НА БЕЗГРОБНИТЕ
Топло юнско утро. От изток през прозореца нахлува бялата, чиста и силна светлина на лятното слънце. То бързо тръгва нагоре, към зенита си. Втори юни е.
В домашния уют на светлата стая, по навик поглеждам календара: празнуват се светците Никифор и Еразъм Охридски. Минават няколко часа. Пространството се изпълва с особена тревожност от пронизителния вой на сирените. Стоя прав… Минава минута и всичко продължава; най-вече инерцията на ежедневния безспир…
Колелото се е завъртяло и набира скорост. Ние сме вътре - като морски свинчета или мишки, които тичат колкото сила имат, после се хранят и спят. И отново.
Има хора, които владеят живота си. Опитвам се да бъда от тях. И много обичам да мисля… и да пиша.
Не само в такива моменти, и не само в този ден; много често мислено се пренасям в близката местност Черепиш!
Сещате ли се откъде идва името й? Да. Точно така. Скалите там са били осеяни с черепите на загинали българи, които са се опитвали да спрат нахлуващия с всички сили поробител.
Османските турци, които в последните няколко века израснали в голяма военна сила, решили да превземат Европа. Решили и го сторили. Българите дали силен отпор, но били победени. Разказват, че по тези скални редути се е сражавал самият Иван Шишман.
Скоро след падането под владичеството на Османската държава в края на 14-ти век по българските земи настъпила разруха и глад.
Запустели най-плодородните ни области сред които Тракийската низина и Дунавската равнина. Били срутени повечето църкви и манастири.
От християнските земи на България, Сърбия, Босна, Унгария, Далмация, Трансилвания, османлиите отвлекли и поробили повече от 500 хиляди души, без старците и болните, които веднага избили на място. Това е описано от византийския хронист Дука.
Населението било принудено да бяга по планините - непознати и трудно достъпни за нашествениците.
Четири века по-късно българите, които били безправен източно-православен миллет в Османската империя, започнали да се съвземат.
Труден бил животът на балканджиите. Властите взимали непосилни данъци, а най-много тежал кръвният данък.
Отвеждали едно на десет мъжки рожби, а от момите си вземали, която харесат… Някъде разправят и за едно на пет!
Литва мисълта ми отново из млечнобелите скали на Черепиш, из стръмните каменисти пътеки от Паволче към манастира…
В сумрака на ясна и топла лятна нощ в съзнанието ми се появяват образите на уплашени мъже - трима, с изпокъсани четнически униформи и почернели от слънцето брадясали лица, с окървавени треперещи ръце.
Прикривайки се зад ниските клони, те слизат по стръмната пътека…
Искърът подплиснува мътните си води… Откопчана от дървото стара ладия се носи по водата. Сякаш на сън виждам онази жена, с болното дете на ръце…
Лицето й е бледо и вечно като икона. Ръми. Дребни, като сълзи, капки падат от тъмното небе и става студено. Някой захлопва тежката манастирска врата…
Сещам се за пастирчето, което взе парите и хукна да ги предаде… и ме хваща срам!
Къде отидоха после? Кои бяха. Трийсетина километра по-нагоре по реката старците разправяха, че след Освобождението, като видели Ботьовата снимка на календар, припознали единия от тримата?!
Какво е станало? На Вола ли, на Околчица или в Зли дол? Къде е загинал, как е загинал?…
Няма да си отговорим на тоя въпрос. Късно е вече и да го задаваме.
Там на върха има кръст. Нисък е тоя връх, малък е кръстът!
Нима не са осеяни върховете на Балкана с кръстове и паметници? Стига с тия въпроси - кога къде и как! Друг въпрос трябва да си зададем. Друг, много по-важен. И на него трябва да си отговорим.
Защо, всъщност? Защо загинаха тия млади юнаци, защо и за какво дадоха живота си? Та ние днес да крадем? Да злобеем? Да си завиждаме? Да се изпояждаме един друг? Или да добруваме и да служим на Бога и Отечеството си? На истината и на справедливостта?
Заваля. От ясното юнско небе, като дребни сълзи, се отронваха чисти дъждовни капки. Падаха на горещата земя, както сълзите някога се стичаха по горещото лице на жената, която се молеше пред иконата на Св. Богородица.
Бях седнал на една пейка. Станах - свободен, здрав, спокоен, и се запътих към уютния си дом.
Осъзнаваме ли, че имаме всичко това заради тях, които нямаха ни дом, ни подслон, ни гроб!
2021 г.
