Стефка Тотева

„АЗ СЪМ СЛЪНЦЕТО!” - МОНОЛОГ НА ЕДИН ДЖЕБЧИЯ

„В затвора съм попаднал на 14-годишна възраст…По каква причина? Баща ми е бил в затворите, немали сме какво да ядем, бедни сме били… Тежко семейство сме били - към 12 деца, и аз сега имам шест и също смятам, че ще станат като мене, щото немам нито къща, нито некъде постлан дом, едно бебе сега имам - на четири месеца… Живеем на този в къщата две-три седмици, на оня в къщата - месец… Докато ни обещаха да ни дадат блок, това вече е от бая време и ни лъжат. Жена ми, децата ходят по полята… Това в съвета го знаят, ама - нищо. Когато съм в затворите, жена ми се грижи за тях и те самички се грижат за себе си, от никъде помощ не получават… Тея пари не стигат и аз скоро съм излязъл от затворите и принудих се от град на град да барам… Аз съм джебчия, разбираш ли ме, печен съм в тая работа. Но друга кражба не върша. Това снощи беше с едни приятели, повикаха ме, отидохме. Взехме един телевизор, един магнет, тъмно беше, посред нощ, пиян бях… Те викат „дръж това” и аз го държа тоя телевизор и ми се разсипаха краката. Е, един „Фиат” бехме, до кое село - не помня… Тия приятели ги хванали и те ме изказали и мене….А аз гледам да се отърва и да си гледам децата…

Как бъркам ли? Ми тъй, без да гледам, ако излезне - излезне, ако ли не - пак опитвам. Като е облечен по-хубаво човек, него бъркам. В магазините не влизам. Само в автобуса. Докато влезна, докато спре на спирката, взимам каквото вземам и бегам. Не усещат, то калабалък, това-онова… Използвам момента. По-възрастните бъркам, те по не усещат. Ама в момента се отказах от тая работа, стар съм вече, ръцете ми треперят, имам много деца и смятам да влеза в пътя. Семейните сега дават, добре, само нещо да почна работа и да ми се сбъдне…. Да даде господ да ме пуснат да се сберем с децата, с жената. Това ми е втора жена, първата си го спуснах от ръката, ожени се и избега от мене. Сега имам три деца от онази и три от тази жена. Шест деца, нито багаж имат, нито дрехи, нито нищо. Ето сега, пак за няма нищо ще ме пратят в затворите. Хората крадат с милиони и ги пускат, а аз не мога да се отърва. Щото имам големо име - „Слънцето” ми викат, щото съм най-големият боклук в тази държава… От едната нужда, с приятели отивам, те лошо вършат, мене хващат. Цел живот съм страдал се така. Ама аз като ме хванат, нито се карам, нито се бия, смея се, признавам си, отивам в МВР-то, отивам в затворите… Това е.”

ПАНДИЗЧИЯ „КЛАСИФИЦИРА” СВОБОДАТА

Преди години един 41-годишен мъж, задържан по обвинение за присвояване на големи суми, е направил своеобразен списък на нещата, които тормозят и не дават покой на затворниците. Цитирам ги без съкращения и промени:

1. Мисълта за семейството

2. Те мислят ли за тебе?

3. Ще намерят ли сили в себе си, за да ти простят извършеното от теб престъпление?

4. Липсата на часовник.

5. Лишаването от нормално бръснене.

6. Лишаването от ползване на носна кърпа.

7. Липсата на баня. Едно изкъпване на петнадесет, дванадесет дни поне…

8. Бързината, с която трябва да се измиеш сутрин и вечер. Измиване на канчето за храна, ходенето по голяма и малка нужда.

9. Зловещото тракане на ключалките.

10. Липсата на свеж въздух.

11. Мръсотията и самата килия.

12. Грубото отношение на някои от работещите в затвора.

13. Многократните молби да ти се закупи нещо за ядене или цигари, при все че имаш разрешение за това.

14. Липсата на прочитни книги.

15. Самотата, ако си сам в килия.

16. Мисълта, че вън на свобода има толкова много хора, извършили и по-големи престъпления от теб, но са свободни, а ти си тук.

