100 години от зверското убийство на Александър Стамболийски

Любомир Духлински

В продължение на десетилетия страната ни е на едно от водещите места в световната история по политически убийства и атентати. За непродължителния период от съществуването на Третото българско царство имаме едно детрониране на български княз - Александър I Батенберг, завършило и с неговата абдикация и още една принудителна абдикация на цар Фердинанд, убийствата на трима министър-председатели - Стефан Стамболов, Димитър Петков и Александър Стамболийски и убийствата на около една дузина министри.

Изборите през април 1923 г. показват на спотаилата се реакция, че не може да свали правителството на Ал. Стамболийски по парламентарен път. И тя поема по пътя на конспирацията, на заговора, на задкулисието в тъмното.

Водач на тъмните сили е Военният съюз. Неговото ръководство определя датата - 8 срещу 9 юни. Правителството на БЗНС получава информация за подготвянето на преврата и прави опит за арестуване на ръководителите на Военния съюз (Иван Вълков, Велизар Лазаров, Никола Рачев), но те успяват да се укрият.

По време на преврата Ал. Стамболийски се намира в родното си село Славовица. На 8 юни го посещава цар Борис III. Рано на 9 юни частите на Софийския гарнизон и юнкерите от Военното училище изненадват и обезоръжават съсредоточените в София сили на Оранжевата гвардия. Министрите са арестувани.

Оповестено е новото правителство, начело с Ал. Цанков, с представители от всички буржоазни партии, обединени в Конституционен блок (националлиберали, народен сговор, военен съюз, БРСДП ш.с.).

Извън правителството остава БКП, която заема неутрална позиция спрямо преврата. БКП още не знае тогава, че нейната стратегия „нека се бият градската и селската буржоазия” след няколко месеца ще й изяде главата.

В София БЗНС е парализирана от удара, но в провинцията избухват масови вълнения. Особено силни са те в Плевен, Шумен и Пазарджик. На места комунистическите отряди не се подчиняват на ЦК на БКП и се вдигат на бунт заедно със земеделците - Плевен, Карлово, Търново, но това не е достатъчно - Александър Стамболийски е заловен и убит на 14 юни в Славовица.

Съпротивата е смазана, стотици въстаници - убити. В следващите седмици са арестувани 50 000 земеделци и над 30 000 комунисти. След дните на героична съпротива следват ужасяващите дни на погром над собствения народ.

Превратът на 9 юни 1923 г. всъщност е насилствено сваляне на законното правителство, което въпреки някои отклонения от Конституцията, се ползва с доверието на избирателите.

Той се явява реванш на партиите, управлявали до 1918 г., а и на самия монарх, който се чувства ограничен в управлението, защото Стамболийски не е от неговите послушковци.

Превратът е устроен в името на Конституцията, но режимът, който се установява с него става антидемократичен и репресивен.

Върхът в разразилата се кървава вакханалия е убийството на министър-председателя Александър Стамболийски. Описанието на самото убийство, отразено особено ярко в брошурата „Убиецът на Александър Стамболийски говори…”, отпечатана през декември 1944 г. и отразяваща разпитите на главните „герои” на юнската драма е зловещо и е трудно за нормалния човек да възприеме нечовешката жестокост, проявена спрямо земеделския водач.

През годините се появяват какви ли не хипотези и теории за убийството на Александър Стамболийски и ролята на монарха в него, на дейците на Демократическия сговор и на офицерите от Военния съюз.

С особен интерес са митовете и легендите около посещението на цар Борис III, заедно с княгините, с Иван Багрянов и адютанта му Коста Скутунов на 8 юни 1923 г. във вилата на Стамболийски в родното му село Славовица, само ден преди Деветоюнския преврат.

Това посещение хвърляше и хвърля определено сянка на съмнение и над самия монарх. Показателен в това отношение е и един запазен от онези години документ. Той е с дата 9 юни 1923 г. и в него се разпорежда на властите в пазарджишка околия следното:

„С Царски Указ е назначен за М-р Председател Професор Цанков, а бившия м-р председател Ал. Стамболийски се обявява за разбойник. Вменява се в дълг на всеки гражданин или селянин където го срещнат да го заловят или застрелят. Иначе който не изпълни тази заповед ще бъде арестуван”.

Апологетите на величеството всячески се опитват днес да ни доказват, че той, Борис, не е знаел какво се готви! Хайде бе! А как е подготвен и подписан указа му, така че да бъде отпечатан и разпратен за сведение и изпълнение в зори на 9 юни?

