Димитрина Бояджиева

Тоня беше нежно създание и си имаше Симо да я закриля: млад, напет, с риза на карета и широкопола шапка на главата - един такъв като учен - биолог, дето лови пеперуди, набожда ги на карфички, нафталира и класифицира.

Само че Симо не ги набождаше, а се грижеше да тях. Като седнат на някоя пейка с Тоня, докато си говорят, Симо се оглежда наоколо и ако съзре някоя пеперуда в мократа трева, взема я внимателно, оправя крилцата й и я слага на слънце да изсъхне.

Симо обичаше природата. Учеше Тоня да живее природосъобразно, да не ползва книжни салфетки, били са някога клонки от Горското стопанство, където Симо работеше.

Разказваше на Тоня за някакъв цветен бръмбар с позлатени крилца и латинско название Лита Визикатория. Такъв бръмбар имало в природонаучния музей и Симо се надявал да го намери на живо.

Като доказателство за любовта си към Тоня Симо я заведе на море и по бански на лалета й предложи семейно огнище в скромния уют на едностайния си апартамент.

През тяхното десетгодишно съжителство докато чакаха да им се роди дете, животът непрекъснато кроеше и шиеше: приватизираха се заводи, създаваха се фирми, рояха се партии - лепяха афиши, сменяха се политици.

Животът кроеше и прекрояваше и изведнъж застана пред семейството, сложи му тежест, която не беше по силите му - не можеха да имат дете.

Дълго време безсъние измъчваше семейството. Тоня, полегнала на дивана, със съсипано лице, покарала чернилка на косата /отдавна не се е правила блондинка/, гледаше сериал след сериал по телевизията.

Симо изпитваше жалост към Тоня, излизаше на терасата, пушеше злобно, бучеше фасове в саксиите. И една вечер решиха: домовете са пълни с изоставени деца, ще си вземат момиченце оттам и ще го кръстят Сълзица.

И позовавайки се на библейската заповед: “Ти, който почиташ Бога, трябва да се грижиш за сираците и вдовиците, трябва да се пазиш чист от мръсотията на живота”, регистрираха фондация “Сълзица”.

“Има да ме разтакават спонсорите - каза Симо. - Аз, обаче, при всички положения почвам да събирам парите. Пък после ще видим.”

Купи черно куфарче, сложи разрешителното и хукна към рая на избраниците, завоювали богатствата на Прехода.

По цялата страна никнеха бензиностанции, откриваха се банки, агенции за недвижими имоти, магазини. В града откриваха магазини за перилни препарати.

Навън декемврийският вятър препускаше, прехвърчаше сняг, но в магазина беше топло. Симо се вклини в навалицата, запромъква се.

Стигнал до собственика, каза: „Представител съм на фондация “Сълзица” в помощ на сираците. Направете дар ” Беше кратък и ясен. Така получи първите хиляда лева.

Купи дрешки за децата, вафлички и играчки. С Тоня посетиха дома - легла с изтърбушени дюшеци, опикани одеяла, мършава миризма на държавни чаршафи.

Симо раздаде подаръците, Тоня пътьом галеше детските глави, но не откри Сълзица.

—

Животът подгъваше, набождаше, тропосваше. В двора на птицефермата пред огряната от април ограда /била някога държавна стопанска постройка/ около тежките крака на фермера се разхождат пуяци проточели дълги шии, кокошки, наклонили глави, мътят в полозите, червени петли кокорят очи в Симо: ко-ко-ко, пари ли ще искаш, драги?

Погледът на фермера е насочен към обектива. Присъстващите ръкопляскат. “От фондация “Сълзица” съм, - приближава плахо Симо, - направете дар за сираците.” „Елате друг път, сега съм зает.”

Симо три пъти ходи и все тая, елате друг път, затънал съм в работа. Според притчата този човек бе затънал в курешките на пернатите.

