Любомир Духлински

Слънчогледите паднаха в прах.
Гео Милев, „Септември”

Едва ли има в Европа държава, народът на която по жестокост, двуличие и коварство да надминава българите. Примерите са безброй, безчет…

Десетки хиляди са избитите по всякакви причини в България. Без значение дали това става още в първите години след Освобождението от турско робство, дали е преди или след 9 септември 1944 г.

Българи, убити от други българи, защото разделението на „нашите” и „вашите” край няма. И както вървят нещата - няма и да има.

Десетилетия наред продължават споровете кои от убитите са герои и борци, кои са терористи и убийци. В зависимост от политическата ситуация мъртвите продължават да си разменят местата.

И нито един глас на разума, който да ни изведе от пътя на дълбокото разделение на обществото. Всичко, случащо се днес в България, говори за обществена колективна травма, която, вместо да бъде осъзната и преодоляна, се задълбочава.

Все по-ярастно става деленето на „наши” и „ваши”, на „комунисти” и „демократи”, на „борци за народни правдини” и „терористи и убийци”.

Едните вдигат паметници на „нашите”, идват на власт другите, събарят паметниците и вдигат нови на своите „наши”. Разменят се, докато един ден не решават, че е най-добре да вдигат паметници на чужди.

Така де, нали все чужди сме зяпнали в сладкодумните устенца и с вяра приемаме отровата, която те изливат в нас - по-добре на тях да се кланяме. Примери бол и бол!

Не съм психолог или психоаналитик, за да правя изследване върху колективната травма на българския народ. Така или иначе ние сме осъдени да живеем в тоталитаризъм - независимо дали идва отляво или отдясно. Такъв ни е генът - да мразим всичко и всички.

Повод за написването на този текст е търсенето на отговор на следния въпрос, пряко свързан с горните разсъждения: към коя категория да отнесем Гео Милев?

Терорист, заговорник, комунист, фашист - към коя? Към „нашите”, към „вашите”? Или по-скоро към жертвите на българската простащина, на която интелектуалци и демократи като Гео Милев са трън в очите…

Гео Милев е поет, основен представител на експресионизма в българската литература. И публицист. И хуманист. И демократ. Не е комунист, нито фашист, нито земеделец или какъвто и да било политически фактор.

Той е просто един блестящ интелект, талантлив, умен и честен българин, загубил окото си на фронта, защитавайки родината си. А за такива няма милост. Да си припомним какво нарежда в заповедта си военният министър Иван Вълков през януари 1925 г.:

„- Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията.

- В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи - виновни или невиновни.”

Достатъчно основание Гео Милев да бъде преследван като комунистически поет. И да бъде удушен с парче тел край Илиянския форт. Като диво животно. Защо?

Формалният повод е заради поемата „Септември”. Книжки 7 и 8 на списание „Пламък”са конфискувани, а поетът е даден под съд с мотива, че със сп. „Пламък” и с поемата „Септември” се стреми да разпалва класова омраза и подкопае устоите на държавата.

Списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата си Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години.

Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд и написва своята защита, която възнамерява да прочете в съда. Няма да може - на 15 май е извикан за „малка справка” от полицията и изчезва безследно.

Поемата ще има преводи на 18 езика. Дейвид Бейли, редакторът на английското издание с поезия на Милев, включено в поредицата на ЮНЕСКО „Представителни творби на световната литература” през 1988 г., ще сподели:

„Септември” е може би най-великата епическа революционна поема на ХХ век, а Гео Милев - един от най-забележителните поети, свързани с експресионистичното движение в Централна и Източна Европа след Първата световна война”.

А за поемата Пабло Неруда ще каже: „Много поети са умирали изтезавани заради живота и творчеството си, великият български поет Гео Милев е убит само защото е написал една поема, която преведох с жар и обич.”

Гео Милев пише „Септември” по разкази на очевидци. Забелязали сте, че той на три пъти споменава в поемата „слънчогледи”.

И има защо: по чудо оцелял въстаник е разказвал, че въстаниците били много зле въоръжени и в едно от нападенията вземат слънчогледови стъбла от близка нива, които носят като пушки - в здрача на изгрева отдалеч наистина изглеждало, че са въоръжени.

Затова Гео ще напише:

„…без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи…”

Наивно вярвайки, че в душите и сърцата на септеврийските палачи все пак е останала капка човещина, Гео Милев подготвя защитната си реч, която сам да прочете пред съда, надявайки се на разума му.

Напразно! Два дни след написването на защитата си Поетът ще бъде мъртъв.

„ДО ПОЧИТАЕМИЯ софийски ОКРЪЖЕН СЪД

Писмена защита от Гео Милев, София, подсъдим по угл. д. 249/925, II/ угл. отд

Господа съдии,

Моля ви да бъда оправдан по следните съображения :

1. Поемата ми „Септември” се инкриминира и се иска наказанието ми по чл. 5 от Закона за защита на държавата, и то текста на тоя член по закона от 25. 1. 1924 г. След тая дата обаче с чл. 5 от Закона за изменение и допълнение Закона за защита на държавата (Държавен вестник, бр. 278 от 16. Ш.- 1925) въпросният чл. 5 бе отменен, следователно по него не мога да бъда наказан по сила на чл. от наказателния закон.