И що за държавен глава си, след като черно на бяло разпореждаш законният министър-председател на бъде заловен или застрелян? Изводът е само един - посещението на Борис във вилата в Славовица е за приспиване на вниманието.

В литературата, посветена на тези дни, доста внимание се отделя в търсенето на човек от царския кръг, който е могъл и е повредил радиостанцията на Ал. Стамболийски във вилата и по този начин го е изолирал от външния свят до такава степен, че за всичко ставащо в столицата и страната в навечерието на 9 юни и на самия ден той получава информация с голямо закъснение. Или въобще не я получава.

Няма да гадаем, нека само отбележим, че адютантът на Борис - Коста Скутунов по време на Първата световна война е ротен командир на Радиотелеграфната рота във флота.

Още първата по-сериозна публикация, споменатата „Убиецът на Александър Стамболийски говори…” хвърля повече светлина върху убийството на водача на селска България и пъкленото дело на неговите палачи.

Тя обхваща картината на деветоюнските събития и мъченията на Стамболийски, нарязан на парчета от неговите палачи в Славовица, както и част от показанията на о. з. кап. Иван Харлаков, палачът на Стамболийски, заловен след 9 септември 1944 г. в Габрово и предаден на Народния съд.

Превратът е замислен доста отдавна. Неговата подготовка напредва в началото на 1923 година, когато „Военния съюз” предлага на Кръстьо Пастухов да застане начело на правителството, което ще се образува, след свалянето на земеделския кабинет.

През месец април организацията на преврата е вече в разгара си, а в началото на юни решението е взето. Датата на преврата е определена.

На 8 юни 1923 година апаратът на заговорниците е в действие. Специалните куриери - офицери, членове на „Военния съюз” са вече по местата си из цялата страна, връзката с гарнизоните е установена, нарежданията за провеждане на преврата са дадени.

Според предварителния план, изработен от заговорниците, деветоюнската акция за сваляне правителството трябва да започне на 9 юни, 3 часа сутринта.

Акцията се командва от „технически щаб”, начело на който е полковник Иван Вълков и „политическо ръководство”, чиито шеф е кръвожадният проф. Александър Цанков.

Трябва да се отбележи, че е сериозна, дори фатална грешка от страна на Стамболийски и БЗНС недостатъчно внимателното подбиране на военните кадри - както висши чинове, така и военното командване.

Земеделците считат, че „оранжевата гвардия” е непобедима и не вземат мерки възловите места в силите на реда - полиция и армия - да бъдат поверени в ръцете на лоялни към тях офицери. Тази грешка особено дълбоко личи по време на преврата.

В София и почти в цялата страна акцията се провежда навреме и точно според установения предварително план.

Още в 10 часа вечерта на 8 юни превратаджиите са на своя пост - събрани в къщата на генерал Иван Русев. „Техническият щаб” действа - войската, под ръководството на офицерите от „Военния съюз”, започва своето пъклено дело.

Само след няколко часа превратът ще бъде свършен факт. В 3 часа акцията започва в цялата страна. Няколко часа след това полковник Вълков докладва на някого, неизвестно кому: „Операциите са приключени благополучно и точно по установения план.” Заговорниците ликуват - правителството е свалено, режимът на Стамболийски - ликвидиран. Това е в София.

Не така, обаче, се развива акцията в Пазарджишко. Специално за Пазарджик и Славовица, където по това време се намира и министър-председателят, са взети особени мерки за успешното и навременно провеждане на операцията.

В Пазарджик тя започва със закъснение. В продължение на цял час властта в Пазарджик не може да бъде взета от авторите на преврата.

Чак към 4 часа сутринта околийският началник, кметът на града и другите органи на земеделското правителство са арестувани.

Веднага войници и група доброволци от известните по онова време „шпиц” команди се насочват към Славовица. Тяхната задача е да завземат селото, да арестуват Александър Стамболийски и да установят новата власт.

Първоначалният план е министър-председателят да бъде заловен чрез хитрост. За целта офицер заедно с двама войници и една картечница заминава с автомобил за Славовица.

Задачата на този „летящ” отряд е: под предлог, че сериозна опасност застрашава Стамболийски да „засили” охраната му, като офицерът поеме командуването й. След което тихомълком, както подобава на превратаджии, да го арестуват.

Непредвидени обстоятелства попречват тази „хитрост” да се осъществи докрай и в действие влиза бруталният план за залавянето на земеделския лидер.

