Любомир Духлински

„Що ща мислите за мен. Не съм само я тук и не сте само вие, за да ви е мъчно. Ако ма убият, то барем знам за какво. Гледай децата…” Билял Юсуфов

Това са последните редове, написани от редника от Десети пехотен родопски полк Билял Юсуфов. Той не довършва писмото си, защото командирите им ги вдигат в атака и той загива в боя при Седен, без да може да го допише.

Когато човек чете последните редове, написани преди бесилото или стрелбището от много антифашисти, оставили ярка следа в живота си, не може да не си даде сметка и да не изпита гордост, че едни измежду най-талантливите представители на нашата литература в решаващи моменти от националната ни история твърдо са заставали на страната на своя народ.

И не един измежду тях е заплащал за това с живота си. И тъкмо в сетния си час мнозина са намерили морални сили да хванат перото и да излеят на белия лист последната си болка.

Като завет към поколенията, като свидетелство за непоколебимата си вяра в бъдещето, в доброто, заради което жертват младия си живот.

Повечето от рано прекършените поетични таланти са в зората на живота, някои са почти деца. Което не пречи на фашистката власт да стъпче тези талантливи кълнове на нашата поезия, може би утрешни велики поети.

Не може да не ни порази факта, че толкова много са и ония, които, без да се смятат за поети, намират такива редки поетични слова в своите писма, необикновени сравнения и съпоставки, разкриват богато въображение.

В моменти на върховни и изключителни изпитания човек показва своята истинска и най-дълбока същност. Същевременно те убедително разкриват, че нашият народ носи дълбоко в себе си и душата на художник.

Последните стихове и писма на рано погубените таланти са толкова разтърсващи, че приличат повече на художествена измислица. Ако не беше жестоката истина - след час, след ден, след седмица те увисват на бесилките или рухват пред дулото на палачите.

Нима има човек, който може да прочете равнодушно думите в предсмъртното писмо на Иван Владков, озаглавено „Дневник на осъдения”:

„Навън се тракат ключове. Ключарят ме погледна жално, милно. Дали това не означава, че утре ще ни дигнат за разстрел? Не зная. Много по-лесно е да умреш като войник на фронта, отколкото да те изкарат в разни тунели, да те вържат и да чакаш смъртта.
Преценявам престъплението си и казвам: нима заслужавам да бъда лишен от живот? Не и хиляди пъти не! Има ли кой да обича Бьлгария повече от мен? Едва ли. Обичам я с демонична сила, нечовешка. И искам тя да бъде силна, да се живее в нея добре, да няма гладни, боси. Мизерията да бъде изгонена.

За спекулантите има живот, тези които разложиха живота, които увеличават и увеличават мизерията се ползват с права на живот, въпреки че са осъдени на смърт, но за нас няма. Ограбих ли някого, убих ли някого? А защо аз, който толкова много обичам родината, не ми се позволява да живея?

Родината не може с нищо да се купи, нито замени. Родината трябва да бъде за всички равна. Обичай я, и за свои облаги не я използвай. Тя е за всички, на всички българи принадлежи тя. Във всички времена, епохи, управления, родината си остава родина и не може да бъде заменена с нищо.

Нещо те задушава, бавно отнема разсъдъка. Мястото ти става тясно, килията като че ли без въздух. А толкова много желание за живот!

Детето! Сладкият мил син, който отсега чувствува липсата на бащата. Силно съм развълнуван от думите: „Татко, когато си дойдеш, нали ще ми купиш трамвайче, влакче, обувки”. Детето ми, което чувствува липсата ми, тъгува за мене, бащинска милушка, грижа. И когато му отговорих, че не ме пускат, детето ми отговори: „Не ме ли обичаш, татенце, че не искаш да си дойдеш?”

