ПРАЗНИКЪТ
В памет на баща ми,
с цялата ми обич
- Руси, колко пъти ти казвам бе, момче? Като дойдеш, първата ти работа е да полееш пред дюкяна и да преметеш! А, колко пъти ти казвам? А ти от вратата и за книжката… Слушай, синко, не съм те взел тука книжки да ми четеш. Както си дошъл, така и ще си идеш.
Момчето затвори книгата и наведе глава.
- Няма вече, майсторе…
- Няма, няма - продължаваше да мърмори майстор Петко. - Всеки път така казваш. Тия очи ти трябват за друго - да се взираш в бодовете, не в буквите. Така е тя в нашия занаят - бодче, левче. А от книжките файда няма.
Руси стисна книжката в големите си селски ръце и вдигна очи към майстора.
- Чичо Петко, днес биваше и да не работим… Свети Кирил и Методий е.
- Ти не ме учи - сопна се майсторът, въздъхна и потърка олисялото си теме. - Свети Кирил и Методий било? Знам че е. Нали виждам, че народецът от ранина е облякъл новия кат. То и кога ли му се пада друг път… Виждам, синко, ама ние преди пладне трябва да занесем на секретар-бирника дрехите готови. Ясно ли ти е?
Майсторът заизважда от чекмеджетата на тезгяха ножици, конци, игленици с набодени на тях като бодли на таралеж най-различни игли. Не спираше да мърмори под гърбавия си нос, украсен със сини жилки.
- И без това не сме цъфнали. И на мен ми се ще да съм с народа и децата пред школото, ама…
Момчето остави книжката над рафта с платовете и погледна въпросително майстора.
- Хайде, разпали въглени за желязото - примирително рече Петко. - Пък като свършим - чети си, колкото искаш. До довечера си свободен.
Руси сбута въглените в мангала, хвърли още няколко малки дървени пънчета, които държаха добра жарава и се наведе. Духна няколко пъти, но пушекът влезе в очите му и момчето изскочи от дюкяна като бършеше с длан бликналите сълзи. Навън се сблъска с някакъв човек и смутено отскочи назад. Огледа се, като примигваше начесто. Беше учителят Маринов.
- Къде търчиш така бе, Руси? - засмя се той. - Да не си подпалил на бай Петко гащите, че пуши толкова? И той ти е отмерил два аршина по гърбината.
- Добър ден, господин учителю. Не съм подпалил нищо. Разпалвам въглените за желязото и ми влезе пушек в очите. Вие… вие към училището ли?
- Натам. Ти няма ли да дойдеш? Е, че що те питам - може ли да не дойдеш!
- Няма, господин учителю. Шием една бърза поръчка и майсторът не ме пуска. До обяд трябва да сме готови.
Момчето наведе глава и запремигва пак. Само че този път не от пушека. Маринов разроши буйната му русолява коса и лекичко го щипна по врата:
- Хайде, хайде, изправи главата. Да не си момиче, та да цивриш така? Тази година не можа, но наесен ще се върнеш в училище.
- Няма да мога, господин учителю. Бедни сме. Няма кой да работи. Нали знаете, че бате е войник и тате всичко гърби сам. Трябва да му помагам, колкото мога. А и годината е пропусната - другарите ми са вече в горния клас…
- Няма да повтаряш - бодро рече учителят. - През лятото ще идваш вечер при мен да си наваксаш уроците. Ще те изпита комисия и ще преминеш с твоите другарчета.
- Наистина ли, господин учителю? - поривисто хвана ръката му момчето и понечи да я целуне.
Учителят лекичко го отблъсна. После го придърпа към себе си, притисна главата му до гърдите си и погали с топлата си ръка лицето му.
- Наистина, дете - преглътна Маринов.
- Ами тате? - помръкна светналото лице на Руси.
- Днес след празненството ще намина към вас да поприказвам с баща ти. Не бива да те спира от училище той, не бива. Ти си най-умният в класа ми. Все ще измислим нещо.
- Колко сте добър, господин учителю - надеждата отново озари детското лице. - Ама не знам тате… Тежко му е и на него. Не че той не иска. Ама нали знаете хала ни…
- Ще се разберем с него - усмихна се Маринов. - Ти нали искаш да учиш?
- Искам, учителю! - грабна отново ръката му Руси. - Много искам.
- Добре. И да знаеш - ръка се целува на владиката.
- И на теб, господин учителю.
- Брей, че ласкател се извъди. Хайде, бягай сега, че Кукумявката ще ти дърпа ушите. Я как сърдито мърмори вътре.
