Любомир Духлински

В България името на прочутия в чужбина скулптор Кирил Тодоров е от никак или рядко споменаваните, а в периода от 1965 г. до 1987 г. името му въобще не се споменава по никакъв повод, макар да са се състояли годишнини от откриването на негови големи проекти.

Той е забравен от българските културни институции, интелектуалци или хора на изкуството. Нищо изненадващо - нямаше да сме българи, ако ценяхме и уважавахме други българи, ако изтъквахме техните постижения и успехи, ако поне се доверявахме на оценките, дадени от чужбина, която така обичаме и пред която старателно превиваме гръб.

Подобно мълчание има и към много други дейци на културата, които съдбата или самите те са избрали да продължат своя житейски път и творчество далеч от България.

А за Кирил Тодоров, този велик европейски творец, се надпреварват да пишат с уважение италиански и някои български художествени критици като Пиетро Скарпа, Густаво Борели, Артуро Ланчелоти, Стефан Митов и много други. Само че творецът е забравен в своята Родина до края на дните си.

А в неговата втора родина Италия за него се говори със суперлативите „гений”, „велик”, „маестро”, „най-известният български скулптор” и т.н.

Творбите му днес са в частни сбирки, дружества, общини, в музеи и галерии в България и в чужбина, оценявани високо като произведения от световна величина, запечатали завинаги духа на маестрото.

И не е чудно, че който се е сдобил с негова работа, ревниво я пази. Изключителна рядкост е негова работа да се появи на търгове или да бъде обявена за продажба.

Кирил Тодоров е роден в с. Брест, Плевенско на 5 май 1902 г. като третото дете на на Дица и Тодор Ценови. В семейството са седем деца - пет момчета и две момичета.

Бащата е убит през 1913 г. по време на балканските войни и отглеждането на децата ляга изцяло върху майката. Коравата българка не се предава, успява да отгледа и изучи децата си.

Братът Никола е с търговско образование и кантори в България и чужбина, вторият брат Александър е акушер-гинеколог, Кирил е скулптор, следва Иван - машинен техник. Най-малкият е Васил - счетоводител в ТКЗС Брест. Сестрите са Мица и Маруца.

Часове прекарвал малкият Кирил при своя дядо Иван - каменоделец на три села - и в захлас наблюдавал неговите ръце и очароващото покорство на камъка.

Дори се опитвал от парчета камък да вае простички фигурки, надгробни кръстове и орнаменти за паметниците, поръчани при дядо му. Може би в тези дълги часове е лумнал огънят от искрата, която природата е заложила в него.

Освен майсторлъка с камъка, дядото е и първият кмет на село Брест след Освобождението на България от турско робство.

Кирил Тодоров има два брака - от първия с италианката Геновева се ражда синът му Ценко. С втората си съпруга - Фламиния, също италианка - имат дъщеря, Алесия.

Началното си образование завършва в родното си село, а прогимназиалното в с. Гиген, Плевенско. От 1918 г. до 1923 г. е ученик в Мъжката гимназия в Плевен. Приет е в Националната художествена академия в София, но още първата година се премества в Академията за изящни изкуства в Рим, където от 1924 г до 1928 г. е студент в класа на професор Ерменджилдо Луппи.

През тези години негов меценат става скулпторът Андрей Николов, чието творчество повлиява и на професионалното развитие на Тодоров.

Още първата година две неща направили впечатление на италианската критика - необичайният талант на младия българин и отчаяната борба, която той води с мизерията.

Затова, по предложение на италиански художествени критици, правителството отпуснало на Кирил Тодоров премия от 4 000 лири, с които да го подкрепи и поощри.

Помощта се оказала благодарно начинание и още през 1926 г. младият българин заблестял на артистичния хоризонт на древния град, а в края на следването си той вече е име, което се произнасяло с уважение в римските артистични среди.

И никой не се изненадал, когато италианското Министерство на народното образование откупило мраморния бюст “Майка ми” и с гордост го поставило в приемната си зала.

Трудът му се увенчава с успех. Само след две години, през 1930 г., Кирил Тодоров прави самостоятелна изложба в Рим. Трябва са отбележим, че Кирил Тодоров е първият български скулптор, който е организирал изложба в чужбина - нещо, което съществено допринася колкото на неговата известност и слава, толкова и на родината му, защото на световната скулптурна сцена се появява още една държава-творец - България.

