откъс от романа

Иван Митев

Най-голямата, десета аудитория, бе почти пълна заради сладкодумието на преподавателя по съвременна литература. Докато чаках появата му, драсках върху листа пред себе си с едничката цел да привлека вниманието на съседката ми отдясно - чаровната Виктория.

Усетих притискането на бедрото и чух:

- Това ли изкара на сесията? Шестица и двойка?

- Не. Шестицата е оценка за тялото ти.

- Какво? - зяпна тя. - А двойката?

- За отношението ти към мен.

Разсмя се и ми подари целувка по бузата, която не промени настроението ми особено, защото от месеци не успявах да я вкарам в леглото си въпреки усилията ми. Разказваше ми, че през лятото заминала за Слънчев бряг да си търси жених, преспала със седем момчета и се върнала с душа, изпълнена с отчаяние.

- Няма мъже - въздишаше тя.

- Позволи ми да полекувам раните ти.

- О, толкова съм разочарована, че още дълго няма да повторя грешката си.

Истината бе, че с удоволствие не само би я повторила, но и потретила, но се страхуваше този, комуто се отдаде, да не се раздрънка и да помрачи блестящата й репутация на порядъчно момиче. Репутация, с която разчиташе да впечатли бъдещия принц, изгубил ума си по нея. Оня, чиято поява все още се бавеше.

В този миг шумът в аудиторията стихна. Помислих, че преподавателят е влязъл. Нямаше го още. Някакво закъсняло момиче със забързани крачки се бе отправило към дъното на залата.

Визията на това момиче бе умълчала всички присъстващи. Изваяните крака, стегнати в стилни ботуши с висок ток, спираха дъха. Късата пола подчертаваше изяществото им. Съвършенството крещеше от гърдите, шията, лицето, косата. Но това, което впечатляваше най-силно, бе самоувереността, струяща от походката, вдигнатата брадичка и властния поглед.

- Добре би било да си плати за закъснението - не се стърпя колегата ми отляво. И въздъхна: - Да я почнеш, че да не спираш цял ден.

Искаше да я накаже със секс. Странно. Не ми беше минавало през ума, че сексът може да се използва и като наказание. Струваше си да поизмъчвам Виктория по този начин. И тези пред нея, и зад нея, всички момичета, на които бях поставил прилична оценка за привлекателност. Бих реализирал безброй идеи върху телата им, без да се замислям много. Но защо при срещата с това момиче мозъкът ми пламваше? Какво необикновено носеше то в себе си? Наистина ли само преди няколко дни го бях видял изгубено в мислите си, объркано, отчаяно, разплакано, без грим и дори без лак върху ноктите?

Наистина.

- Коя е тази? - успя да раздвижи устните си най-после Виктория.

- Непозната - отговорих.

В този момент влезе преподавателят.

Не слушах. Питах се какво се случва с мен. Кое караше сърцето ми, моето спортно сърце, което понасяше огромни натоварвания в залата по културизъм, да блъска лудо при тези срещи? Какво, по дяволите, усещаше то?

- Бих желал да чуя мнението ви за тезата, която изложих пред вас - произнесе доцентът. - За онази магична история в Булонския лес, разказана от Кортасар и за отношението на Лоугън Пърсол Смит към финото изтънчено удоволствие - четенето. Според мен то е бистър извор, от който винаги можеш да пиеш до насита, но никога няма да се удавиш в него - завърши той.

Всички мълчаха.

И тогава прозвуча гласът на непознатото момиче, онова същото, за което мислех през цялото време:

- Вие можете да се възхищавате колкото си искате от патето на Кортасар, но то не може да даде нищо не само на вас, но и на всеки друг. Познанията ни за света се постигат най-вече интуитивно. Те могат да бъдат придобити единствено от нас самите, а не да ни бъдат втълпени, независимо колко талантливо е поднесено внушението.

Преподавателят бе видимо смутен.

- Колкото до Валери Ларбо и цитирания от него Лоуган, основната причина и при двамата за издигане на четенето в култ е страхът им от срещата с живота. Защото той е лесен за гледане, но ужасен за преживяване - завърши момичето.

- Доста смели разсъждения - промълви човекът зад катедрата.

- Просто ви цитирам Шопенхауер.

- А не бихте ли добавили нещо свое?

- Защо не. Който се страхува от живота, се страхува и от любовта.

Бях обещал на Стария да му покажа новата кръчма, която открих наскоро. Казах му, че начинанието се отлага, защото ще бъда в библиотеката през целия ден с надеждата, че и Рени ще се появи там.

- Не мислиш ли, че има някакъв друг живот, който ни се изплъзва? - попитах го между другото.

- Не мисля. Изплъзват ти се момичетата от поетичния клуб, които плачат за теб, а ти си им обърнал гръб заради едно капризно, перверзно и шантаво същество, което ти е взело ума - едва не се задави от възмущение той.

- Ако си достатъчно спокоен, ще усетиш присъствието на реалността, за която говоря. Но ти не си никога спокоен. Нито пък аз. Затова сме принудени да разчитаме само на видимото от света, който ни кара да бързаме за всичко. И в края на живота си вероятно ще осъзнаем, че сме живели в сън, от който се излиза без нищо, с усещания, които изчезват като дим. Тъжно до непоносимост.

- Виждам, че си под влияние на внушенията й. До оня ден нищо ти нямаше. Сигурно ти е направила магия. Познавам баба, която бае срещу уроки. Мога да те заведа. Никой не би оставил питомното, за да гони дивото. Ти защо го правиш?

Не видя, че Рени е спряла зад него и чака думите ми.

- Има въпроси, за чийто отговор не стига и един живот - казах.

Заведох я в ресторанта на гарата. В този час нямаше много посетители и се настанихме на любимата ми маса до прозореца. Тя погледна към перона:

- Тези хора трябва да те боготворят.

- Защо?

- Ти си основоположник на българската гарова проза.

- Рени… що за глупости?

- Не са глупости. Светлозар Игов го каза.

- Нима?

- Да. Каза, че до теб е имало само селска и градска проза. Сега има и гарова.

- Рени… гарата не се интересува от прозата за себе си. Тя не взема под внимание и живота навън. Тя живее своя живот.

- Искаш да кажеш, че тук ние сме различни? Въздъхнах.

- Няма как да го обясня. Необяснимо е. Всеки миг пристига със свое послание…

Сервитьорът, мъж с побеляла коса, гладко избръснат, сам оформи поръчката:

- Две сливенски перли с две млечни салати нося, моля.

- Този път ще пием бира - поправих го.

- Две наливни с най-хубавата пяна, с удоволствие.

- Аз не искам с пяна - обади се Рени.

- Едната без пяна. И една малка за мене, за ваше здраве!- изрече той като в скоропоговорка, след което изчезна.

- Защо се държи така? - попита Рени смаяно. Аз се разсмях до сълзи.

Учудването й стигна предела си. Устните потрепнаха, готови да сътворят умопомрачаващата усмивка. Очите й се изпълниха с блясък.

- Ти можеш да се смееш така?!

- Рени, просто се смея.

- Осъзнай този смях, моля те… Той идва от най-дълбокото в сърцето ти.

Веднага след това, като сянка от облак, тъгата бавно пропълзя и се настани в очите й.

- Как искам да го опазиш, как искам… - последните думи прозвучаха съвсем тихо, каза ги като на себе си. - Но кажи ми защо се разсмя.

- Сервитьори, бармани - всички са построили триетажни къщи от пяната на бирата. И понеже ти му отне една монетка от неизменната печалба, той ни каза с колко точно ще надпише сметката. Това му спестява усилията да ни сервира заедно с бирата и плиткия си хумор, за да приемем благосклонно сумата, която ще поиска накрая.

Зениците й отново заблестяха.

- Но защо точно гарата?

- Тя ме спасява.

