СИСТЕМАТА
Откъс от новоизлязлата книга „В подножието на хълмовете” (2023)
Заглеждал съм се много пъти в старите вестникарски снимки.
Ония първите. Не тия от вечерта, когато събаряха Берлинската стена. Те се появиха доста по-късно /един носи парче бетон във влака, друг помъкнал цяла кирка, увита във вестник, с която да удостовери участието си в историческото събитие/. А снимките с хоругвите…
Снимките на народната любов. Тодор Живков вече паднал, Младенов се изправил от инфаркта, а народът награбил всичката утвар на църквите и излязъл на площада да покаже тази си любов…
И случайно забелязвам в тези снимки, че по лицата на хората не личи към кого е предназначена любовта и даже какво представлява тя - ще се яде ли, ще се пие ли, ще се работи ли или… само ще се пее отсега нататък…
Едва на трийсетата година се разбра, че всъщност до тази годишнина само се е пеело с банани в пълната торба, с хоругви в едната ръка и с двата пръста от другата.
Е, и се е богатяло, как иначе, след всяка революция богатите стават бедни, а бедните - богати…
„Кълнем се-е-е-е-е-е-е”. И днес се чудя пред кого се е кълнал тогава Кирил Маречков. И за какво. Под диплите на синьото знаме се кълнеше. Но срещу кого се кълнеше „да стреля” - той, галеникът на българската естрада и по мое време.
Всъщност - чие беше това знаме?
„Времето” че беше тяхно - добре, съгласихме се. Пък го и доказаха някои. Усетиха го, прегърнаха го, посрещнаха го подобаващо - кой с кафененце с три маси за 120 лева, пък отпред мерцедес за 120 000, кой с машина за пуканки, кой със склад за спиртни напитки, кой с чейндж бюро, кой със сергия за любовни романи, кой с църковни календарчета…
Все умни неща, дребни, но умни, неща за предприемчивите. И неща за смелите, защото само след три или четири месеца кафененцето става закусвалня или „заведение за бързо хранене”.
И първият милион кацва като ябълката в канцеларията на Рокфелер и се превръща в ресторант, после във верига от ресторанти, чейндж бюрото става банка, складът за напитките става „Кралска изба Винекс” и прочие…
Застават вечер срещу тебе в телевизионните новини господата „бизнесмени” и те убеждават с колко потен труд, чест, достойнство и „малко късмет” са изкарали за има няма десетина месеца този първи милион.
И с ум де, как иначе, умните само могат да печелят пари, умните и находчивите, не ония “дочените другари”… Майката му е първият милион, нали, после лесно… парите сами се намират с пари…
Добре, ала всичкото това - под диплите на чие знаме?
И на клетвата на депутатите се чудя даже. Току-виж на всеки три-четири месеца тази година кандидат-управниците ни, 240 мина дружина, застават в упор срещу народа, като войници за стрелба, и се кълнат…
Кълнат се - всеки от тези 240-те на своя си бог. Защото и боговете са толкоз, както излиза понякога. Някой трябва да ги е изпратил да седнат на тези столове…
Ами Маречков и компания тогава пред кого, в последната десятка на миналия век, когато твърде добре знаеха за комунистическия произход на Тангра?!
„Нас червеното знаме роди ни…” На всеки километър. До вчера.
От вчера насам обаче ни ражда синьото знаме. На всеки метър.
Е откъде толкова плат бе, че само за една нощ можахме да ушием пет-шест милиона сини байряка и байрячета, та да връчим и на децата, които, недоспали още, помъквахме с нас да ги правим революционери, таткови геройчета.
/След време ги интервюираха по телевизията вече като млади депутатчета и когато любезните репортери ги питаха мазно „Значи откога сте прегърнали антикомунистическата идея?”, младоците охотно отговаряха „Ами бях в първи клас, когато тати ми даде да нося синьото знаме…”/
Долу-горе така отговаряха и „закъснелите активни борци против фашизма и капитализма”, които се опитваха да се вредят в тази обществена група около осемдесетте и даже по-насам. „Какъв ятак си бил ти 6-7 годишен тогава?!” Ами мълчало си детето…
***
Кико Папазян, милият, си почесва дългата брада на „коневръза” в радиото, където се събираме за кафе сутрин към десет и да нищим новата политика. И не на шега този път ме пита:
„Шефе, и кво сега, отсега нататък как ще я караме. Спуснаха ли програмата за новата система?”
