БЕ ТИХА НОЩ
Когато наближи времето да се уволнявам от казармата, майка ми дойде в Сливен да ми донесе цивилните дрехи и да вземе китарата. От страдалческия си живот в казармата китарата изглеждаше доста поочукана, на едно място дори беше се разлепила.
На гърба й беше изрязан с длето надпис „Love is Life” („Любовта е живот”). Та, когато пътувала, околните все заглеждали китарата и се подсмивали заради надписа.
А майка ми беснеела от яд, защото не знаела какво значи написаното и си мислела, че е някаква глупост. Когато в София се прехвърлила на влака за Плевен, в купето се оказала в компанията на група младежи, циганчета, леко почерпени. Поогледали те китарата и по някое време едното циганче попитало:
- Лельо, свириш ли на тая китарата?
Майка ми, вече вбесена от поредния интерес към китарата, троснато им отвърнала:
- Не, аз само пея.
Само че те не разбрали иронията, най-възрастният извадил една петолевка и рекъл:
- Бравос ма, лельо. Коя ще ни изкараш тогава?
И се засилил да й лепне петарката на челото.
Дорде се разбрали за какво става дума, стигнали Плевен и майка ми най-после се отървала от дотегливия интерес към многострадалния инструмент.
В началото на ноември ни уволниха и се прибрах и аз. Пристигнах в село в късния следобед. Апапите ме чакаха, майка ми беше приготвила едно-друго и се захвана една от онези вечери, от които рядко остават смислени спомени.
Хапвахме, пийвахме, само че по едно време взех да дремя - не бях спал почти цяло денонощие. Отидох в кухнята да си плисна вода на лицето и да се пооборавя, но без да се усетя, съм полегнал на кушетката и съм откъртил яко.
Дружината ме чакала, чакала, пък тръгнали да ме търсят - да не съм припаднал някъде по двора и да замръзна.
Открили ме да хъркам юнашки. И тогава, докато ме чакали да подремна и да се освестя, ми измислиха песен - по скоро пригодили текст по гласа на един стар шлагер, „Бе тиха нощ”. Още я помня:
Бе тиха нощ,
небето беше без луна.
Във кухнята на топло
видях аз Любо как заспа.
Вдигнете ме,
че аз пиян съм кат свиня.
Спасете ме
от жестоката съдба.
И често ме заяждаха с нея. Продължихме си купона и по някое време ни хванаха дяволите и решихме да вървим да женим Славейко. Той си имаше закачка с момиче, което завършваше моя институт, оставаше й само дипломната работа.
Те уж се били разбрали да направят годеж след като се върне от Пловдив, но ние, с пияните си глави, решихме, че работата може да се свърши още тази вечер. И се навървихме отбор годежари да вървим да обулчим нашия човек.
Потеглихме към момата - Славейко, братовчеда, зетя Марго, баче Асен и моя милост.
Както се казва - акъл море, ама глава тенджера, не може го събра. Колко не сме били в ред говори и фактът, че Славейко си беше облякъл якето наопаки, Марго тръгна бос, а аз по потник и с балтон отгоре.
Едва кандърдисахме зетя да си обуе обувките, а бъдещият жених така си и продължи - с обърнатото яке. Като се сещам сега на какво мязахме, си давам сметка, че сме приличали на армията Бранкалеоне.
И друго се чудя - как бащата на момичето не ни подбра с някоя тояга, когато разцъфтяхме на портата им. Добре, че ни посрещна приятелят ни Милчо, съпруг на сестрата на Дима, бъдещия баджанак на нашия злополучен жених.
Криво-ляво по късна доба се добрахме до техния дом, в другия край на селото. Милчо ни настани в гостната, наточи кана с вино и нареди мезета по масата. Ама кой да ти пие - ние и петимата гледахме като току-що извадени от дупките лалугери.
Човекът видя, че така няма да стане работата и ни донесе голяма кана с вода и кутия бонбони. След третата кана вода ние още мълчахме. Дима, бъдещата невеста, гледаше в земята и леко се подсмиваше.
На Милчо му писна да дремем насреща му и да гледаме като препарирани. Наля си чаша вино и попита:
- Е, момчета, казвайте какво ви води при нас. Няма ли да пиете по чаша вино?