Но тези, които ни осъдиха, нямат ли деца? Не разбират ли грешките, и въобще няма ли снизхождение? Разбира се, за тях си винаги намират оправдание, но когато заради децата ни ще трябва да смекчат наказанието, те казват, че законът не позволява. Глупости!”

Юлските дни на 1942 година са мъчителни. От дни върви процеса срещу 62 комунисти и техни симпатизанти, повечето безпартийни. Преди това няколко месеца наред подсъдимите за затворени в Дирекция на полицията, подложени са на зверски изтезания и мъки и най-сетне в страшната юлска жега са изправени пред фашисткия съд. Само че това не е съд, а фарс, изстъпление срещу шестдесет и двамата народни борци за свобода.

Две седмици продължава тая процедура, наречена фашистки съд и след четири дни „съвещания” идва краят. Присъдите над Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов са произнесени, същия ден в Гарнизонното стрелбище те са разстреляни.

Никола Вапцаров вече е написал „Предсмъртно”, знаейки отдавна каква ще е съдбата му. Доволни са палачите-съдии. Доволни, че са изпълнили заповедта на своите господари гестаповци, царборисовци, филовци и други.

Ето какво пише в последното си писмо до родителите си английският офицер за свръзка между британската армия и НОВА Уйлям Франк Томпсън, разстрелян от фашистите на 10 юни 1944 г.:

„Европа е обладана от нов дух, който е по-силен и по-възвишен от всичко, което умореният континент е познал от векове насам, на който не може да се устои. Схващайте го, ако щете в политически смисъл, но той е по-широк и по-съвършен от всякаква догма. Това е твърдата воля на всички хора, които са познали крайното унижение и страданието и са ги победили, да изградят собствения си живот веднаж завинаги. Този дух, който почувствувах тук, сред българските партизани, ми подсказва за милионите хора с млади сърца, независимо от възрастта им, станали пълни господари на себе си, които са отправили смело поглед напред и обичат това, което виждат пред себе си.”

И ще го изрази още по-красноречиво в запазеното негово стихотворение „Епитафия”.

Днес Томпсън лежи в братската могила край село Литаково заедно с канадеца сержант Ник Марвин (Монро), червеноармееца Иван Валчук (Ванюша), сърбина Стефан Радович и арменката Армина Разгладнян (Саша). И още 72 жертви на фашизма от бригадата „Чавдар”.

Всички те са любящи бащи, съпрузи, любими, синове и братя. В прощалните си писма и стихове се стремят да разяснят на своите близки защо загиват, съветват ги да не скърбят напразно, а да се борят като тях против народните врагове, да се гордеят, че са имали такива бащи, съпрузи, любими, синове и братя.

Преди разстрела си на 23 юли 1942 г., в прощалните си думи до семейството, Петър Богданов ще напише: „Аз живях и се борих до последния си миг за доброто на всички ви, за бъдещето на моята дъщеря…”.

Той не е учил философия и социология в европейски университети, но е знаел със сърцето си, че не са щастливи онези, които умират в крепон, оплаквани от петнайсет внуци и сополивещи се съседки. Щастливи са онези, които служат на кауза и умират за нея.

И които са готови в нейно име да разберат другия и да простят. За да простиш трябва да разбереш другата страна, а за да я разбереш - трябва да изпиташ същото. Без „нашите” и „вашите”, а за България и българите.

Един истински демократ трябва да приема мнението на привържениците на една или друга идея или форма на управление на обществото, а не упорито да вие глава с десетилетия и едно си баба знае, едно си баба бае!

Само че в България демокрация и демократ е последното нещо, което можеш да очакваш. Особено от мракобесието на фашизма.

Мнозина от тези герои са опитали да изразят последните си мисли и чувства в стихове - къде по-добри, къде не толкова. Добри или не толкова, не това е най-важното - по-важното е вярата, която тези момчета са имали - че утре ще е по-светло от днес!

Че утре животът ще е справедлив, че „септември ще бъде май, човешкия живот ще бъде един безконечен възход - нагоре! нагоре! Земята ще бъде рай - ще бъде!”

