Георги Майоров

Поетът Георги Ангелов прокарва поредната дълбока поетична диря с новата си книга „Новакова бразда”.

Исторически, както сам обяснява, тя е „землен вал във влашката равнина”, най-големият в Европа, с дължина 330 километра. Легендата фиксира, че е изградена от Баба Новак след 680-а година, когато първооснователят на България - кан Аспарух, се установява в днешните земи на нашето Отечество. Тогава този вал защитава и българските земи в Отвъддунавска България от аварски нападения.

Така е речено, но изреченото от Георги Ангелов в тази поетична книга - с древните си мотиви, ни наумява голямата истина за днешния свят. Тогава Баба Новак изпълнява думата на кан Аспарух да въздигне тази преграда. И е крайно необходима. Врагът напира. Битки се завързват. Печели се победа след победа с кръв и смърт.

Но всичко това ни пренася в днешния свят. Днес България и светът са разделени от вражда на парцели за надмощие, за власт. Тежките мечове са заменени с лековерни думи, които хвърлят ласо около врата на хората, на народите, на света. И не се вижда краят за отхвърляне на тази примка.

В нелепата схватка гине цветът на нациите. Сред тях и дезертирали от правдата, или погинали поети. За да се събудим „за отговори, / истини / и да не бъдем двуличници”.

Преболели истини, сякаш Аспарух се връща днес „за да въздава / за провали и за грехове”, че „своята, великата държава / с нови хора / да преоснове”. И дано прозренията на поета се сбъднат.

Неговите прозрения преминават още през законите на Страшния Крум, през сухия барут и зрялата мисъл на Ангел войвода. И навсякъде по бранните полета безстрашната българка пали и поддържа жаравата на вярата да не угасне при всички изпитания.

За да имаме държеливия Йово Балканджи, за да се изправим срещу миграцията на нашите свидни чеда - юнаци и щерки, че да не напускат нашата златна земя по горчивия залък другаде. И пак - за да прозрем грозната истина:

Борим се със нокти и със лакти,
тъпчем се в борбата си за власт,
но отричаме това, тъй както
ближния
не виждаме
пред нас.

Дано се събудят и разбунтуват сетивата ни. Свикнали с победи в боеве, поне малко да победим подлеците, родоотстъпниците, ерозията на държавността, нечутия и незащитен глас на обикновения човек в днешния окаян свят, с крехката надежда да се въздигнем от срутището.

Невидимото перо на поета скрипти по съвестта ни. И главната причина за всички нещастия е преведеният за слугуване и робия врат.

Авторът не може лесно да преболее дръзкия „лай на неуморни псета”, квакането в блатото на институциите. Но дано с тайната в неговите стихове пораснем и ние. Защото:

Мълком от дълбокото струи
вярата ми като извор свежа,
че доброто ще се утрои,
въпреки продажници
невежи.

С вярата, че правдата „от мрака тихо ще изплува”, за да ни спаси. Защото авторът неотстъпно в сърцето си носи „Отечеството” скрито в него. И още нови клонки връх надават, за да разлистят „непроизнесените / думи”. За да изрече и поантата на своя жизнен и творчески път:

Бих искал
да предам
в добри ръце
щафетата на мойта съпротива.
И нека има собствено лице
роденото
на листа
и статива

да издържи
дори и удар с чук
създаденото с много мъки име,
да не тъжи вървящият след плуг,
че слепотата
към труда му тук

като троскот е
неизтребима.

С непоколебимата увереност, че денят ни, ще бъде „по-търпим”:

И ще бъде с другите по-честен,
по-спокоен, силен, овладян.
Даже планините ще премества,
ако го прекръсти
детска длан.

С цялата „Новакова бразда” всъщност Георги Ангелов прокарва своята дълбока поетична следа в българската литература. Тихо и незлобиво. С иносказание. С чистотата на перо, което не търпи дори кривите мисли в нашия взор напред.

Поезия, вдъхваща вяра за оборване на всички трудности по осветения от вековете път на българската величава нация.