Банко П. Банков

Венелин е строителен работник, с ръка похватна за всичко. Като почнеш от изкоп за канал, суха каменна зидария и тухли на разтвор. Крои кофраж, бърка бетон, заварява с поялник; нищо, че няма тапия. Снажен, с лице като за на кино, откъм добрите, очите му сини, зъби бели и равни, широк в раменете и як в кръста, хвърли ли потник в жегата, кожата му чиста, без една брадавица. Каквото хване, губи се в шепите му.

Случи ли се да го гледаш, без да усети, жегва те студена възхита, мамка му, естеството не се е скъпило, отгледало е мъж да стъписва окото, да плоди деца и ашладисва хубост. Ама за да не вири нос, оставило го е прост работник, да не се гледа през очите на другите, да не го блазни горделива мисъл в главата.

Ханджиев, шефът на фирмата за месопреработка „Симона”, води Венелин  на надница, старши на ремонтна група към фирмата. Официално му плаща по ведомост, а на ръка - два пъти по толкова, че и повече. За Венелин шефът е като ротен в казарма, хем го уважава, хем му има страх.

Преди да избухне демокрацията Ханджиев е бил партиен секретар на наркоопа, началник на Топливото. След като приватизираният комбинат осъмна като фирма „Симона”, Ханджиев се качи от прашасващия партиен кабинет на партера, в директорския на първия етаж; с екстри - факс и секретарка.

Той е мъж търкаляст и червендалест, носи дискретно лъщящи маркови костюми, говори изтежко, та приказките правят да ти се струва, че е по-висок и те гледа отгоре. Където да секретарства или директорства, Венелин - след  него.

За персонал в ремонтната група под началство на Венелин се числи Пак Дзъ Бок. „Дзъ”-то, както му вика звеневият и го знае половината град, е виетнамец, хартисал в България след като Горбачов разпадна Варшавския договор. По Живково време два панелни блока на край града, с по четири входа, подслоняваха виетнамци. Азиатците, дребни като недохранени гимназисти, птичегласи и бързореки, работиха в „Юмрук хим”. Химът официално произвеждаше торове, ама такива, с каквито се зареждат патрони за стрелково оръжие и противотанкови снаряди. Като разпуснаха Варшавския договор, братята-виетнамци си застягаха багажа, хитруваха как да изнесат припечеленото през граница; накупиха платове, лекарства, кухненски електроуреди. Дзъ единствен хартиса, къде да ходи, женен е за българка, с две породени смугли българчета, с тесни очички.

Оставиха го квартирант на общината, срещу мижав наем в кънтящото на празно, изтърбушено бивше общежитие. Още преди да фалират „Юмрук хим”-а, Дзъ беше усетил накъде ще духа вятърът, купи за без пари повредена шевна машина крачен „Сингер”, оправи я, захвана да шие дънки по кройки от „Бурда”. Прикачваше им етикети „Левис”, етикетите ги изкусуряваше жена му от парчета мешина. Дънките вървяха като топъл хляб на градския пазар в сряда. После почна да шие якета, с етикети на „Адидас” и те вървяха на сметка. Докато магазини за дрехи втора употреба наводниха пазара и Дзъ-то почна да се оглежда за работа срещу надница. Тъкмо при Венелин се отваряше потребност, търсеше помощник да бърка разтвор, да подвозва тухли, спогоди се с Дзъ, така и той стана кадър на „Симона”.

Дзъ е три години по-голям от Венелин, стига му до рамото и тежи наполовина от него, затуй в гръб ще го вземеш за син на звеневия. Българския го писука бързешката, кога налучкал от мъжки или женски род е думата, кога - не. Пък минало, сегашно, бъдеще време - всичките ги кара на  „л”.

Венелин му е свикнал, разбират се, дето се вика без приказки. Майсторът е кръстник на дъщеричките му. На заговезни Дзъ и жена му ходят на гости у кръстника, носят варено пиле, ръсено с червен пипер, шише червено вино. И сърми с постна плънка, Дзъ саморъчно навива сърмите в тънки кори от оризено брашно, които сам точи.

……………………..

В юлска привечер Венелин и Дзъ довършват плочена настилка около новата къща на Ханджиев. Полупалат облицован с травертин, два гаража в приземието ще подслоняват сребристо Ауди и бял Мерцедес, етажът от двеста и петдесет квадрата е с три бани, два хола и зимна градина, под мансарден покрив се ширят бар-библиотека и билярдна. За библиотеката са купени по пет книги от различно подвързани нови заглавия.