- От кого?

- От представата на всички за живота. От онази пасмина, която разгоних в галерията.

- Каква пасмина?

- Хамлет, Иван Денисович, Чайлд Харолд… Тя сведе глава.

- От тях е невъзможно да се спасиш. Тези призраци извайват твоя Аз. А те чака дълъг път. Много дълъг. Сега живееш в два свята… Но само за малко си в оня, по който съм загубила ума си… където всяка стъпка е продиктувана от сърцето ти. Ако можеш да ме преведеш в него, ще тичам гола по пясъка, ще се разтворя в щастието си, ще се превърна в облак и ще те поръся с магически дъжд… Но в този… Най-вълнуващото приключение, което се задава, ще бъде поканата да посетя квартирата ти.

Сигурно не съм продумал доста време.

- Но можеш да си я спестиш, защото аз няма да дойда там.

Стори ми се, че сянката на моя преподавател по литература надзърна иззад ъгъла.

- Защото ти не трябва цял живот да носиш спомена за моето обладаване върху скърцащо легло в някаква студентска мансарда.

Отпих от бирата си.

- Плодът, който искаш да откъснеш, ще бъде толкова по-красив, колкото по-дълго вървиш към него. Затова те помолих за търпение. За много голямо търпение. Но докато се движиш по този път, въжетата върху теб ще стават все повече. И накрая ще се почувстваш като Гъливер, окован от лилипутите. Твоята уникалност е подложена на натиск. Те няма да те оставят, докато не те направят един от тях.

По тялото ми пропълзя хлад. Не, не идваше от прозореца. Онази сянка беше съвсем наблизо.

- Рени… никой не мята въжета върху мен.

- Напротив. Преподавателите, Офелия, Федра, всички заедно плетат паяжината. Тези нишки са невидими, но здрави. Всяко присъствие в аудиториите ги увеличава.

- Нищо страшно. Днес бях изгонен от час по литература.

- Това е чудесно! И защо?

- Асистентът ме попита: „Ти ще ставаш ли писател или не?” Отговорих утвърдително. „В такъв случай мястото ти не е тука, а там, където може да се научи нещо” - заяви той.

„В библиотеката ли да отида?” „Не. В кръчмата. Започни от „Байкал”. Бирата е сносна, има и цимбалист”. „Свърших парите” - отговорих. Тогава той извади петолевка и ми я даде. Още я пазя.

- Но защо не отиде в кръчмата?

- Рени… и това е кръчма.

- Ти трябва да усещаш… непрекъснато. Можеш да улавяш желанието на всеки да излезе отвъд това, което му е отредено. Но трябва и сам да го направиш.

Изрече тихо:

- Аз ще ти помогна.

Вече го бях чул. От нейните устни, там, в катранения мрак, под земята.

Онемях.

- Защо мълчиш?

- Рени… Ще ми помогнеш? - промълвих.

- Да. Ще направя нещо за теб. Ти какво би искал?

Навън свирна маневрен локомотив. Този звук винаги изпълваше тялото ми с очакване за празник.

- Да ми кажеш каква е специалната чаша. Не бях я виждал така смаяна.

- О, не! Само това не искай от мен. Моля те!

Приближи лицето си до моето и се вгледа отново в очите ми.

- Разкажи ми за най-веселото нещо в Маджарово.

- Не знам…

- Знаеш.

- Преживях няколко бури. При последната бях се скрил в стаичката на автобусната спирка преди моста над Арда. Мракът бе като мастило, светкавиците ослепяваха. Гърмеше отвсякъде, дъждът се лееше като водопад. Стоях в очертанията на вратата, пръските мокреха лицето ми. В един миг някой ме блъсна силно и се озовах под дъжда. Бях толкова изненадан, че не можах да се прибера веднага. Влязох обратно, но нямах с какво да светна, за да разбера кой се шегува по този ужасен начин. И докато се чудех какво да правя, втори удар в гърба ме изпрати отново навън.

Тя ме гледаше, без да мигне.

- След като бурята отмина, видях неприятеля си. Дотогава той ме изкара още веднъж.

- Кой беше?

- Черно козле. Скрито като мен на сушина. И нежелаещо да дели с никого подслона си.

Лицето й светна.

През прозореца влетя звукът от потръпването на релси, който известяваше, че в гарата влиза влак.

- А сега… за най-тъжното.

Отвън заскърцаха вагонните спирачки.

- Не спирай, моля те.

- Едно от селата до Маджарово се казва Долни Главанак. Близо до него в гората има каменен кръг, нещо като малък Стоунхендж, при който ме заведе човекът с белия костюм.

Перонът се изпълни с бързащи хора.

- Веднъж, в късния следобед на един юлски ден, след работа отидох там съвсем сам. Въпреки предупреждението му да не го правя.

Рени мълчеше, загледана в лицето ми. Изчаках да стихне шумът от дърпането на столове около нас.

- Опрях гръб в един от камъните. Заспал съм. Събудих се след четири часа. Небето бе обсипано със звезди. Главата ме болеше. Щеше да се пръсне от впечатления от някакъв дълъг разговор. Успях да се добера до селото, един не съвсем пиян миньор ме хвърли с мотора си до Маджарово. Прибрах се почти в несвяст. Отворих тефтерчето си и видях нещо, за което нямах спомен да съм го писал.

- Може би си забравил?

- Не.

- Какво те учуди?

- Беше на френски. А аз го разбрах.

- Нали учиш този език в университета?

- Не ми се удава кой знае колко. А се оказа, че вече го знам перфектно. Писмено и говоримо.

- Наистина ли?

Дълго мълчахме и се взирахме един в друг с надеждата, че ще разберем какво ни убягва.

- Рени… кога сънува оня сън?

- Кой сън?

- Че ме търсиш в Париж? Тя затвори за миг очи.

- На седемнайсти юли. Защо?

- Аз наистина бях там. Бях в Париж.

В дъното на полупразния ресторант, край окичената с пъстри маслени платна стена, се протягаше дълга маса. Толкова дълга, че на нея можеше да се проведе Тайната вечеря. Там седяха трима души. Безспорно най-интересен беше този по средата - с бяла риза, елек от тъмно сукно и едри посинели устни. Едва ли имаше повече от двайсет и пет. Ниският му ръст се набиваше в очи веднага. Мястото вдясно от него беше заето от младеж почти на моите години. А мъжът от другата му страна - около петдесетгодишен, с изпъкнало чело и къдрава коса, непрекъснато теглеше брадата си насам и натам, сякаш искаше да я отскубне от измъченото си лице.

- Граф Анри дьо Тулуз-Лотрек? - запитах.

- Срещу вас, приятелю! Самият той! Седнете и говорете! - отговори ниският и с отривист жест ми посочи стола срещу себе си.

- Г-н Танги ви изпраща това. Поставих кутийката на масата.

- Четки? Но защо ще ми изпраща четки? Аз живея съвсем близо до него, в Монмартр! Мога да си ги взема сам!

- Може би, за да намери повод да плати нещо на това момче - каза онзи с брадата.

- Откога познавате г-н Танги? Как се казвате? - попита Лотрек.

- Наричайте ме Жан, господине. Всъщност не си спомням името си. Срещнах г-н Танги миналата седмица на гара Сен Лазар. Вероятно съм паднал от влака и съм претърпял травма. Част от паметта ми е изгубена.

- Какво точно е изчезнало от главата ви? - продължи той.

- Книгите, които съм прочел, картините, които съм съзерцавал… Забравил съм имената на писателите и художниците.

- И не размишлявате за тази мрачна кула, призвана да изпълни сърцата ни със студа на стоманата, от която я строят?

- Не.

- Не ви притесняват изявленията на Буланже?

- Не.

- Най-доброто място да освежите паметта си е Лувърът - намеси се брадатият.