17. Непрекъснатото очакване да бъдеш извикан на разпит.

18. Липсата на лекарства, предписани от лекаря.

19. Еднообразната храна.

20. Шестнадесет часа в седнало положение.

21. Поглеждането през шпионката на служители от затвора.

22. Постоянната светлина на електрическата крушка.

23. Ставането от сън и лягането, които се извършват не по твое желание.

24. Тишината в събота следобед и в неделя целия ден.

25. Чувството, че си изоставен и забравен от всички

26. Липсата на вестници.

27. За пушачите - липсата на цигари. Или по-лошо - да имаш цигари, да нямаш кибрит.

28. Липсата на самостоятелност в действията ти. Липсата изобщо на СВОБОДА.”

За изминалите години много неща са се променили, но и много от изброените в този списък остават същите. Не искам да намесвам вината, възмездието, наказанието - тях законът ги определя. Мисля за другото - лишеният от свобода не е лишен от чисто човешки права, които трябва да бъдат зачитани. Липсата на СВОБОДА е много повече от всички други липсващи неща и усещането за отсъствие на СВОБОДА едва ли трябва да бъде засилвано от унижения и незачитане на човешкото достойнство на осъдения… Съобразено с културата и възпитанието всеки го изпитва по различен начин, но боли еднакво. Може би затова при всяко мое посещение в затвора ме е обхващало непоносимото чувство за недостиг на въздух… Един тъжен дом, в който замръкват и осъмват хора, за които най-обикновената дума „довиждане” има други измерения…

ТЯ ИЗЛЯЗЛА ПО МАГАЗИНИТЕ, ТОЙ… ВЛЕЗНАЛ В ЗАТВОРА

Женската суета е и в невинното желание на една жена да притежава красива чанта, сако, обувки, парфюм… Списъкът може да бъде продължен. Всичко зависи от това каква е цената, която тя е готова да даде за тях…

Може би такива не затормозяващи мисли са излитали като сапунени мехури от красивата главица на тридесетгодишната жена, която недоволна обикаляла магазините. Дори не видяла отначало мъжа, който вървял срещу нея… Лекичко я прихванал за ръката и я спрял. Познала го - скоро го е виждала с една нейна приятелка. Тя била от тези представителки на женския пол, които веднага без много покани започват да разказват проблемите си. В случая цяла сутрин си търсела обувки с нисък ток… И т. н . И т.н. Ами вече ги е намерила! - усмихнал се той и, докато се шегувал, я водел за ръка, насочвайки я към квартирата на свой познат. Познатият имал фирма, продавал това-онова… И имал точно такива обувки…

„Не бой се бе, обедно време е, смяташ ли, че ще те лъжа… Ако има нещо ще ти го кажа направо. Ще видиш обувките, ако ги харесаш - взимаш ги… Няма страшно цената. Ще се разберем, да не вземем да се лъжем сега…”

Така й говорел той, докато влизали в приземния етаж на триетажната къща. Тя понечила да се откаже, но в този момент той разменил няколко думи с една жена с дете на ръце… Обърнал се към нея все така усмихнат и отворил вратата: „И тук хора живеят, ти какво си мислиш…” Само пет минути след думите му младата жена наистина не знаела какво да мисли… В стаята наистина имало кутии с обувки върху масата. Докато тя се навела да ги премери, усетила недвусмислено, че той пък се интересува от други подробности от облеклото й. Усмивката му изчезнала, движенията станали груби и нервни. Напразно били опитите й да се изтръгне. Нагонът бил неудържим и още малко оставало младата любителка на красиви вещи да заплати за суетата си. Все пак успяла да се отскубне. В страха си влязла в малка стаичка и бързо врътнала ключа. Огледала се, видяла, че това е банята. Прозорчето било малко, но страхът и отвращението й помогнали да се провре през него. Навехнала си крака, с усилие тичала. Вкъщи видяла отпечатъците от „ласките” му - били синьо морави, грозни и болезнени. Нататък е ясно - полицията, съдебна медицина, затворът за него.

А при нея тихата омраза …към определен вид обувки.