—

Животът кроеше и прекрояваше. Пред къщата на бизнесмена Тошо Митов, в сянката на яворите се множат прозорци, изтънява до слънчевата веранда, плъзва се по елите на южната тераса, за да спре над английска ливада.

Разкрачен там стои страшен вардач с гол череп. “Тошо Митов е зает”, боботи Церберът, “Ще почакам”, пристъпва напред Симо. “Не може!”, протяга ръка Церберът. В ръката му пистолет гаси лумналите искри към библейската заповед.

Отчаян Симо седна в близката бирария да се разхлади. Възрастен мъж с редки зъби и похабена риза, явно пийнал, го заговори:

- Ще се побъркам, приятел. В чудо съм се видял. Направо в чудо.

- Всички я караме така - въздъхна Симо. - Живеем някак.

- Разбери бе, човек, ей тука ме боли, - показа гърдите си пийналият. - На изчезване е един вид сокол и никой не го е еня. Измъчвам се.

- Ми не се измъчвай.

- Не мога. Ако не го спасим, за в бъдеще внуците ни няма да видят този вид сокол. Няма да разберат дори, че е съществувал такъв сокол. От мен да го знаеш.

Допил бирата си, Симо стана. “Ама че човек, мислеше си Симо. Как само разсъждава за соколите! Страхотен чичка! Ще изчезнел вид сокол!”

—

Животът слагаше все по-припряно левчетата в касичката за децата, но Симо не се отказваше.

В “Старата изба” дървеният таван се рее високо, а под него братя-господари на виното яко държат в ръцете си рога на изобилието.

В залата на празничното шествие керван джипове е оставил товар - водопад от стъкло, порой от стъкло - върху скъпи масички с вити крака искри виното.

Запалените свещи осветяват греещи очи, съска шампанско. От колоните лъха мек мраморен аромат. В здрачевината - бъра - бъра.

“Преди това тук не беше ли Клуб на дейците на културата? - шепне Тоня, “Беше”, пуши равнодушно Симо.

А отвън зимата се катери по ледена стълбичка до прозорците, рисува с тънка четчица коледни звезди по стъклата, чуди се - халифи ли, принцове ли или звездни момъци са братята.

Кой им е дал това богатство?

—

Животът шиеше и разпаряше. Семейството за втори път посети Дома да занесе нови дюшечета за децата. Хванати за ръце, облечени в дрешките, купени от Симо, децата играеха на двора.

Наредени в две редици играеха на “Царю честити, колко е часът?” Тичаха от едната в другата редица, с мъка освобождаваха слабичките вкопчени ръце.

Лелките показаха на Симо и Тоня новородено, намерено в кофа за боклук. Мъничето спи вдигнало юмручета, челцето сбръчкано, сякаш се мъчи да разбере нещо в съня си.

- Спи спокойно, синко, - шепне Надеждата - печална, тъмна, със сведена глава, тя, скръбната лечителка на безнадеждието. - Няма да те изоставим, спи спокойно. И рибките в аквариума спят.

Прибрано в съня си, без мама, мъничето се размърда. Кой там пляска с криле? Птичките вече са заспали. Сокол?! Скитащ или полски? Домашен ли, тавански ли? А онзи чичка казваше, че бил на изчезване. Ама, че чешит! На никого да нямаш вяра. Разбирате ли? Все пак сокол иди-дойди да изчезне. Със сокол, без сокол, все тая. Какво ги интересува хората в тази мизерия.

А представяте ли си какво е да изчезне един цял електорат? Хората гладни, ровят из кофите, някакви безплътни сенки бдят над тях. Но един ден се оказва, че кофите са празни и децата на електората тръгват да търсят пълни кофи. Майките и бащите ги чакат, пие ги стаена мъка по синовете и дъщерите, но тях ги няма и няма.

Ама, че дивотии! Кой би предположил такова нещо! На изчезване е само вид сокол.