Сутринта на 9 юни Стамболийски е във вилата си, охраняван от едно отделение войници, командвани от негов верен фелдфебел от Пазарджишкия гарнизон. Охраната е снабдена с една тежка и две леки картечници.

Само че нещо мъчи Стамболийски още от сутринта - някакво предчувствие гложди сърцето му. Опитва да се обади по телефона, но някакъв непознат „дежурен” отказва да го свърже със София, като казва, че няма линия.

В близкото село Карамусал се появява войскова част и „шпиц” командери под водачеството на майор Попов. В опит да арестува тихомълком Стамболийски майорът му праща бележка със заповед да се предаде доброволно и да не се пролива кръв.

Тогава земеделския водач пише последното си писмо, по чудо запазено и до днес:

„За г-н майор Попов
с. Карамусал
Аз съм министър-председател на България и на българския народ. В тяхно име и в името на високите идеали на отечеството аз ти заповядвам да се върнеш там, откъдето си дошъл и чакаш прошка. Възпротиви се на лудостта, която те е обзела, защото минаха времената, когато шепа разгалени глави могат да яхнат българския народ. Войните и тежките изпитания научиха тоя народ как да брани своите свободи; още един път заповядвам час по-скоро тръгвай за там откъдето си дошъл, защото не ще намериш държава, която да те прибере.
с. Славовица, 9 юни 1923 г.
Министър-председател: Александър Стамболийски”

Срещу законния министър-председател започва истинска военна кампания - от Пазарджик настъпват войскови части - с оръдия, картечници и конница. Все едно, че пред тях не е един горд и непреклонен българин, а врагът на Дойранския фронт.

Не е необходимо да се описва всичко случило се пред следващите 3 дни, то е добре известно и документирано. В крайна сметка, за да избегне проливането на българска кръв, Стамболийски нарежда на събралите се в негова защита селяни да си идат по домовете. Той вече знае каква ще е съдбата му.

Всички останали с него, включително брат му Васил, се мъчат да го убедят да тръгне към Балкана през Муховските колиби, но той е непреклонен:

- Не, в никой случай не искам да избягам - отвръща гордо на другарите си той. - Мене ме преследват от ред години: бях в затвора, а сега, ето на, мене ме гонят като някой див звяр, за да ме убият. И какво - да бягам като страхливец?

По това време към ръководителите на преврата летят телеграма след телеграма:

„Стамболийски като изгнаник се скита по баирите сам, без хляб и без горна дреха, достатъчно вече смазан от тежестта на собствените си грехове. Нечистата съвест му отне и последната доблест - да се предаде…” (кап. Харлаков), „Взети са всички мерки да не бъде пропуснат Стамболийски да се изплъзне жив от нашите ръце…” (кап. Харлаков), началникът на пазарджишкия гарнизон Славейко Василев донася в щаба на армията: „Сведенията за оттеглянето на Стамболийски са противоречиви. Едни казват, че го видели на кон да отстъпва в пространството между Панагюрище и Тополница, а други твърдят, че го видели с автомобила си по посока на Попинци”.

А в това време, докато Стамболийски - сам, уморен, гладен и премръзнал - търси път за някакво спасение, един предател бърза да прибере добитъка си, за да извърши след това своето подло дело.

Докато почива до крайпътна чешма, е видян от Стоян Биков от с. Ветрен, който е там с няколко души дървосекачи.

Привърженик на новите управници, Биков отива в село Голак и настоява пред кмета да арестува Стамболийски.

За зла участ, при кмета е и друг „инициативен” човек - бирникът Златан Нейчев, който също го притиска да действа, а после взема двама пъдари, настигат Стамболийски и го арестуват.

Предателството е извършено. Извършено е подло, както подобава на българи.

При срещата си с предателите, Стамболийски разбира, че не му остава нищо друго освен да се предаде и се обръща към набързо струпалите се селяни, дошли да погледат сеир:

- Вие сте по-лоши и от Юда, защото той предаде Христа поне за 30 сребърника, а вие вършите предателството без пари.

За тези дни и часове Славейко Василев ще напише: „… след кървавата драма настъпи сякаш един спорт за улавянето на Стамболийски, за да се пресече веднъж завинаги възможността страната да бъде подлагана на сътресения”.

Ето, така си представят убийците преследването на земеделския водач - като лов на елени, които всеки може да застреля и одере, стига да ги мерне някъде.

Съдбата на Стамболийски вече е решена. За никой в Пазарджик вече не е тайна, че много скоро водачът на селска България ще бъде убит.