Никола Гинев (1890-1923)

Из цикъла „На обречените поколения”

От нашата смърт животът ще заблика
за щастливите деца на бъдните дни;
и животът техен, в радост многолика,
за смъртните ни мъки ще ни награди.
Ний сме обречени да заличим позора
на стадото човешко от вековете.
Ний последните сме от робите-хора !
О, майки, сестри и деца, поздравете
с най-славната смърт последните борци!
От нашата смърт животът ще заблика,
ний белязани сме за гибел велика.

1923 г.

На 24 септември 1923 г. полицаи нахлуват в дома му, малтретират го жестоко и го разстрелват. Тялото му е намерено едва след няколко дни в царевиците на село Царацово - с отрязана глава.

Сергей Румянцев (1896 - 1925)

Гърмиш и жигосваш

На народния трибун Петко Д. Петков, убит на 4. VI. 1924 г.

Аз видех те паднал, пронизан с куршуми,
във своите алени кърви залян,
и плаках за тебе безмълвно, без думи,
от горест безумно по тебе пиян!

И днес пак те гледам лежиш, не поглеждаш,
ни дума, ни поглед не хвърляш към нас,
и майка ти плаче до теб без надежда -
и ние до нея ридаем без глас!

И още не вярвам, че ти си убит,
и сякаш че още ти слушам словата,
с които зовеше ни смело в борбата,
ти - радост селяшка, и гордост, и щит!

И още аз слушам как в пламенен порив
гласът ти гърмеше кат буря: «Напред!»
И ти ни чертаеш все нови простори
и смело кръстосваш селата навред!

И още те вииждам, превърнат на пламък,
ти ризи размахваш, червени от кръв,
проклинаш вразите - и твърд като камък,
гърмиш и жигосваш единствен и пръв!

Но ето, студена до ужас, разлистена
кат някаква книга, която през сълзи чета -
пред мен се възправя жестоката истина,
че ти ни тъй рано остави в света!

Ти падна в двубоя на новия свят и на стария,
убиха те подло народни селяшки врази,
но знай, че работна селяшка България
за теб ще пролива горчиви сирашки сълзи!

И знай, че смъртта ти и твойте завети,
които написа ти с твоята кръв,
нам стяг ще ни бъдат в борба с враговете,
под който ще тръгнем на бунт и на кръв!

15. VI. 1924

След една година Румянцев ще бъде изгорен жив в пещта на локомотива.

Никола Ботушев (1897-1941)

До дъщеря ми

Софийски централен затвор, 20. Х. 1941

Ех, дете, ти малка си още
и не ще узнаеш истината страшна -
как подлата ръка човешка
баща ти уби,
че е дръзнал да се бори с тиранията алчна,
хляб да иска за бедняка
и човешки правдини.

През бурната нощ на 15 ноември 1941 година, изправен пред бесилката, Ботушев плюе в лицето на палачите и извиква: „За свободата е сладко да умреш, макар и на бесилката, а вие за какво ще умрете?”

Никола Вапцаров (1909-1942)

Предсмъртно
София, юли, 1942 г.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз -
какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел и след разстрела червей -
това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със теб,
народе мой, защото те обичахме.

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам в съня ти
като нечакан и неискан гостенин…
Не ме оставяй ти навън на пътя,
вратите не залоствай!

Ще вляза тихо, кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Разстрелян в Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г.

Христо Кърпачев (1911-1943)

Другари

Под нас реката с грохот разрушава
оковите на тежки ледове,
а слънцето през облак поздравява
напъпилите вече цветове.

Потънали в народната тревога,
на калната земя лежим
и на живота с логиката строга
размирни планове кроим.

В тях смело блика робската стихия,
тъй както долу мътната река.
И слънчев блясък пъпките им пият,
и в пролетни цветя цъфтят.

