Иван Антонов

В памет на съпругата ми
Василка Антонова

СЪСТОЯНИЕ

Все повече слуша сърцето
на другия свят тишината,
звезда, прекосила небето
очаква подаръка свой от съдбата.

С въртенето земно догаря
големият огън у тебе
и въгленче само във дните повтаря
животът и безкрайното нощно поднебие.

А твоята мисъл със кръста се слива -
зад теб извървян е път до Голгота
и знаеш прекрасно: човек си отива,
само не знаеш дали му е свършил животът.

НЕЗАВЪРШЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Тя тръгна по безкрайния си път
и облака дъждовен подир нея аз останах,
и капките я търсят в тъмна пръст
с най-тъжната в душата моя рана.

Узнал навярно от отсъстващата светлина,
че болката е също крехко цвете,
което с моя дъжд в бездънна тишина,
отнася мислите за световете.

Тя тръгна по безкрайния си път,
върви една история за обич подир нея.
Над мен сокол със сянка като кръст
чертае кръгове, в които тя живее.

***

Когато дойде болката,
се обезмислят всички стихове,
поезията в ъгъл някъде се слива
и вятърът довява страхове,
човекът със които си отива.
Безмислен е тогава всеки плач -
светът сълзи не забелязва,
светът върти секирата като палач
и за следващия точи нова брадва.
А болката до радостта расте,
но своя черен креп разстила
и само някъде далеч
в усмивка на дете
животът дава сетни сили.

МОЛБА

Не рисувай ми,
художнико небесен, мойта скръб -
тя има блясъка на облак тъмен
и е безконечна като кръг
на венеца трънен,
в челото ми забит с ръката на палач!
Нарисувай ми любов, която
във моя неумиращ здрач
с нейната усмивка носи светлината!

Не рисувай ми,
художнико небесен, неизбродната тъга -
аз дълго ще пътувам в нея,
нарисувай следдъждовната дъга,
която във очите нейни грееше!
Нарисувай първия ни валс
по спомена на скръбната ми памет,
във повика на незабравимия й глас,
където тази смърт я нямаше!

***

Добър вечер, Самота,
изгряла във кристала на сълзата,
в трагичната си яснота
с теб сме вече толкова познати!…