- Не, най-доброто място е тук! - заяви Лотрек.

- Не го слушайте! Кажете, колко ще получите от Танги за услугата, която току-що извършихте?

- Двадесет сантима.

- Аз ще ви дам още толкова, за да напуснете тази зала колкото е възможно по-скоро.

- Откажете и сядайте! След малко ще имате своята чаша вино, за да я изпиете с нас! - извика графът.

Той се забавляваше. Махна към високия слаб мъж зад бара, който пристигна веднага.

- Разчисти всичко, Аниело. Чаша за господина! Чиния с варени яйца. Кана вино от най-доброто. Започваме отначало.

Издърпах стола и седнах.

- Отпуснете се, приятелю. Аз ще ви помогна да възвърнете паметта си. Представям ви моите незаменими асистенти. Албер Ориер - журналист, поет и литературен критик с велико бъдеще, Арман Гийомен - художник, верен последовател на импресионизма - кимна към къдрокосия, който не изпускаше брадата си.

- Анри! Пиеш вече пет часа! - извика Ориер. Лицето му имаше свеж, но много угрижен вид.

- Скъпи приятелю! Казаното в книгите изпълва душата със съмнения и безпокойство и я разпъва на кръст. Свалим ли маските на писателите, ще видим вампирските им мутри. До един са лицемери - Дюма, Стендал, Флобер, самовлюбеният Балзак и всички останали! Обладани от демона на парите, тези развратници ни тикат в ръцете книгите и статиите си и се опитват да ни накарат да повярваме, че животът е такъв, какъвто го описват. Уви! Илюзиите на Люсиен дьо Рюбампре и мечтите на Ема Бовари принадлежат единствено на създателите им! Същото може да се каже и за безумието на строителя на „Монте Кристо”! Затова предлагам да ги прескочим. Да преминем направо към пирамидите. Началото е там, в Карнак! - заяви тържествено Лотрек. - Албер, имаш думата за допълнение.

- Ама че тема! Само за пирамиди не сме говорили днес!

- Ти си наред!

- Въображението ти не познава граници, Анри! Но целият този погребален инвентар, който наричат египетско изкуство, по-скоро принадлежи на естествоизпитателите, отколкото на художниците. Мисля, че изкуството започва доста по-рано.

- От пещерата? Не върви да коментираме драсканици по стените, при положение че сме стигнали до сцена с канкан на нея.

- Тогава отиваме при гърците. Те са се учели от египтяните, а ние сме техни ученици.

- Каква полза? Всички знаменити статуи от древността са унищожени.

- От варварите.

- Не. От религията. Тя е помела всичко по пътя си.

- Но и създала. Немалко. Нали папа Григорий казва: Рисувайте до изнемога! Живописта въздейства върху неграмотните по-силно от проповедите!

- Какъв Григорий? Да спрем при Джото.

- Защо при Джото? - запита Ориер.

- Защото той пръв се подписва.

- И протяга ръката на Юда към Христос - допълни Гийомен.

- Това ли те впечатлява? Аптеката на Джото е по-знаменита от всичките му фрески!

- Фреските са по-добри лекарства за душата от тези в аптеката - почука с пръст по масата Гийомен.

- Душата има ли нужда от лекарства, приятелю? Можем ли ние да й дадем нещо? След като не е наше творение! Как ще я лекуваме?

- Със светлина!

- Чудесно! Ето я! - графът се вгледа в чашата си, която Аниело бе напълнил. - Но защо този лек не помага на душата ми? Защото с нея се разпорежда друг! Убеден съм! Наздраве!

Всички отпихме. Виното бе тежко, с тръпчив вкус. Едва сега разбрах защо устните на графа са тъмновиолетови. Наистина бе пил много.

- И после? - запита Лотрек.

- Брунелески. Новата архитектура - обади се Ориер.

- Нова? Преди да я създаде, мери пропорциите от развалините на римските храмове.

- Защото тъгува по Рим.

- Новото е при Ван Ейк - боите, погледът… само светлината е същата! Неговата, нашата, моята - ето я!

- Бернар твърди, че светлината е най-великото изобретение на бога… вярваш ли му? - Ориер се обърна към Гийомен.

- Светлината - дали някога ще разберем за какво става дума? Дали ще я усетим така, както са я усетили Леонардо и Микеланджело! - Гийомен размаха ръце към тавана.

- Пак ли си решил да ме дразниш? - Лотрек вдигна чашата си. - Казах ти - Леонардо спестява от парите за „Тайната вечеря” и тя изчезва след него. Укрепленията, които е проектирал, са превзети от всеки, който е пожелал да надникне зад тях. Не ме убеждавай колко велик е тоя. Лакей на Медичи, лакей на Борджия, лакей на Франсоа… Микеланджело е трябвало да направи четиридесет скулптури за гробницата на папата. Направил е само две. И папата…

- Кой папа?

- Откъде да знам? Да не съм Вазари?

- Вероятно Юлий…

- Все ми е тая дали е Юлий или Лъв… Папата му показва купчина златни монети, изсипани върху червеното сукно на масата и го пита: Не е ли по-добре да си стоят тук, вместо да ги разпиляваме по мраморни кариери и за труд, който би впечатлявал само безделниците? И анулира договора.

- Забравяш „Давид”!

- Не ми върши никаква работа, не ми е нужен. Той само го е полирал. Прекланям се пред светлината в тази чаша и пет пари не давам за всички давидовци, взети заедно!

- Някой друг е велик! Нека го открием! - извика Ориер.

- Рубенс? - обади се Гийомен.

- Слуга на Филип, на Чарлз, на Алберт и Изабела, на аристократите…

- И какво от това?

- Завиждам му.

- За какво?

- Затова, че е яздил всеки ден. И аз го правех, преди да реша да остана малък. Най-великото усещане! Той е живял в Градината на любовта. Когато си с широки плещи, с ханш, копнеещ да опложда и имаш в обятията си Хелена… Шестнайсетгодишната Хелена.

Графът въздъхна така потресаващо, че посетителите от далечните маси извърнаха глави към нас.

- Спирам да говоря. Съгласен съм с всичко за него. Той превръща светлината в живот.

И добави:

- Но това не е моят живот. Повтори:

- Не е моят живот!

- До Рембранд ли стигнахме? - запита Ориер.

- Поезия от светлина! Батсеба, Даная, Блудният син… Е, и? Минало-заминало. Сега ние сме велики! Защото ни има!

- Върху това си заслужава да се помисли.

- Пропуснахме Рафаело - намеси се Гийомен.

- Как така го пропуснахме? Точно Рафаело ли? - запита Лотрек.

Отново въздъхна дълбоко. Избърса сълзите в очите си.

- Рафаело… Ненадминатият… И аз като него ще умра на трийсет и седмия си рожден ден.

- Анри! - възкликна Ориер.

- Можеш да бъдеш сигурен в това. Единствената разлика ще бъде в епитафа. „Тук лежи Рафаело, комуто Природата завидя. ” Тук лежи Тулуз-Лотрек, с когото Париж не знаеше какво да прави. Затова той правеше каквото си иска с Париж. Измисли нещо по-добро, Албер!

- Отказвам да участвам. По-добре умри като Тициан - на деветдесет и девет.

- Обещах… На трийсет и седмия си рожден ден. Измисли епитаф!

- Анри!

- Твоя работа. Вино, гарсон! Вино! Искам вино от кръчмата на Ян Стен! Прегръщам самонадеяността на Челини и размахвам ножа на Караваджо!

Клюмна изведнъж.

- Всъщност… да притворим очи…

- Пред какво?

- Знам ли? Може би пред еротиката на Кореджо! - промълви тихо.

Доста време никой не продума.

Лотрек вдигна глава и ни огледа един по един.

- Дааа. Ян държи и четка, и кръчма. Рембранд се ражда богат, умира беден. Онези двамата са по-известни със скандалите си, отколкото с това, което са направили.