Венелин  подравнява гранитогресни плочи в сиво и розово върху филцова подложка около басейн-бъбрек, Дзъ на колене уплътнява с фугин междините, почиства пръски разтвор.

След дванайсет жегави часа приведен над подложен хастар или с вирната глава към таванска мазилка, колене и ръце тръпнат, все едно, че си стискал ръмжащ вибратор. Аверите се изправят, един след друг, шефът плисва лице и врат под кашляща струя от пластмасов маркуч, прехвърлен през чатал на фиданка. Нарежда на Дзъ-то с какво да се захване сутринта, той ще мине през магазин на Бош, да пазарува външни контакти с капаци за дворската инсталация; скрити лампи ще мъждят цветно в морава отвъд басейна-бъбрек.

……………………

Венелин живее в пришелския квартал отвъд гарата. Напазарувал е контактите, хваща улица към новата съборна църква. В делнична вечер молитвеният дом е вече заключен, но под входните  арки трепкат пламъчета на забучени свещи в триноги-пясъчници, да не одимяват зографиите на светците. Вади от брезентения сак, прехвърлен през рамото му, восъчна свещичка в чашка от фолио, припалва и я наглася в пясъчника, застоява се мълком. Увещава на ум Оня горе да надникне в дома му, да облекчи мъката на рожбата му, да отмахне от бащино и майчино тегло. Не знае с какви точно думи трябва да моли, кой да го научи на такива думи, налучкваш ги, когато нещастието почука на портата ти.

Въздиша и си тръгва.

Циментирана пътека сече двора му, отляво в леха покрай съседски зид от пролет до есен цъфтят зюмбюли, латинки, мушкати, те са грижа на  жена му Рилка. Отдясно той варосва, кастри и пръска вишна, две зарзали и ябълка петровка. За гараж ползва дърварника, в него държи „Москвич-Алеко”. Сам си е зидал къщата - на един етаж, върху дълбоко мазе. Измазана, боядисана в охра, земните цветове по-бавно избеляват на слънце. Кухня и голямата стая гледат напред, малката и холът - назад. В хола почти не влизат, върху чаршаф проснат на пода, жена му суши липов цвят.

Четири стъпала качват от двора към входна тераса. Венелин ги прекрачва с натежали крака, пътьом окача на гвоздей брезентовата си торба със съдинките от ядене и се навежда над инвалидна количка, застопорена до кухненската врата.

В количката полулежи сакатото му момче, раменете на една страна, а краката, тънки като пръчки, извъртяни на друга.

- Как си днеска, сине? Слуша ли майка си?- говори му настоятелно, почти строго, мъчи се да улови погледа, да усети стига ли нещо от думите му до съзнанието на болното. Всъщност, Венелин говори на себе си с оня, който му липсва, когото е очаквал да палува под стряхата на новата му къща, да расте за негова радост, за ядове и надежди.

- Защо ме мъчиш, сине, а? С какво заслужих, да гледам хорски деца здрави и прави да тичат из съседски дворове, да ядосват бащи и майки, но пред хора да са им хвалба на устата? А мен да ми е криво да спомена каква отмяна гледам.

Сакатото върти очи, мъчи да произнесе дума, буди ли се някаква мисъл в главата му?

- За какво се блъскам ден из ден, все едно пълня с вода пробита кофа - продължава да се жалва големият мъж, сяда върху стъпало, отпуснал ръце между коленете си, дави го обида . - Или се оправяй, сине, или по-добре да си скрия главата и да не гледам какво те чака, като си отида преди теб…. Или пък ти се смили над мен и майка си…. - той млъква, сепнат  от мисълта, която пропълзява в главата му

Гневи се на оня в себе си, ами ако сакатото проумява по негов си начин каква мисъл крият бащините думи?

Махва примирено с ръка, изправя се, надмогва налягащата го болнава отпуснатост и вкарва количката в кухнята, там жена му мълчаливо шъта около печката. Двамата отдавна си говорят с малко думи, почти не си говорят, болката по сакатото ги е отчуждила. Всеки от двамата тайно вижда в другия първопричина за наказанието, влязло в дома им. Той й натяква за херпес, от който не се е опазила по време на бременността, увредила е плода. Тя подозира, лягал е с нея след срамна инфекция, лепната в чужда постеля.