Обичахме си го Кико тъкмо заради това, че беше Кико… Ясно ми е накъде бие…
„Не знам, Кико, обаче вече получихме Окръжно номер едно да си намалим брадите и мустаците…”
„А стига бе, шефе, че аз като гледах софийския митинг те всичките брадати на държавата там бе, а тези дето ни ги бръснеха пуснали по-дълги и от нашите… До тях пък голобрадите сврачета с отворените човки… Пенче /на Пенка Калинкова/, вади редакторската ножица, режа святата си брада…”
Още не съм го прежалил този човек. Не можа да доживее времето за разбиране, че няма нито нова система, нито нова програма за нея, а задачата на шивачите на новите знамена беше да се съсипе без остатък ако може всичко онова, което беше градено за последните 40-50 години. И което беше наречено с най-мръсната дума в читанките на учениците - СОЦА.
Ето я последната му стихосбирка „ТАМ”, посмъртен самиздат на Георги Райчевски, онази зелената, от корицата на която арменецът ме гледа с благата си насмешка и ми казва „Е, шефе, а сега накъде?”
Няма да се сдържа… Макар че мястото на това отклонение не е за тази ми страница:
„…Човек легенда си изгражда
за там, наречено отвъд,
където няма глад и жажда
и светла става всяка плът…
Ех, аз легенда даже нямам!
Живях такъв, какъвто бях:
копах си бавно свойта яма,
сподирян все от собствен смях.
Защо и как да съжалявам,
че тъй ме удря моят гръм?!…
Ръката дясна става лява
и - скръстени - отиват към…
Към истината… Тя коя е?…
Аз зная, че това не знам.
И без легенда да сияе
в очите ми - ще ида Т А М!…”
Писал го е в последния си ден в болницата.
Повече стихове в текста на тази книга няма да ви чета. Настроението ми, докато я пиша, е много далече от лириката на деня…
Но сега, при спомена за този голям пловдивски поет, забравен днес „случайно” от неговите съграждани, не издържах…
Когато Райчевецът за първи път ме въведе в „светая светих на пловдивските културтрегери” - кръчмата „Кристал”, Кико беше един от първите, с когото ме запозна.
Драскаше стих върху салфетка. Разпита отде съм, що съм, и се провикна през рамо към двама на съседната маса: „Ето ви нов обект, айде малко ме оставете да си почина, пък се хващайте за него. От Делиормана идва, знае ли се за какво е пратен тука, баш в бърлогата на звяра… И не е член на партията на всичкото отгоре…”
И през смях ми казва, че комай аз съм щял да се окажа първият безпартиен в тази кръчма…
Прелистих вчера „Гранд кафе „Кристал” на Райчевски. Не срещнах никъде там за „партийната принадлежност” на посетителите в тази кръчма.
Но след Десети ноември двайсетина поне бяха онези нейни клиенти, „вписали се” в списъците на „дисидентите”, сръбващи си там революционен нектар в подготовка на голямата дата…
Може би Кико и тука е бил прав…
Двамата на другата маса се оказаха Ванко и Доктора „от службите за културните дейци”.
Научих доста по-късно тяхната професия. Но и до днес си мисля, че „системата” се беше справила и с тях, държала ги бе малко настрани от „обектите” им, повечето от които са „вадили” от заплетени обстоятелства, отколкото „топили”. Заменяли са ги с други, непознати нам… Такава поне беше приказката, която се носеше сред нас.
***
Продължавам.
„Към Истината! Тя коя е?” - дето ме пита Отвъд Кико…
И днес все още не мога да му отговоря.
***
На 12 декември 1989 година закусвам вкъщи и слушам радио Пловдив. Длъжен съм. Водещата от студиото включва репортерка от централния площад и съобщава, че площадът „в момента е залят от екзалтирани фашисти.”
Репортерката допълва, че фашистите са всъщност около 200 работника от завод „Петър Ченгелов”, дошли да декларират „целостта на заводската партийна организация”.
Много от кандидатите за президенти, депутати или поне министри в тази улична мътилка вече бяха издигнали глас за закриване на БКП, напомняйки едно друго време от българската история.
Няма как - „Системата”, старата, ме задължава като шеф на радиостанцията да се обадя на дежурния редактор да спре предаването и да пусне реклами и музика.
Но този път не го правя „по задължение”. Нито по „партийност”. Правя го заради някакво внезапно изникнало желание да натъркам обилно ръцете и очите си със сапун и да пусна водата…
Пред вратата на „излъчването”, където винаги стои на пост униформен, са свалената от програма Ася Ялъмова и Нери Терзиева от телевизията. Пушат на студа.
„Любе, защо така?!”
