ЛИРИКА
***
Разшумете, некътнато чисти,
мои свидни младенчески дни,
и с росата от утринни листи
радостта ви у мен да звъни!
Много път в лудини излудувах,
хулиганствувах, любих, греших -
само вас и до днеска сънувам,
като никога ласкав и тих.
Много път и под удари груби
извървях с насълзено лице,
но от вас нито лъх не изгуби
мойто песенно младо сърце.
И сега към домът ни предишен
пак усмихнати с него вървим -
слушам славеи, свиркам и дишам
на цъфтежа уханния дим.
Нейде звънко запя чучулига
и притихна клонка и лист,
а житата на пръсти се вдигат
и се вслушват в сияйната вис.
И зад тях като синьо мънисто
една къщица в синьо блести -
мои свидни младенчески дни!
***
Уханна утрин ме отведе
в падина грейнала в роса,
а в нея рухнал домец беден,
закутан в древни дървеса.
Лежат тревясали на двора
бран? от тръне от тръне, дървен плуг,
и сякаш тихом си говорят
за свойто тъжно време тук.
А горе скърцат клони тежки
и ме облъхва нежна жал -
какъв ли тих живот човешки
тук нявга в мир е догорял?
Какъв ли дързък перчемлия,
с девойка грабната ноще,
дошли са гняздо да си свият
и люлнат люлчица с дете?
И де са днес тез мили хора,
де тъжна старост ги преви
и като тез останки в двора
лежат под люшвани треви?
Полъхва утренникът бистър,
поскърцват древни дървеса
и тихо трепналите листи
отронват росна тишина.
***
В езерата на залеза светъл
здрачината без шум заръмя
и молитвен покой над полето
приласка гласове и нивя.
Само нейде, на път за горите,
и огрявани с пурпур лъчист
два замлъкнали гривека литом
прекосяват смълчаната вис.
Слушам техния шум тиховеен
и далеч до самите гнезда,
като нежна пътечка светлее
след крилата им бяла следа.
И ми спомня за друга пътека
и любим в младините ни кът,
дето чувах как ласкаво леко
в детелината стъпки шумят.
Дето моето гривече скритом
ми даряваше с детска любов
своя липов цъфтеж на косите
и на устните сок черешов.
Отшумя детелината млада,
потъмня и покоя зелен -
нацъфтелите звездни ливади
ръсят златна роса върху мен.
***
Не зови, което се не връща,
топлота над пепел не търси -
няма я онази шумна къща,
но и сам предишният не си.
Миналото в розов дим отмина,
отскриптя и селската кола,
и сега низ хълми и падини
не тъгуват сгърбени села.
Само старата къщурка плаха
спомня свойто време отишло,
и крепи повисналата стряха
както птица - скършено крило.
Портичката тихо те посреща,
но така самотно се люлей,
сякаш си сама нашепва нещо
или нещо спомнено си пей.
И с очи в прозореца наведен
търсиш своя весел нявга свят,
а отвътре смаяно те гледа
някакъв чуждинец непознат.
И тъгата те обсебва -
също като есенен дъждец роси:
не зови, което се не връща,
топлота над пепел не търси.
***
Не обичам безгрешните хора,
нито хората с равния глас,
затова буйността си пришпорих
като в сирно надбягване в нас.
Отлудувах се луд в младините
и на устни до дъх се отпих,
и не спрях на възторзи наситен,
нито свойто сърце усмирих.
Като дрозд низ поля от череши
от живот на живот пролетях
и старея честит, че съм грешен,
но канарче във клетка не бях.
И не спирай ме устрем метежен,
зеленей в тези дръзки очи -
като славея в утринна свежест
моят песенен стих да звучи!
А рече ли часът - ще си ида
под зеления сън на ръжта
не с тъга, че света ми е свиден,
а щастлив, че живях на света!
Но и в сетния дъх ще повторя
като в сирно надбягване в нас -
не обичам безгрешните хора,
нито хората с равния глас!
***
От свойте извори в небето
извира бистра синева
и над житата нежно свети
разсъмналата тишина.
И сякаш изведнъж израсна
един уханно ведър ден
и нещо светло и прекрасно
запяха славеи край мен.
А низ градинските цъфтежи
засвирка влюбения дрозд
и въздухът е луд от свежест
и дъх на горски сенокос.
В такава утрин над полята
оставих дом и роден кът
и песен дръзко непозната
запях низ грейналия път.
Сега сред птиците ни пойни
изпращам свойте младини
и мисля светло и спокойно
за път към други далнини.
В живота няма нищо вечно,
но аз по прежно лудешком
ще влеза в синята далечност
тъй както в родния си дом.
—————–
Списание „Септември” - 10/1979, стр. 99-103. П