- Кои двамата?

- Остави… Адам на Микеланджело е младият Данте… объркан, отмъстителен, вечен изгнаник.

Отново настъпи тишина.

- Всичко е постигнато. Факт - продължи Лотрек.

- Какво е постигнато? - Ориер обходи с поглед картините по стените.

- Всичко. Прозираш законите на съществуването и на живописта… и стигаш до подражанието. Нищо повече.

- Някои, освен техника, притежават и чувство, и въображение - заяви Гийомен.

- До Дюрер ли сме? Още един щастливец.

- Защо щастливец? Йеронимус казва, че щастие на земята е невъзможно - обади се Ориер.

- Казва или показва?- запита Гийомен.

- Има ли значение? Напълни чашите, моля те - изрече Лотрек с уморен глас.

- Мисля, че прекаляваме с виното.

- С вино никога не може да се прекали.

- Да спрем.

- Не ме дразни, Албер!

- Ти каза, че всичко вече е постигнато.

- Няма как да е постигнато - публиката се събужда с очакване да бъде смаяна.

- В такъв случай - Пармиджанино…

- Трийсет и седем годишен. Албер, чакам си епитафа!

- Ел Греко живее над седемдесет…

- Аха, Ел Греко… какво ни показа той? Какво ни показа, Арман? На какво ни научи този Зола в живописта? На това, че и от картината може да се усеща смрад? Не казвам, че е нарисувал лоши картини. Нарисувал е такива, каквито е можал.

- Той показа обречеността на човека.

- Каква обреченост? Собствената си? Защо избяга от Рим в Толедо? Защото там няма с кого да се сравнява. Обречен е той самият - фигурите му висят в пространството…

- Обречеността е при Йеронимус.

- Не го вярвам! Йеронимус просто се надсмива! Над всичко!

Графът понечи да се изправи, но Гийомен го хвана за ръката.

- Анри! Спомни си Флоренция, Ботичели. Савонарола изгаря най-хубавите му картини.

- Няма как да ме успокоиш! Ботичели сам ги донася при кладата. Очаквал е нещо. Савонарола е отхвърлен любовник, разочарован обожател. Пожелава Сесил! Тя му казва: „Мястото ми не е при фанатик!” Затова той унищожава всичко, което подчертава изяществото на женското тяло. Което може да зарадва душата! Колиета, картини, огледала! Иска властта, за да наказва тези, които имат това, което той няма. И понеже е страхлив, не може да бъде предводител с меч! Затова превръща в свое оръжие мисълта.

- Савонарола… страхливец? Та той се опълчва срещу Лоренцо Медичи!

- Всичките му действия са продиктувани от желанието да погуби страстта! Жалък страхливец! Моли да го обесят, преди да го предадат на огъня! Единствената ми утеха е, че пламъците са го погълнали на същото място, където са изпепелили картините на Ботичели! Аз не бих го пощадил! Бих го изгорил жив!

- Анри! Не позволявай мракът да измести светлината от душата ти!

Лотрек сякаш не го чу. Постоя безмълвен с наведена глава, след това я отметна рязко. Очите му искряха.

- Защо флорентинците са намразили Ботичели? Защото е угодил на Савонарола? Но какво е очаквал той от него? Албер, Арман, имате думата!

- Да спрем!

- Да пием или да говорим? Нали трябва да помогнем на нашия приятел! Да му обясним какво се случва сега в Париж!

- Това, което става сега в Париж, вече се е случвало в Рим преди двеста години. Стичали са се художници от всички краища на Европа, спорели са, вземали са страна в препирните на различните школи. Нищо ново под слънцето!

- Защо? Суетата всяка сутрин облича нов тоалет! И така ще е до свършека на света! Не си ли съгласен, Арман?

- Говорим за изкуство.

- Тогава да приветстваме Гоя - жадния за свободата на новите идеи! Приятелят на демоните! И той като мен гледа през очила своя символ на светлината - графиня Алба!

- Струва ми се, че много преди това Пусен обля жената в светлина - изрече Гийомен.

- О, Никола! Който на осемнайсет измина пеша пътя от Руан до Париж, за да установи, че няма от кого да се учи тук! И замина за Рим! Вижте, приятелю - обърна се графът към мен - и Арман, и Албер ще ви кажат, че целият живот е при Пусен - раждане, мъчения, неспирна борба, болести, молитви. . . И ще ви подведат! Нищо друго освен илюзии няма там! Любимецът на Пусен е Давид, който разнася главата на Голиат! Най-голямата илюзия! Че малкият може да победи големия!

- Значимото послание на Пусен е в „Аркадийски овчари” - обади се Гийомен. - Просто и ясно.

- Нито едното, нито другото. Тази картина има безброй тълкувания. Кое от тях споделяш ти?

- Надписът ни дава отговора: „И в Аркадия съм”.

- За какъв дявол ни го тикаш пред очите? Овчарите се взират в него! Жената не гледа натам! Аз смятам, че Никола е изобразил собствения си саркофаг. И много след като го няма, тази хубава жена тръгва из полето, за да стигне мястото и да поплаче там. А глупаците й сочат нещо, което не я интересува! Всеки от нас жадува за това - някой да отрони сълза за него!

- Говорим за ново изкуство!

- Точно за това говорим! Но - каква изненада!

Пред масата се бяха появили висок господин с цилиндър на главата, облечен в черно и около двайсетгодишно момиче с шоколадова кожа и азиатски черти на лицето. Открояващата грациозното й тяло зелена рокля привличаше погледите и на посетителите от околните маси.

- Седнете, скъпи мои. Аниело! Бяло вино за дамата, чаша за господина! Г-н Лео… Най-видният букинист на кейовете на Сена. А Лейла… Баща й е търговец на антики. Това й позволява да е по-придирчива към избора на партньори.

Той се обърна към мен и продължи:

- Вижте очите й - светят като изумруди! Но не си мислете, че не мога да ви я осигуря тази вечер. Вземаше уроци по рисуване при Латур. И при Кормон. Това не трябва да ви подвежда. Всяка азиатка е тук най-вече заради чувствените наслади. Лейла, ще гориш в ада, ако още веднъж откажеш да ми позираш.

- Не искам госпожица Валадон да си пререже вените. Той не обърна внимание на тези думи.

- Г-н Лео… С татенцето Танги сте карали каторгата заедно.

- Да.

- Говорехме за свободата.

- Трудно ще ви помогна.

- Защо? Вие сте стар комунар…

- Тогава бях наясно с всичко. Сега не съм. Объркан съм. Това означава, че нещата са сериозни.

- Вероятно. Но защо сте объркан?

- Защото нещо ми се изплъзва. При вас не е ли така?

- Не. Аз знам, че имам нужда от вино. И ви предлагам да отпием.

- Нека да отпием!

- Но кажете - какво ви смущава?

- Като днес виждам 71-ва. И не спирам да мисля за нея.

- За какъв дявол? Почти двайсет години минаха… Ако смятате, че нещо ще свърши работа, споделете го.

- Вие ще прецените… Замисли се.

- Наистина сте смутен… Но от какво?

- Това, което се случи през оня март, не ми дава мира… Тогава буржоа, републиканци и революционери бяхме като юмрук. Подадохме си ръка, за да спасим републиката. Да живее! - излизаше от устите на млекарите, месарите, хлебарите, жените, децата, войниците. Въодушевлението нямаше граници. Особено след разстрела на Леконт и Тома. Превзеха се казармите, Градският дом, издигнаха се барикади на всяка улица.

- Париж го е преживявал много пъти.

