестност.
Страхувам се от тази чужда местност,
от този дълъг дъжд, от тъмнината,
от нервния транзистор, от войната,
от всичко се страхувам тази вечер,
а ти сега си толкова далече,
че може би дори не съществуваш.

Не се преструвам,
просто се страхувам
от всичко, дето може да се случи.
В гората може гръм да ме улучи,
в гърба ми нож да впие отмъстител.
Страхувам се от твоя прелъстител,
от твойта беззащитност се страхувам,
от твоите стъписани зеници,
в които плачат две убити птици.

Не се преструвам, просто се страхувам.
И само искам бързо да се свърши
войната. И се моля да ни свърже
едно дете, което ще живее,
когато на света ще ръждавеят
снарядите и змийските куршуми,
дулата и ракетите безумни,
и злобата човешка във сърцата,
и мълниите горе в небесата!

Не се преструвам,
просто се страхувам.
И зная, че душата ми е чиста,
а в оня миг, когато вземам листа
и стиховете в стаята си чувам,
преди да ги запиша, се страхувам.

ХОТЕЛ

Трети ден вали над Бяла черква.
Трети ден съм в доброволен плен.
Старата добра хотелиерка
не простира вече трети ден.

Няма гости. Стълбите са глухи.
Стаите замислено мълчат.
Само, неразбиращи и кухи,
капките в прозорците дрънчат.

Само изтощеният транзистор
в скучното безмълвие пращи.
И така не ти се прави нищо,
че дори забравяш кой си ти.

И така запомняш всички вещи,
сякаш са направени от теб:
масичка, два стола и две свещи,
ако ненадейно токът спре.

Уж си сам и с тебе няма никой,
а от всеки ъгъл те следи
оня, който върху пепелника
е броил минутите преди.

Трети ден вали над Бяла черква
и не пеят птици трети ден.
Старата добра хотелиерка
от немай-кьде говори с мен.

И за свойте грижи ми разказва,
и за свойте лоши дъщери.
А под уморената й пазва
радостното огънче гори.

Тя почти страхливо се надява,
че ще я споходят някой ден.
Аз не вярвам, но се съгласявам -
тя не вярва повече от мен.

Ние знаем всичко, но не смеем
да преглътнем своята беда.
Иначе не струва да живеем
повече от дните на дъжда.

Трети ден вали над Бяла черква
и се спускат трети ден мъгли.
Старата добра хотелиерка
пак напълни своите котли.

Но внезапно облакът се вдигна
и се втурна горе слънчев лъч.
Долу пък, в приемната, пристигна
група ученици с шум и глъч.

И разбрах защо хотелът пази
своите надежди и съдби.
За да не остане нивга празен,
за да съществува може би…