—

Със сокол, без сокол все тая, но Симо регистрира фондация “Екогласност” и хукна по пътищата на новия рай. А там - Горски Бос го посреща, нали Симо работи в Горското стопанство, да направят удар.

Ужасно! Ужасно! - противи се редовният лесничей Симо от горския сектор. Какво му е ужасното? - дразни се дървеният Бос. - Улучваме набелязаната цел, грабваш полагаемото и си спечелваш уважението. - Да бе, Държавен горски фонд е това - упорства Симо. Незаконно е. Все пак си е за страх. - Има и по-страшно - гъгне гласът на Горският Бос, мрачен и опасен, стърже като трион. - Я ми кажи, ти нали имаш жена? Не ти ли е свидна?

Още с първия удар, полагаемото превърнало се в парично изражение, всички Симови страхове изчезнаха. Уважението свети като прожектор, осветява джипа - син, мощен, чака гариран. Защо не, защо не? Със сокол, без сокол, колко работа свърши Симо. Нали така? Затова влизай в джипа, качвай се, стига си се мотал, смотаняко, хайде в гората пак. Предстои нова сеч. Карай! Карай! Карай навътре! Навътре! Какво изсъска в дебрите? Симо стиска патлака. Не бой се, влизай смело, ездачо. Нима те е страх? Спрете тук! Рехава тревожна мъгла ту полегне, ту увисне над притаилия се мъх. Зад дърветата надничат секачите. Не бойте се, имаме още мъгла. Сеч, сеч, сеч. Какво му е страшното!

Слязъл от джипа, Симо оглежда трупите, завинаги заличили спомена за птица, която е чуруликала в клоните, разпервала е млади крила в златната зора, плиснала се над пробуждащия се свят. По дяволите света. Бледа месечина чертае кръгове над повалените дървета. Кой си ти, ездачо? Махни патлака от ръцете си, гасиш искрите към библейската заповед. Спокойно. Спокойно де. Не всичко е изгубено. Ще осиновим Мъничето. Качва се в джипа Симо.

А от северната страна други ненаситни хали, завоеватели на територии, нахълтаха в тътнещата гора. И зад Симовия джип изскочи друг джип: падна ли ми на мушката. Бум, бум, отвърна Симо и натисна газта да набере скорост. Хи-хи - хихика щръкналата глава! Кара, кара, кара…. Според мен все пак ще ми паднеш! - и щръкналата глава с патлака пак, бум.

Тъмното стъкло звънна, лумнаха хиляди жълти птици! Ъъъъ - изстена Симо. Джипът се замята под сводовете на дърветата, застопори се в кафявите буци пръст. Казах ли ти, че ще ми паднеш на мушката? - хихикаше щръкналата глава. - Слънцето не ще изгрее за теб.

—

Изгряло, слънцето учудено надзърта през прозореца на джипа: Какво става? Защо Симо не тръгва? Мъничето чака! Тоня е купила дървени кубчета, картонени дъбчета, пластмасови елички, крилати бръмбарчета, ококорени рачета, занесла ги е в дома.

Тоня е светица. Зарязала си е работата заради Мъничето. Болно е. Непрекъснато е болно. Нещо му има на главичката. Лекари. Инжекции. Мъничето го е страх. Пищи.

Мъничето наистина пищеше. На Тоня й стана мъчно да го слуша да плаче и отиде в дирекцията за помощ.

Директорката - твърда жена с големи крака и беззвучно име гледаше под око екрана на телевизора, където чалга-певецът с блестящи клипси на ушите - същинска “Лита Визикатория” - пееше …. „Бързо слагайте червило, готини сме и безсрамно млади, луди сме за нощна любов…”

А на двора децата садяха картонените дъбчета, пластмасовите елички, поливаха ги с пълни лейки, щъкаха с кофички из локвите, та да спасят ситния, едва покарал разсад, мечтаещ за златна зора.