Дерзай, другарю, нека сме бездомни,
безследно дните нека си текат,
с куршум жандари нека да ни дебнат,
бесилки черни нека ни коват!

Смъртта от дивите чакали
да срещнем с огнени сърца!
Че с нашта кръв ний слънце ще запалим,
да грей свободно над света.

Предаден, загива на 32 г. в бой с полицията на 23 май 1943 г. Много от стиховете му са изгубени или унищожени от полицията.

Атанас Манчев (1921-1944)

Младост

Шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле;
сред вашата шир златогрива
разтворих аз млади криле!

Знам - първата жертва ще падна
сред вас, мои родни поля!
но сепнати в тежка отрада,
ще трепнат далечни села.

След мене редици ще минат -
безкраен и светъл керван,
за повече слънце ще гинат
в неравна и кървава бран.

Сега младостта ми прелива,
размахва високо криле.
Шумете, разлюшнати ниви,
ликувай, безбрежно поле!

21 април 1944 г.

Предаден в Айтос на 21 май 1944 г., загива там в престрелка с полиция и жандармерия.

Иван Нивянин (1919-1944)

Вечер

В такава хищна, звездна вечер
врагът ще стреля стръвно в мен;
ще лайне куче надалече
и аз ще бъда повален.

За мен другарите ще страдат,
ще ме накичат със венци;
на почет ще стои отряда -
ще бдят един след друг бойци.

Самичка мама ще узнае,
сиротна в бедната ни къща -
насън вретено ще мотае
и нишката му ще се скъса.

Тя в тоя миг ще се събуди
и вече няма да заспи:
тъй цял живот ще бъде будна -
за мен ще плаче и скърби.

В такава хищна, звездна вечер
врагът ще стреля стръвно в мен,
ще лайне куче надалече
и аз ще бъда труп вдървен.

Ще минат дни - в строеж огромен
народът ни ще е зает;
но той за мен ще пази спомен,
за мен - героя, млад поет!

Май 1944 г.

На 28 май 1944 г. е ранен тежко. Умира в партизанска землянка на другия ден.

Кирил Маджаров (1914-1944)

Недовършено

Животът ми е наниз от тревоги -
открита лодка в развълнуван океан -
и питам се - дали ще мога
да ситигна до брега желан?

Дали от бесните вълни връхлитан
ще мина в бури невредим
и тебе - като някога честита,
пак нежно ще притисна до гърди?

Или сразен, с весла разбити,
ще падна - песен недопял -
незнайна плячка на вълните
и нашата победа невидял?

Не знам. . . Но ти, другарко моя, вярна обич
срещни спокойно своята съдба,
не се поддавай на тъгата, що би
сломила воля за борба!…

17 март 1944

През март 1942 г., е мобилизиран в българския окупационния корпус в Сърбия. Бяга и се присъединява към югославските партизани на 14 август 1944 г., същата вечер е убит от вражеска мина в сражение.

Марко Ангелов (1921-1944)

Борба

Като вълци глутница свирепа
със ужас на мрачен злодей,
отломка престъпна, злокобна
земите ни родни владей.

Отломка от псета, чакали,
отломка кръвнишка и зла
налита в убийствени хали
връз сивите наши села.

Издига десница разбойна
връз беден, измъчен народ
и смуче кат змия усойна
последните сили, живот.

Ех, брате, робия нерада
гърдите ти смазва, руши. .
До кой ден в неволи ще страдаш
и ужас сърце ще суши?

Оставяй днес рало и ниви,
оставяй ръждивия чук -
за дните свободни, щастливи
размахвай бунтовно юмрук!

Да браним народа поробен
от властника кървав палач,
че по се усиля надгробен
и тъжен сирашкият плач;

че по се усилят бедите,
по-тежко разстила се мрак,
че по си разгаря очите
за кърви жадуващи враг.