Славейко се беше курдисал в ъгъла на дивана до един огромен плюшен мечок, а до него беше баче Асен. И минат се, не минат две три минути, Славейко забиваше в ребрата на баче Асен по един лакът и повтаряше:
- Асене, аз що съм та довел тука бе, Асене? За кво съм та довел - да мълчиш като пукал ли?
Баче вдигаше страдалчески поглед към тавана и всеки път изломотваше:
- Ми-и… ние сме дошли да искаме Дима за Славейко. Ма то ако… ми де да знам… така де…
Дима по едно време рече да вземе работата в свои ръце. Седна до жениха и кротко му заговори:
- Утре пътувам за Пловдив, за защитата. Нека да се оправя там, пък като се върна…
Славейко, на когото косата стърчеше във всички посоки и мязаше по-скоро на влашки конекрадец, негли на жених, не дочакваше края на думите й и изръмжаваше:
- Димитрино, ти ша тръгаш ли или нема да тръгаш?
И пак забиваше лакът в ребрата на баче Асен. Марго и братовчеда мълчаха опулени и дума не обелваха. А аз кротко си хапвах бонбончета, пийвах си водица и, честно казано, не бях съвсем сигурен къде сме и какво правят Милчо и Дима с нас.
Дима пак започна:
- Нищо няма да стане за два дни. Разбрали сме се с теб и като се върна…
На което Славейко й хвърли кръвнишки поглед и пак изръмжа:
- Димитрино, ти ша тръгаш ли или нема да тръгаш?
По някое време на Милчо му дотегна да се разправя с нас и не съвсем деликатно ни подсети:
- Момчета, я да вземем да се наспим, пък утре ще изкусурим работата. След малко трябва да ставам за работа. Става ли така?
Беше добро като идея, но не беше лесно за изпълнение. Славейко беше заспал в ъгъла, здраво прегърнал мечока. Баче Асен рече да се изправи, но не му се получи и отново се стовари на дивана. Аз бях взел вече да поизтрезнявам и затова с братовчеда горе-долу бяхме читави.
Да де, ама как да размърдаме Славейко? Като че ли нямаше надежда, защото той постепенно избута баче Асен към края на дивана, докато той се изтърси на пода, женихът се настани удобно, прегърна още по-здраво мечока и вече нямаше сила, която да го вдигне на крака.
С титанични усилия, с много ръчкане, дърпане за косата и увещаване най-после вдигнахме жениха на крака и като се подкрепяхме взаимно, потеглихме надолу по баира.
Не щеш ли, тогава на Славейко му дойде ищах да пее. Той имаше прекрасен баритон - мек и мощен. Че като зина онзи ми ти човек, та запя любимата си песен:
Как бих желал сега
да бъда млад орел.
И притиснал те до гърди
как гордо бих летял.
Е, високото му летене се изрази в едно здраво пльосване в кишавия сняг, което съвсем не намали ентусиазма му да пее. Баче Асен псуваше на поразия, защото при падането Славейко повлече и него и коженият му калпак отхвръкна някъде из снега.
Едва укротихме жениха, защото вероятно минаваше вече полунощ. Криво-ляво се справихме с положението, намерихме шапката на баче Асен, която беше отлетяла в калните преспи и се закандилкахме надолу.
Разпръснахме се по пътя, всеки на къщата си. Славейко го оставихме пред портата им да се чуди къде му е ключът. Аз се довлякох до кухнята и се проснах на кушетката както си бях - по потник, с балтона и с калните обувки.
Та така завърши годежната ни експедиция. Дима защити дипломната си работа, след три дни се върна и направиха годежа.
След година вече се бяха сдобили и с детенце - една прекрасна, синеока като Славейко госпожица.
Само че не им било писано да остареят заедно. Двайсетина години по-късно Дима почина при операцията на сърцето. Славейко си живее сам на село, децата му се пръснаха по градовете.
И когато се чуем по телефона, каквото и да говорим, накрая все пита:
- Няма ли да си прескочиш до село? Да разменим по някоя дума. Да си спомним какви бяхме.
И почти винаги завършва:
- А какво станахме…