- Тази революция беше различна от всички досега. Ние имахме шейсет хиляди здрави мъже, женски батальони, двеста хиляди пушки, хиляда и двеста топа, укрепления, насипни пояси, Монмартр, Белвил и Пантеона. Мунициите щяха да стигнат за няколкогодишна война. Имахме и милиарди в злато и банкноти. Но не знаехме какво да правим с данъчните и пътните служби. С осветлението, пазарите, телеграфите, гарите, болниците. А милион и шестстотин хиляди чакаха. Както винаги са чакали. И ще чакат. Опитахме се да управляваме. Може би нещата щяха да се наместят. Тогава г-н Тиер прокламира от Версай: „Всеки парижанин да се определи: добър ли е или лош”. За мен това беше началото на края. Вечерта Париж беше разделен на две. Половината се бяха отдръпнали. Вземете ли страна, всичко свършва. Какъв сте вие, скъпи Анри? Добър или лош? Колко добър? В очите на кого? А вие, г-н Ориер?

- Албер е символист.

- Да. Запълвате живота си с някакъв манифест. Той подклажда въображението, докато се появи друг на негово място, с който няма да бъдете съгласен. Но не ще имате сили вече да се съпротивлявате. И когато разберете, че сте имитирали живота, вместо да го живеете, ще бъде късно. Винаги е късно.

- Но все пак съществуването на обществото се подчинява на някаква логика. На някакъв закон - заяви Албер.

- Ако ви трябва закон, формулирайте си го. Тръгнете от онова, което е неизменно при всякакви обстоятелства - човешката алчност. Богатите ще управляват. Духовенството ще лавира винаги. А бедните след всяка революция ще търсят господарите, които да им казват какво да вършат. Борбата за власт е била винаги между първото и второто съсловие. Всички революции са обслужвали техните интереси. Така беше и след превземането на Бастилията. Робеспиер убиваше, защото това беше най-лесното. Всички крещяха „Свобода!”, а свобода получиха единствено художниците. Свободата да сменят съсловието, което обслужват.

- Най-после - свобода! - извика Лотрек. - Откога чакам да го чуя! Но защо само художниците? А писателите? Артистите? Философите? Поетите?

- А жените? - допълни Ориер.

- Прекрасно прозрение, Албер! Мислите, че безчинстват, облечени в мъжки дрехи, само при Латуш ли? Това животно, за което Балзак се чуди дали е мъж или жена, през целия си живот го е правило пред очите на всички! Избирало си е болни любовници, за да може да властва над тях! И е надавало вой за освобождаването на жената от брачния договор! Да живее любовта, която блъска сляпо челото си във всички прегради, поставени от обществото пред нея! Вярвате ли, че жената ще бъде един ден напълно свободна, г-н Лео?

- Жената… Трябва ли да коментираме в присъствието на дама?

- Мисля, че всяка дама би била поласкана да чуе мъжкото виждане по точно този въпрос. Въпреки че Лейла ме гледа, както палачът се взира в убиеца, когото водят към ешафода. Да, мила, аз съм убиец - на собственото си мрачно настроение!

- Темата наистина е чувствителна.

- Стендал, Дюма, Балзак, онази с увисналите бузи… Колко спечелиха от нея?

- E, да - съгласи се букинистът - Всяко момиче, което вече е отворило очи за живота, иска да обърне гръб на семейството си. То мечтае за вълшебния принц, който ще го боготвори. Вместо това получава с трийсет години по-възрастен капитан с белег на лицето или още по-стар полковник с нервен стомах. И той поставя невестата си след билярда, след питието, след кучетата. Превръща я в инструмент за удоволствие и обладава грубо, без възторг, едно тяло, което се травмира за цял живот. Оттам нататък започва очакването на любовника. Жената няма как да разбере, че животът е суета и предразсъдъци, винаги ще се надява. А нашите писатели ще продължават да се надпреварват в поднасянето на текстове, затвърждаващи това убеждение. Те са готови всеки миг да й предложат далечен братовчед във ваканция - рус и синеок, който, разбира се, не може да даде нищо, освен една илюзия. Колкото и сладка да е, илюзията си остава илюзия. Така че жената винаги ще бъде нещастно омъжена, какъвто и брачен договор да има.

- Защо?

- Защото бракът и след сто години ще отнема, а няма да дава свобода.

- Излиза, че свободата е присъща само на изкуството?

- Изкуство няма. Това е термин от жаргона на критиците, които живеят от предлагането на термини. Импресионизъм, реализъм и всичко подир тях… Вие се отказахте от контурите, тези, които ще дойдат след вас, ще разрушат формата. Някой ден могат да правят от гравюрите фунийки за печени кестени. Вандомската колона ни изпълваше с гордост. В един момент престана да бъде изкуство и Курбе я събори. За това лежа в затвора и му опразниха ателието. Бодлер бе осъден за своите аморални стихове, сега някои считат, че трябва да се гордеем с тях, защото други нямаме. Дават ни за пример статиите му за художественото творчество.

- Всички знаете цената на тези похвали. Кана вино - обади се Ориер.

- Виждате, изкуството не е могло да спре кладите, колониалните завоевания, гражданските войни. То предлага търговия с продукти на онези, които имат излишни пари. Природата всеки ден открива хиляди изложби, но никой не се сеща да ги погледне.

В настъпилата пауза усетихме, че заведението вече се е напълнило. От всички маси долитаха оживени гласове.

- Говорехме за свободата.

- Нидерландците я получиха преди вас, г-н Лотрек. Протестантите им я дадоха. Можеха сами да избират какво да рисуват и каква цена да му поставят. Но скъпо заплатиха това удоволствие. Тръгнаха по пазари и панаири да предлагат платната си. И всички до един имаха да дават на хлебаря. Бяха принудени да рисуват съвършено - портрети, пейзажи, за да продадат. И какво се промени оттогава? От превземането на Бастилията досега? Деветдесет и девет години? Нищо. Питате за свободата… Вие я имате. Но до получаването й художникът е живеел без несгоди и тревоги. Погледнете Давид, Дьолакроа, Енгр. Публиката онемяваше при появата на всяко ново платно. Но после… Злият дух излезе от бутилката и няма как да го върнете в нея. Появи се Копли, след него Търнър, Констабъл… Сега всеки има право да пресъздаде мотива пред себе си. Но го няма чувството за сигурност.

Гийомен бе оставил брадата си на мира и слушаше съсредоточено.

- Така е - съгласи се той. - Започнахме с усещането, че това, което искаме да изразим, не може да се формулира.

- Импресионизмът смени ума с погледа - каза Ориер.

- Всички искахме да озарим Париж със светлина! - продължи Гийомен.

- Защо не се получи? Къде сбъркахме? - намеси се графът.

- Париж винаги е бил предубеден към новото, Анри. Никакви изискани маниери не могат да скрият провин-циализма му - отговори Ориер.

- Не е това, не е това. Нещо друго не е наред. . . Има ли импресионисти още? Берта, Шуфенекер?

- Реноар.

- Моне.

- Моне е същият хитрец като Дьолакроа. И ще стигне далече, повярвайте ми. Има уникален нюх за работа с търговците. По-добър е от борсов посредник. Точно навреме смени Дюран-Рюел с Пти. Но и това не е… Писаро, Сьора, Ангран, Крос - всички те откъснаха от плътта на импресионизма и заедно посегнаха да затопят в купата.

- Имаха ли избор? В тази война всеки брани себе си. Но вижте какво направи Бенар преди две години в Салона: помири враждуващите. Показа пътя - заяви Гийомен.

- По-скоро разчисти собствения си път.

- Пътят винаги е бил пред очите ви. Това, че се правите, че не го виждате, не означава, че той не е там. В която и посока да тръгнете, ще стигнете до „Изворът” - чу се гласът на Лейла и всички насочиха погледи към нея.

- Имаш предвид извора на удоволствието, нали, малката? Обожавам те! Аниело, напълни чашите!

Лотрек се полюбува на свещенодействието, след което взе чашата си.