Италианската преса обсажда с внимание изкуството на този никому неизвестен доскоро българин. И ако преди бяха чули само в България да се говори за Кирил Тодоров, в чужбина, по-точно Италия - страната с най-старите художествени традиции, оценяват неговия талант, а критиците, поддържащи рубриките на италианските списания и вестници не пестят суперлативи и отдават почит на този силен скулптор, който разцъфтява и обещава богата реколта.

Критиците отбелязват единодушно, че в работите му се забелязва влиянието на класиците, които са творили от векове във вечния град. Те оценяват високо класически творби като тези на Тодоров като произведения, пропити и от духа на неспокойството, което характеризира съвременната душа.

По повод на блестящата изложба, която Кирил Тодоров открива през 1932 г. в София критикът Стефан Цонев пише статията „Нашите скулптори”, в която четем:

„Кирил Тодоров, въпреки своята възраст - той е едва на 30 години - не е новодошъл в републиката на българската скулптура. Не преди дълго време този артист направи триумфално навлизане на форума на мраморовото изкуство в Рим. Мраморът е един елемент упорит и труден, който изглежда в наши дни все повече и повече изоставян. Скулпторът трябва да притежава две ценни качества: издръжливост на труд и твърда воля. Тези качества Кирил Тодоров ги притежава във висока степен - той борави чудесно с длетото и чука. Неговите многобройни произведения говорят надълго за това. В последно време артистът е завършил голяма композиция, предназначена да украсява площта да на един италиански град, От друга страна министерството на италианското народно образование, оценявайки справедливо таланта на българския скулптор, е откупило неговия бюст “Майка ми”, който е бил много харесан от публиката на Рим. Требва да се радваме, че България има артистичен посланик в Рим - предпочитано място на артисти, където той представя достойно своята родина и допринася да се обогатява огромната сбирка от артистични придобивки на човечеството.”

Ранната скулптурна дейност на Кирил Тодоров е удивително богата и разнообразна за младостта му. Малцина са започнали така устремно, с толкова амбиция и младежки жар. Той упорито търси нови теми и идеи за своето вдъхновение. Създаденият за него филм и за работата в ателието му в Рим се прожектира в Плевен и в страната. По този повод във вестник “Северно ехо” на 30 юни 1932 г. Вл. Петров не случайно го нарича “поет на овалната линия” и пише:

„От една седмица кино „Съгласие” прожектира един културен филм, представляващ ателието в Рим на нашия, станал вече знаменитост в чужбина, съотечественик Кирил Тодоров и самия скулптор в процеса на творчеството.

Филмът е една сполучлива демонстрация на големите художествени постижения, които той е достигнал и внася културна радост в душите на зрителите. Този филм разказва за трудния път и големите препятствия, които Тодоров трябваше да превъзмогне, борейки се с нашата жестока ориенталска действителност.

Плод на този неспокоен дух са редица сложни композиции. Но Кирил Тодоров е богат не само с чувство за композиция и идейност. Той учуди Италия и със своята знаменателна техника. И тук той е ненадминат. И с право би могъл да бъде наречен поет на овалната линия. С дълбоко чувство и лиризъм, в нежни поетични линии той предава и най-тънките трепети на душата. В това отношение остават неизлечими впечатления.

Критиците по изкуство, най-квалифицираните в Италия, предлагат делото на нашия съотечественик на вниманието на италианската публика и му посвещават статии, написани с особено ласкави слова. Да посочим между италианските студии, които са му посветени, тези на Пиетро Скарпа в „Масаджеро”; на Агусто Карели във „Фиама”; на Артуро Локатели в „Пиколо”; на Микеле Бианкале в „Пополо ди Рома”; на Александро Бакиани в „Журнале де Италия” и т.н.

Достатъчно е да прочетем едно от тези многобройни писания, излезли от перото на най-добрите оценители на изкуството в Италия, за да си дадем сметка за качествата и големия талант на Кирил Тодоров, толкова малко познат в своята родина.”

Ето и няколко реда от изтъкнатия критик Локатели, написани по повод великолепната творба на Тодоров „Паметникът на Епископа в Лече”:

„В една епоха, когато мраморът изглежда вече не е на почит даже при нашите скулптори, които предпочитат да го заместват с бронз, който е по-малко изобразителен, но по-лесен за обработване, това произведение на Тодоров, който се е учил в Рим, съставлява едно произведение изключително рядко.