Стамболийски също прозира грозящата го опасност, но показва рядко самообладание из целия път до своята Голгота. Това озлобява още повече неговите палачи и най-вече Харлаков.

Извергите го отвеждат в Славовица, за да турят началото на цяла верига убийства и злодеяния, редки по своята жестокост дори в световната история.

Злодеянията, които се стоварват върху българския народ, започват с най-голямото и най-нечовешкото - убийството на Ал. Стамболийски, рязан парче по парче с 30 ножа.

Истината за мъченическата смърт на земеделския водач е толкова страшна, че човешкият ум отказва да я приеме.

Вечерта на 14 юни 1923 г. вилата е превърната във военен лагер. Тук са събрани голям брой подозрителни лица, облечени в полувоенна, полуцивилна униформа. Каквито и да се, те не смеят да погледнат в очите своята жертва, само пушат цигара след цигара.

Настъпва кървавата и трагична нощ за Стамболийски. Една нощ, която не се поддава на описание. Предсмъртните часове на Стамболийски са безмилостни. Той не е в ръцете на човеци, а на зверове в човешки образ.

Инквизицията над водача на селска България започва късно вечерта. Палачите му се нахвърлят с ритници, плюят го и го псуват най-цинично. Удрят му плесници, налагат го с юмруци.

Стамболийски понася стоически всичко, вярвайки, че всичко е за доброто на България. Вярвал е в това до сетния си дъх. Само че тук, в тази самотна вила, съдбата е предопределила той да намери не своята истина, а своята трагична и мъчителна смърт.

Започва кървавата нощна вакханалия на обезумелите и жестоки убийци. С нечовешки сили, със сетни усилия, Стамболийски носи на гърба си своите палачи, докато те се изреждат да се качат на „коня”.

Палачите мушкат с ножовете си Стамболийски, тъй както воловарчетата мушкат с остен своите волове, за да го пришпорят да върви по-бързо, по-лудо, да подскача, да достави удоволствие на своите палачи, които го яздят като животно.

Всичко това не е достатъчно за канибалите в човешки образ. Те измислят още по-зверски и циничен начин да унижат земеделския водач. Извличат от скрилите се в едно мазе селяни брата на Стамболийски - Васил.

- Тъкмо ти ни трябваше! - крещят те. - Ела с нас, за да видиш брат си. Той те очаква…

Отвеждат го във вилата. Вкарват го в стаята, където е полуживият Ал. Стамболийски, за да бъде свидетел и зрител на нечуваната трагедия на своя брат. И двамата братя за завързани и потънали в кръв, по телата им зеят многобройни рани.

Самата стая е разхвърляна и по средата, подритван и хвърлян от място на място, е Стамболийски.

Подът е облян в локви кръв, която е напоила дъските и която никога няма да бъде измита. Очите на двамата братя се срещат и те се разбират без думи. Сълзи се търкулват по изстрадалите лица.

Васил прави две крачки и се хвърля в опит да прегърне своя нещастен брат, ала палачите го отстраняват.

Зверовете не стоят без работа. Един от тях, приближавайки се до Стамболийски с нож в ръка, хваща ухото му и го отрязва. Оглежда доволен трофея си, после го захвърля в ъгъла на стаята.

Друг, за да не остане по-назад, реже другото му ухо. Кръв се стича по врата на Стамболийски. Той трепери от болка. Палачите не бързат. Те не бързат да го убият и не забиват дълбоко и смъртоносно ножовете си.

Те искат да му причинят нечовешките мъки, да страда колкото може по-дълго. После всички се нахвърлят върху него - един отрязва части от краката му, друг забива нож в бедрата и ги разкъсва, трети със зверска жестокост пори гърдите му…

Отрязани части от тялото палачите натъпкват в устата на Ал. Стамболийски и искат да го нахранят със собственото му месо. Дават му да пие собствената си кръв… Започват да скубят косите му. Кичури от къдравата буйна коса убийците размахват във въздуха.

Жестокостите не спират, гаврите нямат край. Липсват думи да се опише картината на чудовищното дело на палачите. Дали през време на турското робство еничари са изтезавали така жестоко българи, както това става през нощта на 14 юни 1923 г. във вилата в Славовица?

Пред мъките и страданията, пред трагедията, която се разиграва тази нощ, сигурно бледнеят и страданията на мъчениците в ада.

Стамболийски е накълцан на късове. Неговото тяло, парче по парче, е раздробено на 75 късчета.