- Всъщност първата кирка в гроба на импресионизма я заби оня с по-грозния нос от моя. Ние плащаме за любовници, той плаща за семейство. И то за две. Това го знаем всички. Нужни са му много медали да го пазят. И затова иска в Академията, тика се навсякъде - при художниците, критиците, поетите, политиците и разнася вонята на своята несъстоятелност. Травмира Моне, подигра се с Мане и накара Сезан да повръща отвратен.

- И подпали огъня на страха в душата на Винсент. Изпълни я с печал и меланхолия, внуши му, че може да загуби контрол върху себе си, накара го да си мисли, че е неприятен на околните и му прати на гости угнетеността - подкрепи го Гийомен.

- Този страх го превърна във враг на самия себе си - допълни Ориер.

- Да, Винсент получи първите си впечатления за импресионизма от подлистниците в Антверпен, където излизаше романът на това псе. Но то няма да свърши добре, убеден съм. Въпреки че сега се издига по пътя на славата - Лотрек се замисли.

Гийомен продължи:

- Чувствителността на Винсент го предаде… На Тео ще му е много трудно с него, въпреки че миналата година по това време върна към живота Гоген. Помните, нали? Пол пристигна от Мартиника без нито едно су в джоба, сполетян от куп болести. Беше толкова уплашен, че бълнуваше за война, в която да загине половината Париж. Тео купи няколко картини и всичката му керамика. И го изправи на крака. Сега пък Винсент е изпълнен със страх. От себе си.

Лотрек вдигна чашата пред очите си.

- Страхът се лекува с вино.

- То би помогнало повече на Редон, отколкото на Винсент.

- Не съм виновен аз, че вместо в плътта на своята креолка, Одилон се е вкопчил във виденията на Едгар По.

- Всеки от нас е вкопчен в нещо.

- Предпочитам гърдите на Лейла. Обещавам ти, че винаги ще бъда нежен. Нима не заслужавам твоята утеха затова, че живея без езда, без лов, без балове?

- Животът се изплъзва не само на вас, г-н Лотрек. Вие искате да го фиксирате с илюстрациите на страховете си. И правите всичко възможно, за да вярвате, че някой друг има власт над вас. Не, вие сами се наказвате - отговори Лейла.

- Чакам да кажеш кога ще ми позираш. Иначе адът те очаква.

- Няма да ме уплашите. Ние ад нямаме. Аз съм от Малайзия.

В настъпилата пауза прозвуча гласът на Ориер:

- За какво спорим? Не можем да правим друго, освен това, което вършим. Това е нашият живот. Импресионизмът, символизмът… са само средства за изразяването му.

Букинистът се обърна към графа:

- Вие сте се заели с най-трудното, г-н Лотрек: да отправите послание с цвят. Но вашата идея, превърната на картина, нищо не значи, вие трябва да ? вдъхнете живот - не с четката…

- Не с четката?

- Не с четката, а с това, което сте. Може да сте добър техник, но картината оживява от вашето име. Всичко там получава нов импулс, когато към него се притури биографията ви. И най-прекрасното творение, ако е анонимно, губи от изяществото си. Картината започва да диша, след като творецът положи подписа си на нея. Вие трябва да превърнете най-напред живота си в изкуство, за да създадете изкуство.

- Нито имам време, нито търпение.

- Анри! - извика Ориер. - Най-големият враг на изкуството е нетърпението.

- Искаш да бъдем търпеливи? А момичетата на „Пигал” търпеливи ли са? Публиката пред вратите на театрите търпелива ли е? За какво търпение ни говориш? Преди петнайсет години Париж беше пълен с трупове, а сега строят кула, която ще докара тук целия свят! И когато той дойде, ние трябва да бъдем готови за коронясването си. Водени от нетърпението, напред към свободата!

Г-н Лео се усмихна:

- Пазете се от лозунгите, скъпи Анри. Лозунгът може да ви екзалтира, дотам. Защитниците на Париж по време на Гражданската война бранеха лозунги. Правеха го фанатизирано, умираха за тях. Всичко изглеждаше героично. Но беше глупаво. Защото тези хора не можеха да си представят това, което защитаваха. Вие може да прахосате енергията си в името на някаква идея и тя да си остане идея, нищо повече. Онези, които успяват, знаят, че всичко е стока. Свободата също е стока. И тя добре се търгува вече столетия наред. Погледнете Дьолакроа и ще разберете какво имам предвид.

Графът не отговори веднага.

- Вярвам ви, г-н Лео. Нещо наистина ни се изплъзва. Пожелахме да покажем светлината на света…

Лейла отново накара всички да погледнат към нея:

- Щастието е вътрешен проблясък, г-н Лотрек, няма как да го изразите върху платното. То е енергия, която се ражда в тялото, не е слънчева светлина.

- Какво знаеш ти за светлината? За вечността?

- Изкуството не е вечно, г-н Лотрек. Напротив. Всяка революция може да превърне Лувъра в конюшня.

Гийомен пак хвана брадата си.

- Тя е права, Анри. Нали и Писаро, и Дюранти искаха да го изгорят. Добре знаете, че по време на комуната, докато ядяха котките и плъховете, жителите на Париж се топлеха със семейните портрети.

- Всеки, който не е Лотрек, е щастлив. Нямам какво повече да кажа. Може ли да поплача малко?

- Анри!

- Докога ще чакам този епитаф? Колко е хубаво да правиш нещо, което не е обвързано с манифести. Например рамки за картини. Г-н Лео… наистина ли няма изкуство?

- Може би трябва да признаем, че изкуството е индустрия като леенето на чугун, копаенето на въглища и строенето на кораби. Обикновен занаят. Той съществува и се развива там, където има търсене на тази стока и някой може да плати за нея. Нищо не се е променило от времето на Адам и Ева; сменят се само онези, които управляват. Хилядолетия наред едни мерзавци заместват други мерзавци. И вие се опитвате да налучкате вкуса им. Нима това е трудно? След всяка революция винаги ще следват походи с ръце, протегнати за хляб, които богатите ще наблюдават с презрение. Юго беше пер. Зола е заможен. Гонкур са рентиери. Тези хора се интересуват само от това, в което могат да вложат парите си.

Лейла обърна красивите си очи към графа:

- А вие, г-н Лотрек, харчите всичките си пари за жени. Боя се, че могат да ви лишат от наследство.

- Виж ти, малката, как ме подгря със своята загриженост. Мога ли да ти платя за две години напред?

Ориер се намеси:

- По този път няма място за двама един до друг. Дори когато подкрепяш някого, ти го правиш, за да узакониш собственото си присъствие.

- Недоказуемо твърдение, скъпи Албер! Но искам да слушам Лейла!

- Големият проблем е, г-н Лотрек, че и вие, и приятелите ви, не знаете на кого да вярвате. Критиците, които ви ненавиждат, пишат, че не можете да се слеете с обекта, който изобразявате. А тези, които получават дивиденти от познанството си с вас, приемат картините ви като средство за върховна наслада.

- Това е истината - потвърди Гийомен.

- Истината е, че вие сами трябва да разберете кое е прекрасното на този свят. Защо не отворите очи?

- Няма ли да извърнеш поглед от този извор най-после?

- Към какво? Към импресията на г-н Моне, от която тръгна всичко това? Все едно, че е рисувана от г-н Търнър. Нали той ви каза: „Светлината има по-голямо значение от сюжета. ” Защо не си го признаете, г-н Гийомен?

- Кое?

- Че се хванахте за тези думи като удавници за сламка. И започнахте да замъгляте контурите. Но публиката няма как да забрави „Турска баня”, каквото и да й тикате пред очите. Така че ще трябва да се помирите с нея. Така, както го направиха г-н Моне и г-н Реноар. Другите художници се отвращават от тези, на които показват картините си. Те смятат, че са отговорни само пред вътрешното си чувство. Но докато не погледнат в очите самодоволния буржоа, няма как да го склонят да им даде пари. Това не се отнася за вас, г-н Лотрек. Вие наистина можете да си позволите да правите каквото си пожелаете в Париж. Питам се тогава, защо се измъчвате?