Всички негови бюстове, изработени с голяма елегантност и художествен вкус, така също и с дълбоко чувство за душевност и съвършено схващане за изкуство, поставят младия скулптор в ранга на великите съвременни майстори на длетото.”

През 1935 г. критикът Артуро Ланчелоти издава в Рим специална монография за работата на Кирил Тодоров под заглавие „Колекция, изкуство и артисти”. Той пише: „Творбите на Тодоров са висша степен индивидуализирани”, а по повод паметника на Васил Априлов в Габрово, изработен в Италия през 1935 г., Ланчелоти добавя:

„За нас изливането на паметника в бронз у нас, в ателието на скулптора на ул. „Фламиния”, е от голямо значение, защото той става леяр на собствената си творба. Това ни побратимява с българския скулптор, който възкреси времето на Челини.”

А по повод на скулптурата на спящата му съпруга Геновева критикът Любен Панов пише: “Възхитителния сън, когато дъхът спира и всяка мисъл изчезва, състоянието на хипнотично спокойствие и абсолютна тишина - всичко това Кирил Тодоров е пресъздал внушително и емоционално.”

До 1943 г. Кирил Тодоров остава да живее и работи в Рим. През 1943 г. взема решение да се завърне в България, където твори до 1964 г. След 1965 г. отново се премества в Италия, където остава до смъртта си. Умира в Рим на 5 август 1987 г. и е погребан далеч от своята родина.

През живота си Кирил Тодоров има само три изложби - две в Рим (1930) и (1943) и една в град София (1932). Участва и в някои общи художествени изложби в цяла Италия и в България.

Кирил Тодоров е всепризнат майстор на човешкото лице. Основната посока в творчество му е портретът, като негови модели стават личности, които са свързани предимно с театралното изкуство, музиката, поезията, киното, както и политици и представители на военните среди.

В Рим той естествено и неусетно се вписва в кръга на изявени интелектуалци, на които прави серия портрети и скулптури, първият от които е на римския поет Трилуса (1927).

Това начало е продължено със създаването на десетки портрети и стотици скулптури на известни личности, предимно от арт средите - актьорите Петролини, Елена Сангро, Дъглас Феърбанкс, София Лорен, Марина Влади, Марчело Мастрояни, Сергей Бондарчук и Федерико Фелини, на Никола Ракитин, композиторите Респиги, Пиетро Маскани, Дмитрий Шостакович, цигуларят Давид Ойстрах.

Кирил Тодоров създава редица изображения на български и на италиански политически дейци: Никола Недев, Никола Мушанов, Вергил Димов, Димитър Гичев, Константин Муравиев, цар Борис III и царица Йоанна.

След политическата промяна на 9 септември 1944 г. прави портрети на Георги Димитров, Ленин, Сталин, Маркс, Енгелс, Георги Кирков, Димитър Благоев, Трайчо Костов, Васил Коларов и надгробен бюст на Васил Коларов, разположен на задната страна на мавзолея на Георги Димитров, на Клемент Готвалд, Мао Дзедун, Папа Павел VI, генерал Шарл де Гол, маршал Йосип Броз Тито и още много, много други.

Забележителен е създаденият през 1932 г. портрет на Никола Ракитин, признат от всички негови съвременници за най-добрия портрет на големия наш поет.

В един от броевете си от месец май 1930 г. в-к „Кориере делла сера” нарича младия българин „новия ренесансов гений” и допълва, че поради голямата популярност на твореца, в Рим станало твърде престижно да се говори и да се позира на българина.

Италианците харесвали Кирил Тодоров главно заради стремежа му към чистотата на извайването на образа и античната правдивост на портретите и скулптурите му.

През 1931 година Кирил Тодоров показва пред римската общественост бюстовете на цар Борис III и царица Йоанна, изработени от карарски мрамор, които предизвикват истински възторг сред гилдията на скулпторите.

Същата година, по покана на цар Борис III, той се завръща в България и открива изложба в София. За творбите, експонирани в тази изложба, той получил от министъра на просвещението Муравиев 10 000 лева награда, а царската двойка, оценявайки таланта му, го кани да стане придворен скулптор.