Кощунството на палачите надминава човешката представа за ужас и жестокост. Часове наред режат и мушкат с ножовете си тялото на Стамболийски, часове наред те ликуват пред своето зверско дело.

След полунощ убийците изхвърлят Стамболийски, нарязан на парчета и облян в кръв, в двора на вилата, уверени, че той вече не е между живите.

Стамболийски изживява последните си часове, но коравият българин намира в себе си последни сили и успява на стената на старата постройка в двора да напише с пръст, потопен в собствената му кръв следното: „12 ч. 14 юни 1923 год. Ст.”

Това е кървавото доказателство, че в 12 часа през нощта на 14 срещу 15 юни 1923 г. Стамболийски е бил жив.

Макар и агонизиращ, той успява да напише със собствената си кръв съвсем ясно и пълно часа и датата на своята трагична смърт и първите две букви на името си. Това е и присъда над убийците, която все пак един ден ще ги застигне.

Трещят гръмотевици, започва да вали дъжд. Палачите изскачат на двора. По кървавите дири те се озовават до къщурката, където се намира Стамболийски. Вече мъртъв, наистина мъртъв.

Грабват разкъсаното му тяло и го понасят. Заедно с тялото на убития вече Васил Стамболийски. Отнасят двамата братя в лозето, намиращо се на стотина метра от вилата, разравят набързо земята, приготвят нещо като гроб и хвърлят разкъсаните, надупчени и обезобразени трупове в дупката. После криво-ляво ги зариват с пръст и изчезват в нощта.

Вестта за трагичната смърт на земеделския министър-председател Александър Стамболийски се разнася мълниеносно из страната.

Разнася се и в чужбина, по всички краища на света. Официалните власти обявяват, че Стамболийски е убит по време на престрелка с „въоръжените селяни”.

Издаденото от новата власт първо съобщение е много кратко и сухо - няма подробности, прави се всичко възможно, за да се скрият истинските причини за убийството и жестокостта, с която то е извършено.

Страната е изтръпнала и замряла в очакване, светът е потресен от неочакваната вест.

Любопитните чужди журналисти правят всичко възможно да се доберат до мястото на трагичната случка и чрез описания да задоволят любопитството на своите читатели.

Новината, че кореспондентите на чуждите вестници ще посетят на 15 юни 1923 г. вилата и страха, че хитро скроеното оправдание ще бъде разбулено, принуждава властта да разпореди да бъдат изровени прясно погребаните трупове и да се занесат на друго място, далеч от всеки поглед и далеч от света.

Така де, току виж, чуждите кореспонденти може да поискат да видят трупа на Стамболийски. А видят ли състоянието на разкъсания труп и околната обстановка, става ясно каква е истинската картина на убийството.

През целия ден на 15 юни 1923 г. в селото сноват хора. Вилата е строго охранявана. Селяните вече не смятат да проявяват любопитство, защото знаят, че то може да им струва живота.

Привечер палачите правят последните приготовления по отвличането на труповете на двамата Стамболийски и погребването им на друго място.

През нощта пристъпват към „работа”. Изравят труповете от лозето и с каруца ги понасят към р. Марица, към пясъците, близо до моста по пътя за Сараньово и Ветрен.

И там извършват още едно кощунство, все така жестоко и канибалско, както всичките им дела от 9 юни 1923 г. досега. Отрязват главата на Ал. Стамболийски! Тя е скъпият трофей на капитан Ив. Харлаков, който на разпита му пред Народния съд на въпроса, къде са ненамерените парчета от тялото на Стамболийски, цинично отговаря:

- Изяде ги Славейко Василев!

Това е вторият гроб на водача на селска България. Главата на Ал. Стамболийски те отнасят със себе си, за да я поднесат на деветоюнските първенци.

Минава време. Водите на Марица прииждат и изравят от пясъците двата обезглавени и вече полуразложени трупа. Така случайността помага на дядо Стоимен - бащата на Ал. Стамболийски, да открие втория безкръстен гроб на своя син.

Третият, незнаен гроб на Стамболийски, е тайна и за неговите палачи. В него селяни прибират отново разхвърляните от водите на Марица части от полуразложените трупове.

Прибира ги един селянин и ги погребва в своята нива. Засажда над гроба дърво като белег къде е третият гроб. Това място се счита за третия гроб на водача на земеделска България.

Над него са пролети много сълзи, това място е свято за всеки българин. След 1944 г., ръководството на БЗНС дава нареждане да се издири гробът на Стамболийски.