Намигна весело и закрачи към училището.
Руси погледна след него, подрипна „на кон” и тичешком влетя в дюкяна. Задуха бързо тлеещите въглени.
Бай Петко свърши с кроенето на панталоните и зачовърка в калерчетата на износената си шевна машина. С падналите на орловия му нас очила майсторът наистина приличаше на кукумявка.
Най-после огънят се разпали. Руси хвърли отгоре му шепа дървени въглища и седна до тезгяха.
- Готов ли си? - стрелна го над очилата майсторът. - Добре. Седи си сега и чакай. И не зяпай книжката, ами вземи да навиваш калерчета.
Момчето се премести до прозореца, където майсторът си беше натъкмил приспособление за навиване на калерчета и преди да започне, погледна през мътното стъкло. През улицата притичваха пременени деца и стискаха в малките си шепи букети цветя. Кряскаха, дърпаха се за косите и за миг се смълчаваха под строгия поглед на бащите си, които вървяха зад тях на малки групички. Руси протегна ръка, изтри стъклото и се загледа навън.
Миналата година на Свети Кирил и Методий и той тичаше така, а баща му, притеснен от пооръфаните си ръкави, не смееше да му подвикне, за да не се обърнат хората към него. И двамата бяха чисти и пременени, но си личеше, че дрехите им са виждали и по-добри дни, когато за тях се е грижила женска ръка. Личеше си и по неравния шев тук- там и по криво зашитото копче. Беше минала малко повече от година, откак се спомина майка му, големият брат беше отишъл войник и Руси и баща му останаха да се гледат сами.
Комшийките прескачаха да ги попреглеждат, но то не беше същото като майчината ръка. А и баща му беше сиромах, но горд човек - не обичаше да го вайкат. Търпя ден, два, месец. И един ден Руси стопли вода и едрият, рано побелял мъж приведе гръб над коритото. Научиха се да си готвят криво-ляво и така я караха.
Есента, когато наближи времето за училище, Руси се сети за торбичката си. Защура се из къщи да я търси, не я намери и вечерта, когато седнаха край скромната си трапеза, попита баща си:
- Тате бе, къде ми е торбичката? Още една неделя остана до училище.
Ръката на баща му с лъжицата замръзна до устата му. Отпусна я надолу и глухо се прокашля:
- Тази година няма да ти трябва, Русе.
- Що бе, тате? Нова ли ще ми шиеш? Да я дадем на баба Велика да я ушие, а, тате?
- Никой няма да ти я шие, Русе. Тази година вече няма да ходиш на училище.
Момчето хлъцна от изненада, скочи и прегърна побелялата глава на баща си.
- Защо, тате? Моля ти се, бе тате! Не ме спирай. Моля ти се, тате, моля ти се…
Мъжът притисна детето до себе си. Тялото му се тресеше, но очите му гледаха сурово. Сложи Руси на коляното си и като триеше с длан очите му, тихичко му заговори:
- Не плачи, Русе. Така ти било писано, синко. Не си имал късмет да се родиш на родители. И майчица да си имаш. И на училище да ходиш. Така ти било писано…
Момчето прехвърли ръка през загорялата шия на баща си, притисна се с цялото си тяло към него и безсилно помоли за последен път:
- Моля ти се, тате…
Откъсна се от баща си, седна на столчето срещу него и силно стисна очи. С последната надежда, че лошият сън сега ще свърши. Когато ги отвори, видя баща си, навел глава над пълната паница, обвит от облак лютив синкав дим.
- Тате, - направи Руси последен опит, - нали учителят Маринов каза, че съм отличен ученик и догодина ще ме прати в града да уча.
- Учителят Маринов всеки месец взема заплата, синко - стисна зъби баща му. - А ти утре какво ще ядеш? Ще те дам чирак при Петко Кукумявката. Приказвал съм с човека. Занаят да научиш. Поне да знам, че за всеки ден коматче ще имаш…
Стана и с тежки стъпки излезе на двора. Опря ръце на плета, обори глава върху тях и раменете му подскочиха.
- Руси, - стресна го гласът на майстора, - стига зяпа през прозореца, момче! Навивай, навивай - утре пак тебе чакат конците.
- Чичо Петко, - плахо вдигна очи към него момчето, - искам на обед да си ида у дома.
Кукумявката спря машината, свали очилата и разтри с два пръста зачервените си очи.
- Руси, ако искаш да научиш занаята, трябва за него да мислиш. Не за книжките. Добро момче си ти, ама си голям заплес. А пък ръка имаш златна. Ще стане майстор и половина от теб, ако окото ти не бяга в други работи.