Балканът отново въстана -
хайдушката песен пак пей.
Не трае бунтовникът, в рани
сърце му юнашко да крей.

Там Ботев и Левски пак бродят,
там армия млада лети;
там твоите братя пак водят
борба със подтисници зли.

Картечници тракат победно,
куршумите люто свистят. .
Зове те борбата заветно,
тътнежи на буря зоват!

2 април 1944 г.

Загива край Теодосиево в неравен бой с жандармерията на 28 юни 1944 г. едва на 22 години.

Нено Й. Ненов (1921-1944)

В очакване

Години те очаквам, сине мой,
години те очаквам да се върнеш
и старата си майка да прегърнеш.

За нов живот напусна бащин дом
в една изпълнена с надежда вечер,
но никога не се завърна вече.

Запазен откъс от стихотворение, посветено на майка му. Изпратено от казармата преди да замине на фронта.

Руси Минчев (1920-1944)

Щом чуеш ти за гроба ми оставен
далеч от теб из чуждите земи,
о, майчице, като храбрец прославен
таз скръбна вест геройски понеси!

И знай, че моят дух не ще изтлее,
не ще изгасне в тази долина,
напротив, той навеки ще живее
в простора там над родната земя!

Над тебе, майко, вечно ще витае,
ще бди над теб, над тебе ще лети,
и твоя лик той лесно ще познае
по тъжните ти плачещи очи!

Ще дойде той в стаята, където
прекарах свойте дивни младини,
където си излях сърцето
във песните на ранните си дни!

Ще види той как празно е леглото,
в което нявга съм безгрижно спал,
ще види той оставено перото,
с което аз съм писал и мечтал!

И скръбен пак ще литне във простора
унесъл се във своите мечти,
но скоро горд, възпрял победно взора,
безмълвно песни чудни ще реди!

Бойното поле, 4. XI.1944 г.

Написано от санитарен подофицер Руси Минчев Русев два часа преди да загине в боя.

Симеон Велчев (1902-1944)

Вам

Напразно шибам аз настръхналата мисъл
и гоня, блъскам я в куплети, рими, такт -
тя в тази канонада диво се стъписва
пред ями, изкопани в мозъка ми чак.
Секунди сетни чукат в моето сърце,
Обличам аз войнишката шинела
и сграбчвам карабината в ръце -
и тук прекъсва моята поема.
Аз зная сам - малцина ще се върнат…
Но спомена за нас ще бъде вечно свеж.
И с тоз несретен стих желая да отвърна
на тез и мен що тачат в спомена горещ.
Те знаят, че в стиха ми твърд, горчив и грапав
са липсвали цветя, любов, момински блян,
че мойта муза само ужаса познава -
възкръснал сякаш с ордите на кримски хан.
За мойте близки аз не пея… и не мога.
Те с укор сякаш се обръщат в своя гроб.
И верующ да бях - че съм наказан строго -
бих вярвал - от страшния всевишен бог.
И любих аз… Любов безумна, нежна
навярно пак клокочи, сетне и сега.
Но вечно сам - от свойта обич безнадеждна
отронвах в мойте песни звуци на тъга.
Наздравица от завист, алчност и жестокост
в другарския бокал поднесени аз пих,
затуй се свивах, смазан в дивата самотност,
и жлъч понякога сълзеше в моя стих.
Но само кратък миг размътените чувства
обливаха перото, цапаха листа -
смирени, мойта скръб и гордост се пречупват,
в лъча на друга обич, друга красота.
И тази обич свята, чиста, величава,
таз красота на слънчевите, свежи дни
се казва Партия. Тя никога не изменява -
тъй както аз не ще й изменя…
От пръв младежки жар е било и ще бъде
туй слово моя жизнен, смел и жилав лост,
Откъртвах с него аз загнездени из пътя
грамадата, сълзи, терор, засади, мъст.
Не дирих и не диря слава, пост, величие -
в редиците се чувствам радостен и горд.
Бих искал само твърд да бъда като всички,
спокоен като Август, да се срещна с моя гроб.
Желания, молби едва ли имам вече.
Недейте само ми отнема дотогаз
перото ми - то също тъй наточен меч е.
Макар и късно, с него тъй привикнах аз!
Когато карабината ми ще отдъхва.