В този период, през 1934 г., той изработва прекрасен бюст на габровския предприемач и голям дарител Пенчо Семов и неговата съпруга. След 9 септември 1944 г. бюстът на Радка Семова е унищожен, а на съпруга и е скрит от негови приятели, за да се появи отново през 1997 г. като дарение от сина и снахата на индустриалеца. Днес той е част от експозицията „Габрово и габровци”.

Дворцовият период е един от най-плодотворните за Кирил Тодоров в България. По-голямата част от денонощието той прекарвал в ателието, което пристроил до къщата си в квартал „Красно село” и моделирал възхитителните бюстове на български държавни мъже като Димитър Гичев, Никола Мушанов, Коста Муравиев, полковник Никола Недев, Вергил Димов, доктор Никола Сакаров и много други.

Отдал се изцяло на скулптурата Кирил Тодоров работи неуморно, но и плодотворно. Ражда се прекрасният бюст-паметник на Никола Ракитин в град Плевен (1938 г.), изработен от карарски мрамор, паметник на Стефан Караджа в град Варна и в село Белащица, Пловдивско, на Пенчо Славейков в същото село, на цар Борис III в град Попово.

През 1934 г., бил обявен национален конкурс за паметник в Габрово, посветен на Васил Априлов. По това време Кирил Тодоров отново се намирал в Рим, откъдето изпратил своите скици и макети.

Той печели конкурса и за малко повече от година изработва паметника. Впечатлени от красотата, таланта и майсторството, вложени в този паметник, по късно в град Варна му възлагат да изработи известният бюст-паметник на Васил Априлов, открит през 1935 година в Алеята на Възраждането в Морската градина.

През 1943 година Кирил Тодоров, след трескава подготовка, открива в Рим голяма изложба, която предизвикала истински фурор. На нея били показани великолепни бюстове на духовни лица от Ватикана.

Едно от тях е на папа Йоан XXIII, за когото пресата напомня, че Негово светейшество е дългогодишният папски нунций в София монсеньор Анджело Ронкали, който на изложбата беседвал дружески с българския скулптор. Това изключително изложение е било отразено като истинска сензация за тогавашното време от печатните издания и в културните среди в Италия.

В самия край на ХІХ в. в Пловдив започнало да се говори за монументи, свързани със знакови исторически събития. Началото е покрай Първото българско изложение през 1892 г. Само че чак през август 1926 г. е проведен първият конкурс за паметник на Съединението. Представени са 15 проекта, но не е отличен нито един от тях.

Конкурсът през 1927 г. завършва по същия начин. Така става и през 1936 г. Едва четвъртият конкурс през 1938 г. завършва с резултат. След сериозни разправии журито избира проекта на Кирил Тодоров.

Като че всичко вече е решено - събрани са повече от два милиона лева, има готов проект и амбициозен автор. Което съвсем не значи, че се е пристъпило към осъществяване на идеята.

В личния архив на Кирил Тодоров са запазени множество изложения до Народното събрание, до местни партийни лидери и администратори, но неговите вопли минават по неизвестни причини покрай ушите им.

Последният му опит за довършване на паметника е през 1963 г, но той отново е неуспешен. Едва през 1985 г. в Пловдив е издигнат паметник на Съединението. Негов автор е скулпторът Величко Минеков. Старият проект на Кирил Тодоров с прекрасната скулптурна група за върха на паметника остават завинаги забравени в архивите.

Две години след като Кирил Тодоров се завръща в България през 1943 г. той вижда, че всичко около него изведнъж се е променило, променил се начинът на живот, променили са се силните на деня, което налага промяна и на сюжетните посоки на творчеството му.

Дошъл е 9 септември 1944 г. и изведнъж се оказало, че новото политическо управление на държавата има спешна нужда от неговите умения, поради което му възложили изработването на серия бюстове, между които бюстът на маршал Толбухин, направен в началото на 1946 г. и за който маршалът лично е позирал.

През 1947 г. също от натура били направени бюстовете на Георги Димитров и на Васил Коларов. През 1948 г. той изработва бюст на Ленин, на академик Николай Державин, на Иля Еренбург (1946 г.), на Димитър Благоев (1948 г.), на Мао Дзедун (1958 г.) и др.