На 9 юни 1946 г. в Сараньово се събират около 300 души от цялата страна. Помагат в търсенето и хора от Ветрен. Открит е гробът и костите са извадени, а след това пренесени и положени във временна костница на Янини грамади над с. Славовица.

По късно по проект на арх. Лазар Парашкеванов през 1958 г. е изграден мавзолей-костница - величествен, достоен за личността на земеделския водач и министър-председател на България, в който той е погребан заедно с брат си Васил и майка му.

Безспорно, Харлаков е един от убийците на Стамболийски. За това свидетелства и фактът, че отрязаната глава на Стамболийски е била поставена в конска торба и Харлаков я отнася лично някъде, неизвестно къде, но най-вероятно в София.

Тя е доказателството, че земеделският министър-председател действително е мъртъв и никога вече не ще се яви да пречи на сметките на тия, които го премахнаха. И да им поиска сметка за стореното!

Къде отнася Харлаков главата на Стамболийски? Ето един въпрос, на който с положителност досега никой не е отговорил.

Даже и самият Харлаков, толкова години след кървавото злодеяние в Славовица, не дава отговор на тоя въпрос.

Според някои сведения, главата на Стамболийски Харлаков отнася в София, където бива спиртосана и запазена от тогавашните превратаджии.

Според друга легенда, след донасянето на главата в София, тя била изпратена в чужбина, за да бъде изгорена и превърната в пепел.

Тази ценна пепел била върната отново в София на съхранение. Истината все още е забулена в тайна. Тайна, дълбоко пазена от скъпо платените убийци на Александър Цанков - „кървавият професор”.

За убийството на Стамболийски Харлаков дава тези обяснения: когато приема Стамболийски от Славейко Василев в Пазарджик, потегля с автомобил за София, където имал заповед да отведе Стамболийски. Из пътя те били нападнати от една въоръжена 30 членна банда, предвождана от Величко войвода (Величко Велянов от ВМРО).

- Взеха Стамболийски от мен и не знам къде го отведоха - казва Харлаков и добавя: -Величко войвода е много важно действащо лице при убийството на Стамболийски.

Така е. Важно лице е. Както и самия Харлаков. Три месеца по-късно двамата „герои” отново ще действат рамо до рамо - срещу септемврийските въстаници.

Величко Велянов - чичко Величко - ще бъде и едно от най-важните действащи лица в избиването на хиляди българи след атентата в „Света Неделя” през 1925 г. Нещо нормално за професионални убийци.

Дали всичко това е както твърди Харлаков? Едва ли. Величко войвода може да е важно действащо лице в пъкленото дело на Харлаков. Няма, обаче, никакво съмнение в това, че по-важната и първа роля в това подло и зверско убийство принадлежи на Харлаков, чието участие в инквизицията на Стамболийски в Славовица е добре известно и вече доказано.

Нека цитираме в един по-дълъг пасаж изказването на народния земеделски трибун Петко Д. Петков пред народното събрание една година по-късно. То обобщава всичко.

„Стенографски дневници,
21 обикновено Народно събрание
86. заседание
сряда, 21 май 1924 г.

Петко Д. Петков (БЗНС): Още след 9 юний вие знаете какви събития преживя България. Вие знаете как един министър-председател бе повален, съсечен и как до днес на този министър-председател и гроба не знаем къде е. Вие знаете как друг един бивш министър - Спас Дупаринов - бе заклан и хвърлен през прозорците на влака, като се каза, че бягал. Но когато го погребваха, хората видяха раните, които му са нанесени от ножове, вътре във влака. Вие си спомняте всички за извличането на главния редактор на “Земледелско знаме” Стоян Калъчев, и Крум Попов, кмет на гр. София, и за избиването им край гр. София. Вие си спомняте за вдигането с камионетка посред бял ден от гр. София на п. Михайлов и на Радослав Нотев и тяхното убиване там някъде към Кюстендил. Вие знаете и за убийството на Цвятко Аврамов, републиканец от Земледелския съюз, той погина също татък към Горна Джумая. И кои ли не. От Постоянното присъствие на Земледелския съюз има днес само един жив - Мико Петков - защото е инвалид с един крак. Всичко друго отиде на онзи свят. Да изброявам ли всички убийства, които станаха в цяла България? Да споменавам ли, че след 9 юний вие хвърлихте повече от 50 000 души български селяни в затвора, че поставихте вън от законите Земледелския съюз, че днес няма сдружен земледелец, който да не е минал през затвора, който да не е ял бой, кой да не е бил разкарван тъй, както бивши народни представители бяха разкарвани за посмешище на хората в бъчви.