Арх. Симеон Велчев загива в сражение с полицията на 16 април 1944 г.

Стефан Йовчев (1924-1944)

Изповед на обесения

Аз бях дете и сиви дните
в нерадост плачеха край мен.
Горчив ми беше от сълзите
светът в мълчание стаен.

На злобата отвърнах с злоба
и тръгнах мрачен по света,
понесъл мъката на роба
без жал, без спомен и мечта.

Но срещнах тях борците твои
(рубин окалян светна там),
и в погледа им безпокоен
незнаен аз съгледах плам.

За теб от тях узнах, девойко,
и влюбен бях и свърши веч.
Отлитна песен във вихър бойко
и екна громко надалеч…

Седмици дълги гних в затвора,
да дойдеш чаках всеки час.
Уви, сърце се не разтвори,
отивам на бесилка аз.

Но идват дни красиви, зная -
за всички хора по света.
Умират в трепетна омая
по теб, девойко - Свобода.

Обесен в затвора във Варна на 10 май 1944 г.

Тончо Стаевски (1924-1944)

Победен смях

На борците, загинали от фашисткия терор

- Треперете !
И в дива злоба ковете бесилки,
и кървави бани гответе.
Треперете !
Забиха камбаните -
порой от бойни песни се разля.
- Ха, ха, ха!
Дванайсет е !
- Дойде!
- Дойде!
От тоя тор -
изгнил, умиращ свят,
избликват нови семена,
- ха, ха, ха!
Забиха камбаните
и вам смърт,
смърт определиха!
Треперете !
И в дива злоба
ковете бесилки
и кървави бани гответе!
Ний идем,
ний идем сред гръм от победи
от снежните степи на Волга и Дон,
от градовете на запад,
от юг и от север,
отвред!
Ний идем
и с марш ще преминем
през вашата власт.
Умре ще тя!
- Ха, ха, ха!
Дванайсет е!
Дванайсет е!
- Дойде !
Колете в дива бяс,
че времето лети,
че идем ний,
че идем ний.
- Вий жертви паднахте
в борбата свещена, велика.
За почит последна,
за сетно прости
ний пушечен залп ще дадем.
И няма да плачем,
а стиснали здраво юмруци
в сбити редици ще крачим
по пътят ви светъл и славен.

19. м. 1944 г.

Загива в сражение с полицията на 19 април 1944 г.

Уйлям Франк Томпсън (1920-1944)

Епитафия

Захласнатият в гледка чудна, както
извива с мъка своят взор,
когато види облак, че закрива
лазурния простор,

така и ние, пълни с бодра младост,
погълнали лъчи и красота,
оставихме и книги, и любими
и паднахме в един Балкан.

Над гроба ни недейте плака тъжно,
а радвайте се с нас.
Най-много ние от живота искахме,
но най-готови бяхме в жертвен час.

На 23 май 1944 г. е ранен и заловен от полицията. Разстрелян на 10 юни 1944 г.

Христо Козлев (1910-1944)

***

О, мои бедни, угнетени братя,
кажете ми защо сте във тревога?
Защо са ви набръчкани челата?
Какво ви тук вълнува днес най-много
и тегне като камък на душата ?
- Войната.
Кажете ми, сред тази люта зима
защо сте тъй затънали в неволи
и чезнете в тегла неизразими?
Кажете, кой ви днес остави голи,
боси, гладни и без чизми?
- Фашизма.
Но в тази черна робска орисия
нима не виждате надежда близка?
Сред тази всекидневна залисия
нима не сгрява ви звезда лъчиста,
предвестница на участ по-щастлива?
- Русия.
О, мои бедни, угнетени братя,
кажете ми къде е изхода от злото
и как да се спасиме от теглата?
Кажете начин да строшим хомота,
за да настане радост на земята?
- Борбата.