През 1945 г. изработил бронзов бюст на Сталин, закупен от Съветското посолство в София, а през 1950 г. изработил друг бюст на Сталин, откупен от музея „Сталин” в Москва. От този период са и бюстовете Цветан Спасов и Васил Топалски в град Плевен, на Георги Димитров и на Ленин в село Реселец, Белослатинско.

По повод изработването на бюста на Георги Димитров Иван Деев, дългогодишен председател на читалище „Добри Чинтулов” в София разказва любопитна история:

„Преди години случайно попаднах на кръгъл бронзов барелеф на Георги Димитров. Творбата беше хубава и я приех като сполучлива находка, но не знаех кой е авторът.

Тогава показах барелефа на моя добър приятел скулптора Крум Дерменджиев. Бай Крум я повъртя в ръцете си, разгледа я внимателно и отсече:

- Майсторски е направен. Нищо, че е отливка. Много художници са рисували Димитров, много скулптори са го ваяли, но малко са успявали. Тази работа е на Кирил Тодоров. Знаеш ли кой е Кирил Тодоров?

Признах, че само съм чувал името му, но нищо не зная за него.

- Кирил Тодоров беше надарен скулптор. Беше учил и работил в Италия и след Девети бра ядове у нас, но се оправи. По едно време чухме, че Тодоров правил бюст на Георги Димитров - портрет от натура. Спомням си, че трима от най-верните и предани на новата власт художници бяха ходили при Димитров - хем да се подмажат, хем да наклепят Кирил. Казали му: „Другарю Димитров, вие знаете ли на кого позирахте - че Кирил Тодоров е правил навремето портрет и бюст от натура на цар Борис и царицата”.

Министър-председателят прекъснал „верноподаниците” и казал, че ако и царят е позирал на Кирил Тодоров, това означава, че той е добър скулптор.

След тази случка имаше различни коментари в художническите среди, но повечето бяха на страната на Димитров, или по-точно - в защита на Кирил Тодоров…

Бай Крум имаше чувство за справедливост, беше откровен, толерантен и за колегите си винаги говореше с уважението, което заслужаваха.”

Макар да е затрупан от поръчки, работите на Кирил Тодоров продължават да впечатляват със своята простота и пластична изразителност, чужда на помпозността, завладели постепенно българската скулптура и монументалистика.

Цялата серия от бюстове била откупена от Националната художествена галерия в София, а бюстовете на Георги Димитров и Димитър Благоев били тиражирани за нуждите на партийната и държавната администрация в страната.

Интересен момент от биографията на Кирил Тодоров е поканата, която отправил към него Йосип Броз Тито - президент на Федеративна република Югославия. След като получил необходимото разрешение, Кирил Тодоров отпътувал за Югославия, където гостувал на президента за Коледата на 1964 г.

През следващата година скулпторът моделирал наистина чудесен негов бюст от мрамор, бюстове от мрамор на жена му и на неговите близки.

В края на 1965 г. Кирил Тодоров взема съдбоносно решение за живота си. Взел си хонорарите от маршал Тито, отпътувал през Югославия и се установил окончателно в Италия. И повече не се завърнал в България.

А и защо ли да се завръща? Макар през дългия си творчески път Кирил Тодоров да има изработени над петстотин бюстове, скулптури и паметници, това не му носи признание сред колегите му в България. Носи му най-характерното за българите - завист. Известно е, че той е печелил почти всички скулптурни конкурси, в които е участвал.

Международните признания и спечелените конкурси, големите успехи у нас и слуховете за баснословните му хонорари се възприемат негативно от завистливите му колеги и по-голямата част от тяхната общност проявява характерната балканска завист.

Постепенно почти всички му обръщат гръб, стараят се да го държат настрани. Така скулптурната общност решава да го изолира от всички професионални дейности и конкурси. Постепенно широката славянска душа на Тодоров започва да страда от струящата покрай него студенина.

И затова приема поканата на Тито - за да промени донякъде средата си на творчество и живот, да се успокои и да премисли нещата. Резултатът е ясен - окачва катинара на ателието в Красно село и заминава за Италия, където се установява при свои колеги и приятели. Така от България е прогонен поредният творчески гений…

Следващите 20 години той живее и работи в Рим, прескачайки до съседните европейски столици, за да моделира от натура бюстовете на почти всички европейски правителствени глави и популярни артисти.

Най-известни от тях станали бюстовете на де Гол, Жорж Помпиду, режисьора Федерико Фелини, София Лорен, на Марина Влади, както и една мраморна глава на кихащо момиче.