Горчилката, упреците са преглътнати след толкова казване. Венелин бута количката към банята, съблича слабоватото, уродливо продължение  от собственото му тяло, подхваща го за кокалестите ръце-пръчки и сваля сакатото от количката.

Подмива го старателно под душа, безсловесната му рожба мучи невнятно, конвулсивно мята ръце, пръска го, измокря му ризата и панталона. Трябва да се съблича, докато го къпе, но след цял ден работа няма нито сили, нито ищах.

Докога ще я карат така, какво очаква увреденото, след като двамата със жена му ги прибере Господ? На кого да окачат подобен воденичен камък на шията? Мъчи да отпъди грозна мисъл, сакати, родени с церебрална парализа, рядко доживяват до двайсетина години. Ханджиев бе опитал да го утеши  безцеремонно, по шефски да му отвори очите. Жал и плашеща възможност се боричкат в главата на Венелин, набива му се неповикана мисъл.

Жена му е откусила от вечерята и се е прибрала в стаята. Той пренася  сакатото на ръце до кухненската маса, намества го на стол, връзва му лигавник. Отхлупва съдина с ядене, подава му хапка след хапка, чака нетърпеливо да я преглътне, бърше с лигавник брадичката му. Сам пресяга машинално с вилица, топи залък. Гладен е, а всяка вечер му се струва, че преглъща едно и също вчерашно ядене без вкус.

Наглася сакатото за спане на единичен креват в семейната спалня, нощем за него се грижи майка му. Връща се в кухнята, отмята покривка от миндерчето, капнал е за сън, усеща се сякаш разглобен на части. Гаси лампата, отпуска се тежко.

Откакто на третия месец от раждането на момчето лекарите почнаха да им подсказват какво го чака, престанаха да делят постеля с жена си. Попълзяваше го сепващ гърч при мисъл да посегне към нея, гърчът се превръщаше в непонасяне на допир с тялото й, докарало му тегло на главата.

Най-плашещо беше, че почваха да му докарват сепване и уплаха лакоми женски  погледи, които хващаше да го дебнат, разсъблечен до кръста, да бута количка с бетон  или да върти кирка над каменлив изкоп. Усещаше се гузен, като със заразно семе.

Тялото му се отмъщаваше нощем, на седмица или през се подмокряше от болнаво сладък конвулс, присънваше му се че е затворен престъпник, наказан да оножда яловици, които го преследват с погледи денем. Отчаяно се мъчи да ги предупреди, да се пазят от него, семето му носи тегло до живот, но то изтича самоволно и му трупа нови вини и алименти за плащане.

……………………

Бе излязъл четиринайсетгодишен от село, баща му беше болнав, разчиташе на него, но кандиса, нека бяга в града, по-далеч от оскъдицата в ТКЗС-ето. Венелин постъпи в Пуца към „Юмрук хим”, да хване професия. Учителят по практическа подготовка  ходеше да работи частно, трябваше му момче за чирак. Забеляза едрото, похватно селянче, почна да го взима в събота и неделя по обекти. Венелин изчиракува отрано зидарлък, почна да проглежда за водопровод и инсталации.

Като се усети с пари, недовършил Пуц-а, заряза ученето. Случи място в строителната група към месокомбината. Умятният селски младеж взе разряд, смени квартири, стараеше се да изпедепца градски навици. Харесаха се с Рилка от счетоводството на комбината. И тя пришълка от полските села, кипра мома. Нанесе се при нея, погаждаха се с хазяите, пестяха от аванс и заплата, докато купиха на сметка изяловено лозе, регулирано за парцел в новата махала отвъд гарата. Дигна къща дето се вика на двете си ръце. Баща му и майка му на село останаха да стареят на братова му грижа. Виждаше ги на половин година, кога ходеше да прибере от натуралното възнаграждение за семейния дял земя в стопанството.

Брат му недоволстваше, старите се залежават, редно е да поемеш от гледането им; вдигнал си градска къща, държавата ти брои суха пара всеки месец. Венелин се оправдаваше, къщата е още недовършена, жена му кара тежка бременнност и е прибрала да гледа майка си.