А. Пиронков (Демократичен сговор): Хвърлихте ги вие. Вие ги пратихте да мрат за чуждо злато.

Петко Д. Петков: И след това поставихте под терор всички села в България, дето пратихте да ги изтезават разни шпиц команди. Когато целият този режим се закрепи, когато с тоягата, с пушката и с ножа се наложи на България този непоносим режим, вие се уплашихте, че хората от Земледелския съюз, на които всичките вестници бяха спрени, на които никаква агитация не се позволяваше, ще гласуват в знак на протест за комунистите. И вие решихте да завършите специалната борба с още един удар срещу другия противник - Комунистическата партия, защото вие се бояхте, че в предстоящите избори Комунистическата партия ще излезе силна. И затуй дойдоха септемврийските събития, когато вие освен петдесетте хиляди земледелци, кои бяха натикани в затворите, натикахте още 30 000 души комунисти по цяла България…
И ако търсите отговорност за оня терор, за оня полицейски режим, който съществуваше преди м. септемврий, тая отговорност е на ония от тая маса (сочи министерската маса), които създадоха онова управление в България, което в цяла Европа е кръстено „белия терор”; които създадоха онова управление, което накара хора като Анатол Франс, първия писател на Франция, като Максим Горки, известен руски писател, да издигнат глас на протест пред интелигенцията на целия свят; които създадоха онова управление, което накара Антон Страшимиров, български писател, известен на всинца ни, който не е дружбаш, да се провикне, че българският народ е клан така, както турци не са го клали. И наистина, г.г. народни представители, жертвите на баташките кланета са 3 хиляди души, а ние не знаем колко са жертвите от септемврийските и юнските събития. Ако можем да вадим заключения от това, което се публикува в чуждата преса, те възлизат на 10-12 хиляди души, които са паднали не във време на сражение, а са паднали след сражението. Във време на сражение аз разбирам да се убиват едни други, но не след сражението, при потушаването да се убиват пленените възстаници и даже да има жертви там, където не е имало никакъв бунт, както стана в Пловдив, Пазарджик и Самоков, където са избити маса хора от властта.

Славейко Василев (Дем.сг.): Ти си анормален тип! Лъжец с лъжец! Какво е станало там? Мискин, мръсник такъв.

Петко Д. Петков: Картините ни напомнят нещо повече от турските изстъпления. Народните представители от Свищовско могат да ви кажат, че живи и убити хора са хвърлени в Дунава.

Славейко Василев (Дем.сг.): Турчин да бъде на тая трибуна, няма така да говори - подлец с подлец!

Петко Д. Петков: Има хора бесени по стълбовете, а имало е и хвърляне на хора от скалите над Лакатник долу в реката. Има избивания на цели групи от картечници и ножове. Това предизвика цяла Европа.

Xристо Силянов (Дем.сг.): Това е урок, за да не правите бунтове други път. Без такива изстъпления не може една гражданска война.

Петко Д. Петков: Г. г. народни представители! Историята не дава пример на бунт и революция, предизвикани с речи. С речи революции не се предизвикват. Вие, които сте били офицери, знаете през войната колко мъчно беше да накараш един взвод да стои срещу огъня, когато снаряди падат. Вие, които, знаете това нещо, кажете ми, как е възможно да накарате същия този българин да излезе от дома си, да вземе оръжие в ръка и да отиде в Балкана да се бори и да мре, като остави жена и деца? Кажете ми как става това нещо? Това нещо става само тогава, когато на населението е дошло до гуша, тогава, когато хората предпочитат да умрат, отколкото да търпят един режим. Това ставаше през турско време, когато нашите хайдути пазеха нашата свобода. Това ставаше и в Македония. Това стана и в България, където мнозинството на българския народ на два пъти грабна оръжието, за да брани свободите си, честта си и имота си.

Председателствуващ д-р Борис Вазов: Аз ви забранявам да хвалите бунтовете против държавата и против българския народ.

Петко Д. Петков: Аз обяснявам печалните събития през юний и септемврий и изтъквам това, което е истина пред историята и което вие не можете да прикриете, защото истината е, че вашият режим създаде тия кърви, а не някаква пропаганда.

Н. Пъдарев (Дем.сг.): На едно събрание в Свищовско не казахте ли, че за една глава ще вземете хиляда?