С Нери винаги се държим като близки приятели. За нея съм или „Любе”, или „Майсторе”, или „Учителю”. Обичахме я всички. До последно. За нас Нери никога не е била „колежката” от… Където и да отиде, с който и президент да седна на една маса, за нас тя си беше само Нери.
И сега - „Любе, защо така?!” Ася мълчи.
Не ми е трудно да разбера, че подранилото опияняване, от което се страхувах, е дошло и е минало покрай мене незабелязано. Но е дошло…
„Нещото” се вече беше случило в моята гилдия. А у мене - нещо се беше пречупило, което скоро нямаше да може да върне своята цялост.
Нямах място тук….
Никога не съм харесвал задимената кръчма с „кръстено” вино.
Аз и днес съм убеден, че обикновените работници от тогавашния завод „Петър Ченгелов” никога не са били фашисти.
Следобяда имаме дирекционен съвет. Показвам едно заявление, прочитам го и казвам на колегите, че днес по факса го изпращам на председателя на Комитета за радио и телевизия, тогава Филип Боков.
След ден-два Боков идва да разберял каква е „ситуацията”, свиква събрание, една дама прави два тегела пред другите с необичайни за нея високи токчета и изплаква театрално в подигравка: „На кого ни оставяш, господин Панов?!”
Познахте кой заема освободеното място, нали.
След време ми казаха, че съм първият в гилдията, „подал оставка заради несъгласие с политиката на новото радио”. Беше пълна глупост. Можеше когато си искаш да натракаш на „олимпията” един канцеларски лист, да пишеш отгоре „заявление” от…и да кажеш, че напускаш. Ако не те пуснат веднага, имаше си един месец срок на предизвестие. Изчакваш го. Фасулска работа.
За миг си представям и съпоставям „онова време на оставки” с днешното. Леле!
„В оставката на гл. редактор има замесена жена.” „Колегата му от телевизията Евгений Тодоров написал на вратата му със спрей „Иди си в Московията, Копейкин долен!” „Ася Ялъмова излъчила репортаж от родното село на Панов, където бившият вече шеф на пловдивското радио натръшкал по времето на Соца като ловец с руска пушка едноцевка десетки дивечови глави от защитената квота на Лудгорието - зайци, диви прасета, фазани и муфлони…”
Да-а-а-а …
Така и направих…
Ася започна да се обажда от някакви сараи в новата си роля на пресаташе. После замина на специализация в Америка. Тогава много от колегите заминаваха на някаква специализация в Америка… Презокеанското пътуване го бяха взели като разходка до Горна Малина.
Дамата с високите токчета, която споменах малко по-горе, седмица преди събранието също се беше върнала от „специализацията” си отвъд океана.
А аз сложих в торбичка два-три бележника със записки от служебното си бюро, една касета с интервюто ми с дисидента Илия Минев от Септември, купих кило колбаси като едно време, когато Николай Казанджиев ме беше взел в екипа на „Панаирни новини”…и се прибрах вкъщи.
Синовете вече имаха своите приятелки.
***
Само че преди да засиля москвето към родните гори да тръшкам диви прасета, закачих на тавана му една табела „TAXI” и си останах тука, в Пловдив, да наблюдавам популацията на този дивеч в новите политически, социални и нравствени условия…
Тръгнах да изучавам улиците и пресечките на многовечния град.
И се възгордях даже. Вече можех да се нарека истински пловдивчанин, съгражданин на личности като генерал Столипин, първият генерал-губернатор например.
Или като Державин, Георги Димитров, Ахмед Бен Бела, Йосип Броз Тито, Гагарин, Подгорни…
Разликата беше само в званието „почетен гражданин”, с което те са удостоени от общината, но колко му е, си виках, що са дни занапред са, нали… Кой е казал, че такова звание не може да бъде дадено и на един „бакшиш”.
Представях си как един ден карам аз таксито по „Георги Димитров” и откъм „Тримонциум” ми маха Брежнев: „Дорохой, ты знаеш где торговля для шагрен?”
Че защо не? Иска да си купи шагренова кожа, човекът… Не точно като сега, но и тогава шагреновите кожи добре се харчеха. Мой съгражданин! Качвай се, Леонид Илич, сега ще те заведа…
И одма на руската книжарница - да се разбере там и си вземе за по път добре подвързан Балзак, нали?
/Вече знаех, че протоколът от заседанието, с което е удостоен с това звание съветският ръководител, носи номер 16 от 17 декември 1976 г. Тъй като бях там да взема информация от събитието за вестника, не мога да си спомня, обаче, имаше ли или не протестиращи дисиденти пред общината с плакати „Дядя Льоня, бутни Альоша! Пречи ни!”