Без да скрива своя възторг от мраморното си изображение, президентът де Гол наградил Кирил Тодоров на 23 април 1972 година със златен медал, разпореждайки на отдела в съответното министерство, наречен „Изкуства, науки и писма” да издаде на маестрото специален диплом.

Тодоров взема участие и във всички големи конкурси за монументална скулптура, организирани в България - конкурсите за паметник във Военното училище в София (1934), за паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви, благотворителите на Софийския университет (1934), за паметника на Съединението на България в град Пловдив (1937), за паметник на Съветската армия в София (1948-1951) и за паметник на Александър Стамболийски в град София (1951).

Автор е на скулптурните фигури за паркова и архитектурна украса като „Нимфата на Черно море” в град Несебър (1959), „Момиче с водна лилия” в Слънчев бряг, „Символът на мира” в град София (1956). Приблизително от този период е великолепната скулптурна група „Майка с дете”.

Трябва да отбележим, че ранната негова работа „Майка ми” се намира в Националната галерия в Рим. През 1978 г. е открита и смятаната за изчезнала малка, но поразяваща с изяществото си скулптура „Римлянка” - неговата дипломна работа.

Дело на Кирил Тодоров е и друг забележителен паметник в Пловдив - на Олга Скобелева, майката на Белия генерал, убита вероломно и ограбена на 6 юли 1880 г. от офицера Алексей Узатис. Издигнат и е паметник, забележителен и с това, че на една от страните му е изсечен епитаф, написан специално от Иван Вазов.

По-късно пловдивчани издигат нов, още по-голям паметник - мемориал-ротонда, проектиран и изграден през 1964 г. от Кирил Тодоров близо до стария паметник.

Паметникът изобразява графинята, която е седнала и е прегърнала две от дечицата, за които се е грижила приживе. В кръгла отворена колонада върху постамент на 3 м височина е разположена скулптурната композиция - Олга Скобелева, прегърнала двете деца.

Странна е съдбата на някои от най-известните и най-стойностни творби на Кирил Тодоров. Крадци задигнаха изключителния мраморен бюст на Никола Ракити в Плевен и все още няма и следа от него.

По „политически причини” бяха свалени от постаментите им паметниците на Цветан Спасов и Васил Топалски в Градската градина в Плевен.

През 1995 г. апаши задигат скулптурата „Майка с дете” от реституираното му ателие в кв. Красно село. По някакво чудо тя е открита на другия край на София след 15 години и върната на наследниците му. Сега може да бъде видяна в градинката зад Националната художествена галерия. Как, за бога, са я отмъкнали - та тя тежи повече от половин тон. И то без да я повредят сериозно. Способна нация…

Тук е мястото да отбележим, че реституцията на подобни ателиета никога не води до добро - при реституцията на ателието на Тодоров безвъзвратно са разпилени част от творбите му.

Говорейки за забравени и изчезнали скулптури, не може да не споменем и съдбата на бюста на Пиетро Маскани. Забутан зад вила „Фабрикоти” в Ливорно, той остава там забравен за дълги години.

Едва наскоро Елизабета Мачиа от асоциация „Виви Сан Джакопо” и нейните съратници започнаха обследването и възстановяването на подобни ценни скулпури.

„Искаме да посочим - казва тя в свое интервю, - неадекватното местоположение на този прекрасен паметник. Струва ни се, че е в прекалено скрито кътче, а той заслужава да бъде разположен на далеч по-подходящо място, например на „Пиаца Голдони” пред театъра. Също може да остане в музикалния институт на името на Маскани.”

Мраморната творба, изоставена от години, за съжаление е покрита с черна патина и реставрацията и ще е дълъг и скъп процес. Тя е създадена от Кирил Тодоров през 1942 г., три години преди смъртта на великия музикант от Ливорно.

Оценката на италианската културна общественост най-точно и пълно изразява културологът Джорджо Уригиани, който през 1966 г. публикува своята монография „Кирил Тодоров - българският маестро”, в която отдава дължимото на гениалния ни сънародник.

В България за него се споменава само по повод годишнините от раждането и смъртта му. През 2002 година на фасадата на родната му къща в с. Брест, Плевенско е поставена паметна плоча по случай 100 години от рождението на твореца. И толкова.