Велизар Велчев

ПО-КЪСНА
МЕЛОДИЯ
ЗА СТРУНА

Като чорапи с ръб
върху прасците,
вървяха твойте сетива,
обвили
нервните ти скитания.
Оттам дотук
и след това.

Пътуваха едни сезони
към другите
със стъпка бавна.
Напъхани във панталоните,
те крачеха
насън по равното,

а после,
малко след раздялата,
по светналите тротоари,
те се изкачваха към бялото
на следващия януари.

Изострени до края,
изпилени,
те бяха пипнатото
и видяното,
прошепнатия вкус на вените,
ухание на морска пяна.

Вървяха те…
Не – ти вървеше
и се отдалечаваше със гръб.
Не беше нож,
а как болеше
от струната на този ръб…

РАЗДЯЛА С ОГЪНЯ
ИЛИ
СКУЧНОТО СЪБУЖДАНЕ

Миришеше на огън,
на трева,
на някаква покълнала измама.
Миришеше на онова,
което вече
никъде го няма.

Оставаше един живот
зад твоя гръб.
Висеше ризата ти
като напомняне за скръб,
като излизане
от стая,
във която си живял
и си обичал:
дните, мебелите й…
Лъжите, даже мръснобялото
на скучното събуждане
при себе си.

А този мирис на трева
вървеше с теб.
И като валяк
тежеше върху онова,
което някой бе подпалил.

НОЩНА СТРАЖА
/НИЩО ОБЩО
С РЕМБРАНД/

Човечеството спи.
Градът ухае
на сънища,
любов
и малки бебета.

На дрехите,
разхвърляни из стаята.
На някаква жена –
далеч от тебе.

Завърта се светът.
Една среднощна
неонова реклама те подсеща,
че някъде
във звездната му кошница
са скътани мечти.
И още нещо.

И сам,
със топлината на патроните,
със този студ
на бузите по четината,
с юмрука си усещаш,
че огромното
не е във теб.

А ти си в него вплетен.

РАЗКАЗ ЗА
ЧЕРНАТА МУЗИКА

Цяла нощ
се надвикваха тия щурци в тишината.
Цяла нощ
се напъваха в земната шепа.

Предприемаха с чест
отпътуването нататък,
където угасват
на лятото свещите.

Те отстояваха своите песнички черни,
без да имат нужда
някой да им приглася.

Така по върховете на дупките си
вечеряха и пиеха вино
край пълните маси.

А наоколо лятото
правеше същото:
веселеше се с тях
и скоро щеше да ги оглозга.

Но те и не мислеха
за някакво връщане –
нали всичко ни е раздадено,
за да ни се вземе.

Нали всичко ни води
към кръста
и гвоздеите…