Петко Д. Петков: Вие говорите, че в миналото имало насилия, че имало нарушения и т.н. Аз не съм от ония политици, които искат да прикриват грешките на управлението си - аз признавам грешките в нашето управление. Но ние казваме, че ако в нашия режим е имало десет грешки, във вашето управление има хиляди грешки.

Д-р Йосиф Фаденхехт (Дем.сг.): Вие ще бъдете най-големият тиранин - това го виждам отсега. Като Стамболийски ще бъдете и като него ще паднете…

Иван Лекарски (Дем.сг.) и други от сговористите към П. Петков: Не Ви е срам!

Петко Д. Петков: Пак ще ви управлява българският народ, не бойте се! След това, г.г. народни представители, в 37 околии по време на законодателните избори на нас не се позволи да се заверят листите. Явяват се нашите хора, залавят петимата и им казват: „Не може да заверите листите”. Бият хората. Някъде даже съдиите са избягали от страх, какъвто беше случаят в Ябланица. Другаде просто околийският началник вика кандидатите и ги заплашва, какъвто е случаят например в Плевенско, където окръжният управител Нерезов е казал: „Кой смее да се кандидатира да му мисли, не мога да гарантирам и за живота му”.

От сговористите: Не те е срам!

Петко Д. Петков: При последните избори за окръжни съветници става същото. От Плевенския окръг само в една околия има заверени листи; в Търновско в три околии няма заверени листи. И това не е изключение, а е система: навсякъде окръжни управители, околийски началници, пристави, стражари насилваха; навсякъде се действуваше под една ръководна пръчка, за да се изнуди волята на българския народ, за да може с едни полицейски избори да се оправдаете пред Европа и да кажете, че превратът бил народно дело. Въпреки че знаехте всички, че това не беше народно дело, а беше дело на едно малцинство, насочено срещу властта тогава на мнозинството.
След това арестите. Арестите, г.г. народни представители, пред изборите: бяха система навсякъде. Във време на окръжните избори, както и в изборите за народни представители, почти нямаше околия, където да няма с десетки наши хора арестувани, и по-голямата част от кандидатите ни бяха арестувани.

Председателствуващ д-р Борис Вазов: Свърши Ви се времето, г. Петков.

Петко Д. Петков: Г. председателю! Дайте ми десет минути. Имам правото. Аз съм единственият оратор на групата по въпроса. Г. Влайков говори 50 минути.

Председателствуващ д-р Борис Вазов: Нямате повече думата! Слезте от трибуната! Само 20 минути имате право да говорите.

Славейко Василев (Дем.сг.): Недейте прави тази чест на този луд човек. (Към Петко Д. Петков: Слез от там бе, идиот, разбойник! Ти нямаш българска кръв; ти си турчин, или не знам какво! Разбойник с разбойник! Вие предизвикахте българския народ! Скот със скот такъв! И тук четеш морал!

Петко Д. Петков: Земледелската парламентарна група…

Председателствуващ д-р Борис Вазов: Г. Петков! Трябва да се подчинявате на реда. Отнемам ви думата!”

Петко Д. Петков е застрелян на 14 юни 1924 г. на ул. „Московска”. Зад убийството му стоят военният министър ген. Иван Вълков и организаторът на разстрела поручик Димитър Радев.

На пратеника на Борис ІІІ, дошъл да поднесе съболезнованията на царя, майката на Петков - Екатерина Ризова, отговаря: „От тоя дворец, пред вратата на който преди 17 години убиха мъжа ми, а вчера и скъпия ми син, аз съболезнования не приемам!”

Противно на очакванията на организаторите на преврата, сътресенията и граждански размирици не само не намаляват, но се и засилват, отварят дълбоки бразди, които и днес не са заличени поради братоубийствата и първородния грях - зверското убийство на законно избрания министър-председател на България Стамболийски. Той е бил предварително обречен на физическо унищожение.

Днешните „демократи” не обичат да се споменава за престъпленията преди 1944 г. В проектите на МОН за нови учебни програми по история няма и дума за кървавите 1923-1925 г.

Там те са определени като „политически противоречия през 20-те години”. Тези „противоречия” отнемат живота на хиляди комунисти и земеделци.

И в края на тези редове човек неминуемо си задава въпроса - откъде е у нас тази нечовешка жестокост? Защо винаги сме разделени? Защо българи са избили повече българи, отколкото във всички войни, взети заедно? Защо омразата винаги тлее в нас, готова да избухне и да се разгори при всеки повод, че дори и без повод? Докога?

Отговор нямам.