- Обожавам те, Лейла. Ти знаеш защо. Кажи ми.

- Защото не изкуството, а нещо друго е вечно, но до него вие никога няма да се докоснете.

- Искам да плача.

- Анри! - извика за сетен път Ориер. Гийомен отново се хвана за брадата си.

- Вижте, може би наистина името е по-важно от картината… Моне вече иска по пет хиляди франка… А Винсент две години не е продал нито едно платно.

Лейла подари на компанията поредната си усмивка.

- Не е продал, защото внушенията му все още са директни. Ясно е, че ще успее този, който улови загадъчното, мистицизма. В това отношение г-н Гоген е по-близо до успеха.

- Гоген продава, защото Тео работи за него. Откупува картините му, за да прави Пол компания на брат му в Арл. Говори ли ви нещо това име? - обърна се Лотрек към мен.

- Гоген ли? Виждал съм при г-н Танги негов портрет, подписан от някой си Винсент - отговорих.

- Да. Точно за тях става дума. И единият, и другият не могат да си намерят място под слънцето - каза той замислен. Изведнъж го видях съвсем трезвен. Това сякаш беше друг човек.

Ориер взе думата.

- Стилът, за който Гоген и Бернар полагат толкова усилия да ни убедят, че е измислен от тях, отдавна е постигнат от Митничаря.

- Прав ли е? - обърна се Лотрек към Гийомен.

- Бях при тях това лято в Понт-Авен. Емил, вдъхновен от Блан и Шеврон, използва всеки миг, за да пълни главата на Гоген с теория. Пол се прави, че слуша, а през това време мисли за сестра му. И щом стане от масата, забравя всичко. Денят му минава най-вече в търкаляне из постелята, защото треската не спира да го мъчи. Смехът на Емилия го вдига оттам, един час я ухажва и подир това два часа рисува със синьо и жълто. Смятам, че и двамата не са на себе си. Емил - от възторг, Гоген - от болестта си. Той твърди, че Писаро му е учител, но аз мисля, че се учи от Бернар.

- Учителят от ученика? - запита Лотрек.

- Вижте „Бретонки с чадъри”. Бернар пръв се сети, че с едно петно може да се покаже дървото, с друго - сянката му. И положи началото. Ще успее този от тях, който пре¬даде цялата гора, цялото поле, морето, с едно петно. И го накара да се движи.

- Това е символизъм! Чист символизъм! - възкликна Ориер.

- Гоген напира към диваците, защото те виждат света опростено. Иска да ни го покаже през техните очи - каза Гийомен.

- Очите… Оттам трябва да разплетем кълбото. Всички знаем, че Пол не може да рисува очи - установи Лотрек.

- Затова на автопортретите си е кривоглед - подкрепи го Ориер.

- Рисува това, което му показва огледалото - намеси се Гийомен.

- Рисува това, което иска ние да видим в огледалото. Създава собствен художествен свят - чу се гласът на Лейла и всички като един вторачиха погледи в нея.

Лотрек удари по масата със светнали очи.

- Лейла! Думите ти са капки мед върху сухия къшей на нашето съществуване!

- Който е резултат от безсилието му да се справи с другия.

- О, не! Прободе сърцето ми! Нищо не съм чул! Замисли се.

- Кой ще ми каже защо Пол държи да обясни картината, след като я нарисува?

- Да сменим темата, Анри!

- Кривоглед ли е Пол, Арман?

- Просто поставя цвета над детайла. Ако можеше, би го поставил и над сюжета. За да изключи мисълта при възприемането. Той твърди, че живописта е сестра на музиката.

- Тогава защо се сърди, че някои не го разбират?

- Няма как да го разбират всички. Това е друг език. Различен от оня в Академията. Трябва тепърва да се учи - отговори Гийомен.

- Всеки език е продукт на мисълта - заяви Лейла.

- Затворихме кръга - установи Ориер.

- Какво ни остава тогава? - запита Лотрек.

- Да сменим ракурса. Щом музикалното произведение се възприема, докато звучи, колко време е нужно, за да се усети картината?

- Картината като звук… Ти си откривател, Албер! Да чуем шепота на тези картини! - той обходи с поглед стените.

- Звукът може да приласкае някого. Но може и да го прогони - продължи Лейла.

- Как ще го прогони?

- Викът също е звук. И стряска. Особено когато зове за помощ.

- Какво искаш да кажеш? Че рисувайки, търсим спасение? От какво иска да се спаси Гоген според тебе?

- От носа си.

- Небеса!

- Носът му е извит отгоре. Лафатер казва, че това издава човек, който желае да обсебва неистово. И ненавижда изяществото.

- И носът на Винсет е такъв! Рисувал съм го! Какво ненавижда той?

- Същото. Изтънчеността, богатството…

- Анри! Да сменим темата! - извика Ориер.

- Чакай, чакай… И Савонарола има такъв нос! И Ботичели… Ето го обяснението на загадката. Излиза, че това, което наричаме изкуство, е форма на власт, начин да владееш душите на тези около себе си?

- Изкуството не обсебва, а доставя наслада -заяви Ориер.

- Упражняването на всяка власт носи същото - усмихна се Лейла.

- Албер! Малката ни отваря очите за нещо знаменателно! Ето защо флорентинците са възневидели Ботичели след превръщането на Савонарола в пепел! Искали са да се прекланят пред създателя на мадоните с бяла плът! А той хвърля възторга им в пламъците! И отваря път на страха от мрачните проповеди на безумния монах! Е, няма как да му го простят! Но защо смяташ, че мразят богатството? Ван Гог, Гоген, Савонарола, Ботичели?

- Поради безсилието им да бъдат в това състояние. Защото то не се изразява само в притежанието на франкове. Поддържането му изисква много усилия. Колкото и да не е за вярване, богатство не е равно на щастие.

- Към мен ли насочваш погледа си?

- В този списък вие сте последен, г-н Лотрек. Преди вас са Сьора, Сезан, Мане…

Всички замълчаха. Безшумно приближилият се Аниело напълни чашите. Графът отпи от своята.

- Виж ти, къде ни заведе малката… Тайнственият Сьора, самотникът Сезан. И Мане. Обожателят на черния цвят и на Веласкес. Кавалерът на Ордена на Почетния легион. Арман, щастлив ли беше той?

- Трудно е да се каже.

- Защо?

Гийомен въздъхна и подръпна брадата си.

- Едуар живя, преследван от слуха, че се е оженил за любовницата на баща си. Не спря да дава всичко от себе си, за да угоди на публиката. А тя се ужасяваше от вкуса му. Той трепереше, вслушваше се във всяка дума, която идваше към него. И един следобед, през 65-та, в „Гербоа” Дюранти му каза пред мен, пред Моне, Реноар, Писаро и де Га: „Закуска на тревата” е провал. Фигурите са като из-рязани с ножица и залепени на картината. Но не в това е проблемът. Между тези хора няма никаква душевна връзка, те просто позират. А „Олимпия” е още по-голям провал - жената стои като ескиз. Тя не гледа като жива, а като нарисувана. “

Едуар не можа да продума десет минути. Щом дойде на себе си, обяви дуел на Дюранти. И след дуела, изпълнен с отчаяние, напусна Франция. Когато се върна, беше разбрал, че Дюранти е прав. Насочи се към портретите и натюрмортите. Публиката го приветства. И първото, което стори, беше да поиска прошка от Луи. Не затова, че го е ранил, а затова, че не му е повярвал - завърши Гийомен.