С отменяване един закон, който е предвиждал и наказвал известно деяние, премахва се наказателно-правната норма, която прави престъпно и наказуемо това деяние, и последното става ненаказуемо, макар и да бъде ИЗВЪРШЕНО при режима на отменения закон, ЗАЩОТО следва да се приложи по-новият, който, като прави да отпада престъпността на деянието, се явява по-мек от стария (отменения) - справка фон Лист, „Учебник по наказателно право”, Обща част, стр. 56.

В конкретния случай без значение е обстоятелството дали законът от 16 март 925, общо взет, е по-строг или по-мек от стария. Той е безспорно по-мек по отношение състава, под който се подвежда моето деяние, защото тоя състав се премахва (отменява).

Действително с чл. 19 на същия закон от 16. Ш. 925 се създава нов престъпен състав, подобен на оня, предвиден в отменения чл. 5, обаче новият чл. 19 е неприложим по сила на чл. 2, алинея от Наказателния закон, защото няма обратна сила.

А при това дори и по новия чл. 19 се наказва деянието, ако е извършено по предвидения в новия чл. 6 начин - т. е. устно, писмено или чрез печатно произведение, но не и чрез художествено произведение, каквото е инкриминираната моя поема и както предвиждаше отмененият чл. 5.

Много естествено е, че с новия закон законодаделят е искал да ограничи отговорността на писателите - автори на художествени произведения - и затова отделя тия произведения от категорията на другите печатни такива, в които ги бе поставил по стария чл. 5 и затова създал текста на новия чл. 7, в който се определят други елементи за инкриминиране художествени произведения, при което текстът на чл. 7 значително по-малко стеснява свободата на писателя.

А законодателят бе длъжен да скъпи тая свобода, защото за развитието на родното изкуство тя е първото необходимо условие.

2. Независимо от гореизложеното поемата ми не съдържа елементи на престъпление нито по стария чл. 7, нито по новите 7 и 19 (неприложими като нови) от Закона за защита на държавата.

Ни дума, ни ред, ни пасаж от нея не оправдава създаването на нелегални организации, не възхвалява терористични действия, а само описва, рисува картината на събитията, станали преди създаването на тоя закон събития печални и трагични, които не могат да останат скрити от погледа на писателя художник и да не привлекат перото му.

А как се описва известно събитие, това зависи от художествения похват и способностите на автора и не влиза в оценката на съдилищата и властите.

Не може от автора, колкото и обективен да е, да се иска да скрие съвсем своите чувства при рисуването на картината. Един вижда нещата, които изобразява, в една светлина, друг в малко по-друг колорит или нюанс.

Събития като описаните не могат да не извикат чувство у писателя. Но в моята поема аз все пак съм се старал и съм успял да не влагам мои чувства, нито мои идеи, а да опиша, да изобразя стихията на стълкновението, кървавата жестокост на развилите се борби, без да си поставям някаква друга цел - да давам преценка на събитията.

Най-много може да бъде вменено в „грях” на перото ми, че е описало картина, която може да буди у читателя състрадание към пострадалите в тая кървава стихия и възмущение от жестоките средства на борбата.

Във време на озлобление, на настървеност аз описах станалите събития, без да преследвам цели.

Но нарисуваната картина трябва да засегне само струната на човешките чувства у читателя; да възбуди отвращение от кървите (стр. 221: „Смърт, убийство, кръв! Докога, докога?”); да събуди надежда, че ще настане край на кръвопролитията и ще настъпи човещина и благоденствие (краят на поемата).

Но обстоятелството, че картината буди ПОДОБНИ чувства, не може да ми се вмени във вина, нито е моя голяма заслуга у всеки човек тая поема и нарисуваната в нея картина не ще събуди еднакви чувства. Зависи от психиката, културата и характера на читателя.

Следов. „целта”, която е движила перото ми, е обикновена „цел” на всяко художествено произведение - да изобрази събития, действия, чувства, мисли (които не са мисли и чувства на автора, а на героите), без да се грижи за начина, по който това изображение ще се възприеме от разните читатели.

Оценката пък на отделните думи, термини, изрази подлежи да се разглежда не от углавния съд, а само от литературната критика.

Законът не бива и сигурно не иска да се вмесва в „Святая святих” на писателското творчество и ще бъде печален куриоз в историята на родното изкуство, ако се инкриминират изрази като тия, които съм употребил в поемата си.

При това подборът на думите до голяма степен става несъзнателно, в процеса на творчестволо, под влияние на подсъзнателните внушения на писателя в момента на вдъхновението.

Може ли тогава да се говори за умисъл в юридически смисъел и да се вмени в углавна вина подборът на думите, изразите, средствата, формите на описанието?

В случая имаме една поема, която дори не е лирическа и не изразява чувствата на автора, а колко по-малко мисли, идеи, преценки, одобрения или възхваления.

Господа съдии,

За честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие.

Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!

София, 14. V. 1925

С почит: Гео Милев”

Напразно. Ръждивата тел отдавна вече е приготвена. Гео е само на 30 години…

—————–

Бел. авт. Текстът на по чудо запазения документ за пръв път е публикуван в книгата на Атанас Стойков „Последната им дума”, издадена през 1948 г. и претърпяла през 1952 г. и 1969 г. още две преработени и допълнени издания.