Партизанин, ранен е при нещастен случай и умира на 7 януари 1944 г.

Цветан Спасов (1919-1944)

Вяра

Аз очаквам, майко, тая утрин румена,
дето ще споходи моя роден град.
Тя ще бъде млада, трепетна и весела
и ще го обича като роден брат.

Тя сега е близко - сещам я, че иде.
Ето че се пръскат сребърни мъгли,
ето че се трошат ледните вериги,
тая утрин млада с дъхави гърди!

Пак ще се разцъфнат пустите градини
и ще ги оплакнат пролетни води,
пак ще си разтворят за живот гърдите
мойте побледнели братя и сестри.

Ти ще махнеш, майко, черната забрадка;
слънцето да гали свилени коси,
като ме очакваш тръпнеща на прага
да се върна морен, млад и ведролик.

Аз очаквам, майко, тая утрин румена
с белите пенливи пролетни води.
Всичко ще младей - и слънцето загубили,
пак ще го намерят тъмните очи.

Загинал в сражение с войска и полиция на 14 февруари 1944 г.

Михаил Д. Андонов (1922-1945)

На война

Аз съм на война и може да загина,
и гробът ми войнишки с бурени да обрасте.
Но нека! Моята родина
след смъртта живот нов ще ми даде!

За тези дни аз днес се тука боря,
за тези дни аз искам да умра.
И вярвам твърдо, че след боя
ще живей светът с една душа.

1945 г.

Стихотворението е написано няколко часа преди боя, в който авторът пада убит.

А колко трудно е да се открият и съберат и най-малките редове, писани в последните дни и часове от загиналите герои. Това съвсем не е лесна работа, понякога дори непосилна.

Писани по затвори и концлагери, на фронтовата линия, старателно унищожавани от палачите, тези свидетелства на скромната саможертва на борците почти не се намират.

Някои от тях са изнесени нелегално, както е с предсмъртните стихотворения на Никола Вапцаров, изнесени от затвора от Младен Исаев и предадени на близките на поета, други пък благодарение на риска, поет от техните другари, понякога от съвсем непознати хора. Доста от писмата и стиховете са издирени и събрани от нелегалната преса.

Това е и причината стотици безценни документи и свидетелства да останат неизвестни, особено оригиналите.

Все пак, дори и малкото, достигнало до днешни дни, е достатъчно, за да почувстваме скромния героизъм на борците, тяхната безпределна вяра в доброто и в бъдещето.

Тяхната ненавист към свои и чужди поробители, газили и газещи земята на Ботев и Левски, грабили и грабещи народа ни - шепа народни предатели и изменници, фашисти и реакционери, продавали и продаващи плодовете на народния труд, безсрамно търгували и търгуващи със свободата и независимостта на страната.

Това е и основната причина тези герои да бъдат изхвърляни в забвение, да ги назовават терористи и убийци. Гузната съвест на днешните еничари няма да проговори - те ще прикриват своя гнусен лик с цената на всичко, защото нямат най-важното, което са имали тези момчета и момичета - вярата в това, което вършат.

По своя съвест и по свое убеждение, не по командата на чужди господари и посолства. А това днешните български еничари го нямат.

Нека цитираме пасаж от речта на земеделския деец Райко Даскалов „Те не могат да ни простят”, произнесена по повод годишнината от смъртта на Александър Стамболийски:

„Старите градско-адвокатски, кожодерски, погромаджийски и народоопропастителни политически партии са побеснели от лудост и злоба срещу Земеделския съюз.

Никога умопомрачението не е достигало до подобни размери, както го виждаме достигнало днес в представителите на народните кръвопийци и потосмукачи.