- Истина ли е това? - впери очи в него Лотрек.

- Да.

- Прошка… Ако аз извикам някого на дуел, няма как да му поискам прошка, защото ще го убия.

- Искал ли си да се дуелираш с някого, Анри? - запита уморено Ориер.

Графът се замисли.

- С баща ми.

- С баща ти? Може би наистина най-после трябва да спрем да пием.

- Той ме образова, научи ме да плувам, да яздя, да танцувам, да ухажвам…

- Тогава?

- Когато разбра, че ще си остана висок метър и половина, сметна това за изгубено време. - Анри!

- Прошката… Може би оголените ни нерви плачат точно за това. Да простим. На себе си - за отгледаните илюзии. Арман, ти си пророк. Говори ми, Лейла. И вие сте прав, г-н Лео. Изкуството ще погълне живота ни.

Изправи се и извика:

- Кон! Нов кон! Искам да сменя коня, който ме доведе дотук!

- Ние сами си избираме конете, Анри - каза Гийомен.

- Нищо не съм избирал. Нищо не зависи от мен. Нищо.

Дълго време никой не продума. Заведението бе вече препълнено. Само на нашата маса имаше места, но никой не смееше да се приближи насам.

- Скучно ми е с вас. Вие сте ужасни хора. Как да ви го простя? Започнеш ли да гледаш сериозно на живота, той ти отмъщава. Не ме карайте да ви призовавам на дуел, затова, че не уважавате виното.

- Мисля, че му отдаваме заслужена почит - отговори Ориер.

- Мислиш? Защо не го усещам? Казано е: маса без вино изгнива бързо. Искате масата да рухне ли? Аниело! Още една кана!

- Анри!

Лотрек се зае да отвори кутийката пред себе си.

- Но защо татенцето Танги ми изпраща четки? Я виж! Това не са четки. Това е японска гравюра. Лотоси, бели лотосови цветове. Какво иска да ми подскаже с тази неподвижност?

Лейла се наведе към него:

- Лъжете се, г-н Лотрек. Тук няма неподвижност. Вижте тази малка капчица, която се отцежда от листенцето. Това цвете, миг преди да срещне вашия поглед, е било потопено във водата. Отдолу са рибите, плуват между стръковете, раздвижват ги, извиват грациозно тела. Нима не ги виждате?

Графът въздъхна. Дълго не продума.

- Това ли иска татенцето Танги - да постигна тяхното майсторство?

- Била съм в Япония. Вие никога няма да достигнете съвършенството на японците. Те изобразяват движение, което носи спокойствие. А при вас се усеща страхът ви, че мъглата, която рисувате, може да ви погълне. Светлината, с която парадирате, не озарява душите ви. Тук, в Европа, все нещо надделява над друго, измества го или го поглъща. Няма я традицията за изтънченото възприемане на природата, за усещането на нейната поезия.

- Лейла! Не спирай!

- Неспокойният дух, с който толкова се гордеете, е резултат от стремежа ви да успеете на всяка цена. Той ще ви унищожи.

- Продължавай, скъпа! Продължавай! Нямаш представа колко тъга може да побере сърцето ми!

- Ако има нещо вечно, то е на Изток. А тук - каквото и да е, се ражда и угасва, ражда се и угасва.

- Лейла… коленича пред теб! Продължавай! Албер, възхити се!

- В японската живопис художниците изобразяват тишината. Линиите поглъщат тревогата. А вашите облаци и вашата мъгла са пълни с нея. Вие показвате възбудата, която изпълва всички ви. И нещо извън картината заплашва да се появи и да разруши това, което виждаш. Религията ви е пълна с напрежение, историята ви е пълна с напрежение, животът ви… Винаги ще бъде така. Може би ще се появят богати хора, за които изтънчеността нищо няма да значи и ще изкупят всичко това.

- Искаш да кажеш: тези цапаници. В кое движение няма напрежение?

- В отмятането на женската коса. В провирането на водата…

Тя спря да говори. Пред масата изневиделица беше щръкнал младеж с тясно лице, буйна коса и русолява брада. Дишаше учестено.

- Бернар! - извика Лотрек. - Какво се е случило?

- Слушайте!

Той извади от джоба си лист, разгъна го и зачете високо с потрепващ глас:

„Драги Емил,

Пиша ти, за да овладея яростта, която изпълва душата ми. Както всяка вечер и снощи седнахме с Винсент в кръчмата. Той не можеше да се успокои, въпреки че малко преди това бяхме посетили госпожиците в дома отсреща. Непрекъснато ми говореше за сдружението, което иска да направи. Аз не съм искал никога да се сдружавам. Той самият се е превърнал в призрак и се бои от себе си, от мисленето си, от това, което върши. Вижда се като участник в маратон, за чийто победител е отреден прясно изкопан гроб. Казах му: „Усилията, изразходвани на неправилното място и в неправилното време, смаляват човека. “

Това не бяха мои думи. Татенцето Танги ми писа, че ги е чул от едно момче, което срещнал на гара Сен Лазар и го взел при себе си да му помага въпреки мърморенето на жена му. Впечатлиха ме, защото винаги съм носил това усещане в себе си, но за пръв път го чух формулирано точно. Той грабна чаша и я строши в главата ми. Извадих късмет, че се размина без сериозна травма.

Смятам, че това е краят на престоя ми тук. Нямам намерение да оставам, въпреки обещанието ми към Тео. Чакам да получа от него парите за една картина, която преправих по искане на клиента и му я върнах.

Не ме интересуват никакви школи и стилове, не желая да чувам съвети, нито да подкрепям вижданията на някого за каквото и да е. Ще напусна Арл, ще напусна Париж, ще напусна Франция и ще отида там, където изкуството не е кариера, не е занаят за препитание и където няма да се съревновавам с никого. Ще зачеркна всяко познание, ще изляза от паяжината и разчитайки само на интуицията си, ще рисувам като децата. “

Бернар сгъна писмото. Всички мълчаха.

- Ето го началото на края. Най-после - продума като на себе си Лотрек.

- Кога го получи? - Гийомен задърпа брадата си неспокойно.

- Преди час - отговори младежът, като продължаваше да стърчи пред масата.

- Защо стана така? Защо не успяхме? - Лотрек притисна длани към лицето си. - Смея ли се или плача?

- Успокойте се, г-н Лотрек - каза Лейла. - Виждам ви като художник, който ще нарисува най-прекрасното женско тяло, обляно в светлина. Нарисувайте го по-добре от Енгр и аз ще ви подаря моето. Ще ви подаря толкова години от живота си, колкото пожелаете.

Лотрек вдигна глава и я погледна с мокрите си очи.

- Не мога, Лейла. Не мога. Никой от нас не може. Опитахме се да прегърнем светлината. Виждаш докъде стигнахме. Може би си права, че е по-добре това да приключи веднъж завинаги.

Изправи се.

- Обявявам края на импресионизма!

- И какво ще правим оттук нататък? - чу се гласът на Гийомен.

- Ще пием в очакване на по-добро време. Аз - до трийсет и седмата си година, вие - и после! Прощавам ви!

Рени дълго ме гледа, без да продума.

- Не е ли сън?

- Не е. Два дни ме боля главата от онова вино. Усещах осезаемо вкуса му.

- Но това е отчайващо интересно!

Тихо попита:

- Кое е тъжното тук?

- Рени… когато вървях из Париж в онази вечер, непрекъснато съзирах един силует, малък силует, далеч напред по улицата, и той все изчезваше, колкото и да бързах към него.

Плака половин час безгласно. През цялото време се молех да не я види железничарят, който при вида на разплакано момиче освирепяваше.

- О, толкова ми липсваше твоето присъствие в този град - каза тя и аз онемях. За сетен път и задълго.

- Рени, сега сме заедно - едва успях да промълвя.

- Дали разбираш какво каза?