- Чичо Петко, искам да ходя на училище. Я виж другарчетата ми как ходят!
- Не ходят всички, момче. Искаш, ама то не е каквото ние искаме. Ние хлебеца да вържем, пък за школото си има кой. Едно време и аз бях като тебе. До четвърто отделение стигнах и стария рече - до тук! Хващай юларите на воловете и в браздата пред ралото. Рекох да се опъна, ама стария не си поплюваше, лека му пръст. Завъртя ми два зад врата и до там ми беше школото. Хайде, слагай въглените да се нагрее желязото и огладим гащите на бирника. Много са му притрябвали баш днес, ама като е рекъл… Довечера гости чакал - да е пременен, гюбрето му с гюбре.
Бай Петко изглади внимателно панталоните, мина още веднъж с горещото желязо по реверите на сакото, сгъна всичко и го прехвърли през ръката на Руси.
- Хайде сега, бягай. И не се кахъри - за всичко си има хора.
Бръкна в джоба на жилетката си, извади левче и го тикна в ръката на момчето.
- И се засмей - разроши той косата му. - Празник е. На мен едно време майсторът само аршин по гърба ми даваше. И носи много здраве на татко си.
Руси целуна ръка на майстора и побягна към къщи. На прага спря задъхан и докато бършеше потното си чело, чу вътре гласа на учителя Маринов.
- …нали така? Ей ги - на ония бащите им пари им плащат, та да учат и те пак не щат. А Руси е умен. Нали и от нашата черга трябва да излязат грамотни и учени хора? Няма да сме все добичета и с калта да се борим!
- Така е, даскале.
- Послушай ме. Пусни детето на училище. Не му режи крилцата. Светла глава е Руси - цвете сред бурени, яйце от лебед сред полога на патките.
- Така е, учителю. На майка си се е метнал.
- Да свърши тази година. Имам приятели - ще го настанят в земеделското училище. Там ще му търсим цаката. Ще…
- Така е, прав си, учителю. Друго да те питам - викаш криле? Ама то човек освен криле, трябва да има и сила да ги разпери. Питаш ли ме ти, ако Руси не е при Петко, какво ще му сложа на синията довечера? Не ме питаш. А с какво ще го облека за зимата? Не ме питаш. Не ти е и работа да ме питаш - ти си гледаш училището. Добре го гледаш, добре се загрижваш за децата. А на мен ми е грижа, защото ребрата на Руси се четат под дрешката. По-добре комат при Кукумявката, отколкото врабче в небето. Книгите не се ядат, учителю, не са за сиромашата те. Не ме убеждавай. И на мен кръв ми капе от сърцето като го гледам какъв е оклюмал, ама…
Дълго мълчаха, седнали един срещу друг. Източеният, с високо чело учител и едрият селянин, тежко опрял на колене големите си, груби ръце на орач и копач. Гледаха се и мълчаха, всеки зает с мислите си.
Момчето не дочака края на разговора им. Грабна бирническия костюм и изтича в буренака зад къщата. Седна в най-гъстото и стисна главата си в шепите си. От новия костюм се носеше лека миризма на нафталин, на ново, каквато никога не се носеше от неговите дрешки.
Не мислеше за нищо. Сред бъркотията в главата му само едно нещо си беше на мястото - с училището е свършено.
В горния край на селото тежко избумтя камбаната на черквата. Момчето вдигна глава. Очите му бяха сухи и празни. То разтърси буйната си русолява коса след новия удар на камбаната. Стана и прегърбено тръгна към къщата на секретар-бирника.
Влачеше тежко краката си из прахоляка, който се виеше на пухкави златисти облачета около крачола на панталона, увиснал от отпуснатата му ръка. От вцепенението го извади духовата музика и нестройните гласове на децата, които пееха фалшиво, но въодушевено:
„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви…”
До тях крачеше учителят Маринов и напразно се опитваше да създаде някакъв ред в нестройния хор. Руси спря насред улицата, потънал до глезени в горещата пепел. Кръвта постепенно се отдръпна от лицето му. Момчето замря за миг, като че ли чуждо на всичко, което ставаше около него.
Нов удар на камбаната го разтърси цялото. Момчето захвърли костюма в прахоляка и побягна назад. Спря се чак в леговището си сред буренака. Постоя, заслушано в песента, свлече се на колене, опря чело в топлите корени на пелина и заплака.
Песента постепенно заглъхваше, отнасяна към долния край на селото от свежия ветрец на майския ден.