Отърва се да не изхвърля подлога, да не сменя преблекло върху изпусталяло старческо тяло. Брат му изгледа старите, дойде промяната, разтуриха  стопанството. Братът се запъна, настоя наследството да се раздели не на две, а на три, два дяла за него, дето е гледал старите. Венелиновата жена дума не даде за отстъпка, разделиха имота с адвокат, от тогаз братята не се погледнаха повече.

Дали не плащаше заради това? Как на младини да подозреш, че в живота  доброто и горчилката се редуват; каквото те прескочи отначало, ще те споходи след време? Тегобата не дочака да го споходи на старост, в ръцете му на млад баща проплака увредена рожба.

…………………..

Дзъ го покани за кръстник на изтърсаче, чакано момченце след две щерки. Стараеше се да спазва български адети, да пусне корен, да не личи, че е пришълец. Виетнам е на десет хиляди километра със самолет от България, билет за отиване и връщане ще глътне спестеното от Дзъ за сезон бъхтене. Дзъ отлага от година на година намярата да отлети и се види с престаряла майка и сестри, оживели под напалмови бомби и газили на късмет минни полета. Но го грее мисъл как раздава дефицитни подаръци от сак с марка „Адидас”, хвали се със снимки на жена-европейка, на дъщерички Лили и Роза, по тяхному Хю и Хонг. И синче Злати, демек Ким.

Намерението го спохожда все по-рядко, сепва го в дни, когато на душата му студенее. Кога Венелин му се сопне заради пресъхнал от вчера разтвор за шпакловка, кога непрокопсан съсед на две гроздови изфъфли в лицето му „млъквай бе, жълтуга такава!” или се сдърпа с жена си.

Кръстникът Венелин обиколи на три пъти купела, понесъл на ръце  ревливия кръщелник, отчете се с луксозен комплект бебешко преблекло, от жокейско шапче до обущета-маратонки. Почерпката вкъщи уважи и шефа Ханджиев, седна до Венелин,  двамата подрусаха на колене бръщолевещите момиченца, пригласени кукленски, с очи като черни бобчета. Посягаха към почерпката, сърми с пилешка кайма и възслаба оризова ракия, свинско с юфка, и компот от плодчета, „личи”, като нашенски бели череши.

Венелин преглъща от едно, от друго, почерпките не му се услаждат. Мрази себе си, едрото си яко тяло, завижда, че не е гърчав виетнамец, но три здрави дечица да вдигат врява наоколо му.

Като уважиха кръщелничето и станаха да се прибират, Ханджиев настоя Венелин да се качи с него на БМВ-то, заръча на шофьора да мине през пришълския квартал отвъд гарата и оставят звеневия до дома му. Пред Венелиновата порта шефът слезе, да запалят по цигара за последно. Бакърено слънце студенееше ниско върху мъгляво мартенско небе, от стрехите на къщите сълзяха смръзлеци, от време на време ледено вретено се откъсваше от улук и се трошеше върху плочник със стъклен звук.

Венелин мълчеше, цигарата накъся, аха да опари пръстите му, проговори хрипкаво:

- Шефе, да знаеш, не ми се влиза вкъщи. От какъв дом идваме, неразбория, оскъдица и врява, но мирише на живот. Аз като си прекрача прага, пред мен - стена…

Ханджиев допуши цигарата, не бързаше да си каже началническа дума. Щото беше я казвал вече, ама кой да чуе.

- До кога ще се вайкаш? Погледни се, мъж здрав и прав, разведи се овреме, да не си плискаш на ялово семето. Ще ти повиша надника, да ти е посилно да плащаш издръжки за булката и сакатото. Ако толкоз си вързан, кажи аз да ти намеря млада жена, да ти роди здраво дете и си отгледате отмяна. Дето е думата и аз ще помогна да го направиш…

Венелин махва безнадеждно, отваря дворската портичка и тръгва по плочената пътека, приведен, с отпуснати рамене. Гневи се на себе си,  оправдава се, не е той, друг му подсказва гузните мисли, шефът. Ама думите на шефа са негови собствени неизречени мисли, няма какво да хитрува, срамува се от себе си.

В потна нощ, на сън върху миндера в кухнята, гузната вина заради възнамерено, но още не сторено, бледнее. В якото му мъжко тяло бъкат нетърпеливи сокове, тялото му е жадно е да посее зърно в прясно разорана нива. Ще се реши, още утре.

Призори се буди тръпен, като от умора след цял ден копан в каменлива земя и се мъчи да си спомни какво е сънувал…