Димитрина Бояджиева

Ради беше работлив, едър мъж, добряк и без съмнение обичащ познанието. Той много добре съзнаваше това. За него познанието бе пътешествието и то не обикновеното, не какво да е. Само невероятното пътешествие имаше стойност за него.

Още от малък Ради обичаше да си измисля истории. Така се вживяваше в измислиците, че ги разказваше като свои преживявания.

Покойният му дядо си го обичаше и такъв: подсмихваше се, клатеше глава в знак на съгласие, възклицаваше - правеше се, че му вярва - ясно, вместо Ян Бибиян, Ради отива на луната, а дяволчето Фют се спотайва някъде наоколо. Дядото на Ради му обеща, че освен всичко, ако се труди, когато порасне ще живее прекрасно.

Прекрасният живот чакаше Ради на сточната гара, където започна работа. Само че там не се случваше нищо интересно и нали на Ради му харесваха интересните неща, той ги търсеше във вестниците, после ги разказваше на двамата хамали, с които работеше, но те го слушаха някак вяло и безучастно.

Във вестника прочете, че набират овчари за Австралия и така се впечатли, така се вживя, че на часа се озова там - чуваше злокобен съсък от напора на пустинен ураган примесен с тъмен лъвски рев, който се стапяше в блажената тишина под жълтото австралийско слънце, където Ради се спотайваше.

Та тъкмо по тази история сякаш Ради си изгуби ума. От глобуса в градската библиотека му стана ясно, че Австралия е цял континент. Ради завъртя глобуса, преплува Индийския океан и спря в Австралия. Средиземно и Червено море ги прескочи като локви.

Вечер, след работа, Ради обичаше да минава през чакалнята на гарата. В тези часове имаше много пътници, чакащи бързия влак. Млади, прекрасни създания щъкаха напред-назад в очакване на атлетични, пъргави младежи.

Ради се разхождаше бавно, взираше се в прекрасните създания, но се страхуваше да ги заговори. Затова пък мислено хващаше някоя за ръка и я отвеждаше в гаровата градинка да си поговорят. А какво ще й каже? Когато бях в Австралия…

Поне да бе ходил там, ама на, но това не е важно, важното е как ще го разкаже. А не може ли без Австралия? Без Австралия, например така: избраницата да склони глава на рамото му и целувки, милувки…

Влакът връхлиташе като лавина, чакащите заблъскваха Ради от всички страни, засмени пътници дотичваха до прекрасните посрещачки, целуваха ги, прегърнати ги повеждаха и го оставяха на перона.

Но една вечер, на изхода, видя дребничко, не толкова прекрасно създание да стои като омагьосано пред влаковото разписание. Когато създанието е размърда, тръгна към РеСеВе ресторанта и Ради я последва наслуки. Случи се.

Случаят бе свободната маса до прозореца. Седнал срещу създанието, Ради гледаше лъщящите, прилични на фунии лампи и сновящите хора пред вратата.

Сервитьорката прие поръчката, освен тройка кебапчета и по чаша бира и, докато чакаха, Ради изслуша патилата на изпусналата влака пътничка, сега трябва да чака следващия, а била чувала, че на запад всеки нормален човек си имал собствена кола и не му се налагало да гони влакове.

„Бая време има да гоним Михаля - въздъхна Ради, - като бях в Австралия, докато стигнем Мелбърн, пътувахме цял месец по вода…”

„Бил си в Мелбърн! - възкликна пътничката. - Какво представлява този град?”

„А, не знам. Работа нямахме там, по тъмно отидохме, по тъмно се върнахме и целия светеше, ама като ни заведоха в прерията…”

В този момент сервитьорката донесе поръчката. Ради отпи от бирата и продължи: „Като ни заведоха в прерията додето ти очи видят само висока трева. Дадоха ни по едно пони, като се качиш, краката ни земята опират. Дадоха ни и по една пушка да се браним от лъвовете, ама не пушка като тукашните, а американска, голям калибър, като гръмнеш, ей такава дупка остава.” - Ради сви палец и показалец, да покаже дупката, а момичето спря да се храни.

„Ама ти убивал ли си лъв?” „Случвало се е, нали ти казах, тревата висока колкото тебе, че и отгоре. Ти виждала ли си как се разгръща тревата, когато лъв върви, ей тъй се разгръща - и Ради задвижи с ръце сякаш плуваше стил „брус”, - не приготвиш ли пушката навреме, изяден си. А пък имаш да вардиш двайсет хиляди овце. Ако завардиш петнайсет, награда ти дават. Пък като случиш на добър другар, може осемнайсет да останат, хиляди де - уточни Ради, - и не ти искат ни агне, ни мляко. Само за вълната ги отглеждат. Мериносови им викат.”

„Знам - уточни момичето - кашмирената ми рокля е от тях.” „Може - продължи Ради, - с всичко свикнах, само със жегата не можах. Осем месеца едва изкарах. Километри вървиш, вървиш, вода няма.”

„Че тези овце какво пият!” - учуди се момичето. „Ми ха, де! Пък заек да видиш. Заек до заек. Специални хора има да ги избиват. Сетне ги заравят в трапове.”

„Защо ги изтребват?” - отново се учуди момичето. „Ми как, защото изяждат тревата на овцете. Разбра ли?”

„Разбрах - погледна часовника си пътничката, - аз май трябва да ставам, че да не изпусна и следващия влак, - а докато се сбогуваха, в погледа й се четеше: - „Не, такъв отвлечен не ми трябва”.

Но и тя не му потрябва. От билетната каса си хареса Тинка - едра, с твърд глас, равна в кръста и никакви въпроси за Австралия: що за град е Мелбърн, убивал ли е лъв и защо избиват зайците.

Докато слушаше, гледаше го под око и само около сключената й уста се очертаха първите бръчки на застаряваща мома.

Хареса му Тинка, пестелива булка излезе, хубава зимнина приготвяше. И родителите й излязоха добри. Имаха лозе, баща й хубав пелин правеше с девет билки накладени.

Когато се роди детето, пелинът се лееше, замайващите треви проникваха чак до петите и Ради започна: Когато бях в Австралия…”, но Тинкиният твърд глас го прекъсна: „Че ти кога си бил в Австралия?”

Ха сега, де! Криво му стана на Ради, изгуби желание да пие, а когато си разотидоха гостите, Тинка строго го погледна и отсече: „За Австралия да не съм чула повече. Аз в къщата си едър мъж с кокоши мозък не ща, разбра ли?”

Разбра, как да не разбра Ради, но вечер сънят не го ловеше - бродеше из австралийските пясъци, затъваше, избавяше се и отново тръгваше.

Ради се мяташе в леглото, детето проплакваше, Тинка скачаше, твърдата й ръка разтърсваше рамото на Ради и той ставаше, бръснеше помръкналото си лице и тръгваше за работа.

Горе-долу една седмица беше помръкнал Ради. Една вечер влезе в близката кръчма, седна при един човек порядъчно пийнал, поръча по чаша вино и започна: „Когато бях в Австралия…”