Те не могат да ни простят, че ги изхвърлихме, както боклукът се изхвърля на бунището.

Те не могат да ни простят, че обложихме капиталите, банките, фабриките, имотите и търговците им съразмерно печалбите им.

Те не могат да ни простят, че ние им казваме: „Вие сте виновници за всичките злини, които сполетяха народа, вие първи трябва да изпитате резултатите от тези ваши злини! Данъци от народа не бихме имали право да искаме, ако не обложим вас, гробокопатели народни!”

Те не могат да ни простят и не се побират в кожата си, задето им зехме незаконно спечелените чифлици и ги раздадохме на малоимотните и обезземлените.

Те не могат да ни простят, задето им отнехме възможността чрез адвокатството да изсмукват кръвта на народа, както паякът и паяжината изсмукват кръвта на мухата.

Те не могат да ни простят, задето разкъсахме плетената от тях в продължение на четиридесет години чрез законите паяжина, в която нито те, нито бръмбарите се хващат, а само мухите пострадаха.

Новите закони, които създадохме, хващат главно паяците, бръмбарите и търтеите. А това е едно страшно зло според тях.

Те не могат да ни простят, че създадохме и създаваме кооперации, синдикати, консорциуми за храни, тютюн, розово масло и други земеделски продукти и ги лишихме по този начин от големите предприемачески и търговски спекулативни печалби.

Те не могат да ни простят, че искаме да събудим селото от дълбока дрямка, в която ни приспиваха, и сега откриваме стотици прогимназии, професионални училища, телеграфо-пощенски станции и строим навред училища.

Те не могат да ни простят, че се грижим за хигиената и здравето в селата, като пресушаваме блата, устройваме медицински и ветеринарни участъци, уреждаме лечебници, аптеки и санитарна служба.

Те не могат да ни простят, че издигнахме съзнанието на селяка, че той не се бои вече от тях, както едно време през войната, че няма вече реквизиции, нормиране цените на селските продукти и ограбване на селянията, за да могат търтеите в градовете да имат без пари или съвсем на ниска цена земеделските продукти.

Те не могат да ни простят, че строим чешми, улици, мостове в селата, че откриваме нови гари, пазари и панаири за селата, че се грижим за работниците във фабриките и другите предприемачески заведения, че създаваме закони за насърчение земеделското и занаятчийското производство, че насърчаваме строежите в села и градове, че отчуждихме много здания в градовете за обществени нужди и пр., и пр.

Те не могат да ни простят най-после, че създадохме закон за конфискацията на богатствата на незаконно забогателите, закон за съдене чрез народен съд виновниците за народната катастрофа, от който съд ще бъдат съдени погромщиците на България, а това са всички стари партии.”

Какво повече да се каже? Какво повече са искали борците антифашисти? Същото - Свобода, Човешки правдини, Работа, Хляб…, все неща, които иска всеки нормален човек. Да си построи дом, да отгледа деца и да живее човешки.

И заради това са избивани без съд и присъда или с измислени обвинения хиляди и хиляди инакомислещи от властниците на всички времена.

В това е и същността на народната ни трагедия - братоубийствената омраза, нежеланието да бъде приемано инакомислието, стръвта към богатства и власт…

Който не е с нас - ръждива тел на врата, клупа на бесилката или куршум. И драмата на хиляди погубени животи. За да стигнат народните борци да простичките, смразяващи душата думи на Иван Владков:

„21. м. 1943 г.
Мила Маруся, Румянчо, татко Кольо, мамо, Стефо, Владко, Тошко.
До виждане. Днес ме разстрелват. Обичам ви. Бъдете бодри.
Целувам ви, ваш Ваньо”

—————————-

Бел. авт. При подготовката на текста е използвана информация от книгата на Атанас Стойков „Последната им дума”, Партиздат, 1969 г.
Броеве на в. „Култура” от периода 1967-1969 г.