Владимир Башев

Из „Желязно време” (1962)

СЛЕД ЕДНА НОЩ ОБИЧ

Те ме обича
само една нощ.
Благодаря ти!
Това ми стига!
Хиляда нощи
ще бъдат разкош,
но ще ни вържат
в една верига.
Ще бъдат тежки всички звена.
Ще бъдат златни,
но все пак -
бреме.
Дали ще имаме рамена
да го поносим
по-дълго време?

Аз съм работник
с работен ден,
работна нощ
и работни сънища…
Моят живот е разделен
на малки песни
за много пътища.
Аз трябва разни
звезди да допра,
да стопля бездни,
сърца да стопля.
Аз нямам право
ей тъй да спра
и да се скитам до лека рокля.

Ела при мен
стани весло,
стани
попътната ми стихия!
И ми повярвай - не крия зло,
море от обич
за двама крия!
Ще те науча как се гребе,
как се лети
в това пространство.
Вместо халка -
едно небе
ще бъде символ на постоянство.

Ще наблюдавам
ощастливен,
че се разкъсваш
на свои пътища…
че имаш грижи,
работен ден,
работна нощ
и работни сънища.

Всеки подем и падина,
и нов подем
ще бъдат общи -
една верига
с безброй звена
от трудни дни
и от будни нощи.
И ще си спомняме
с укор лош,
че всичко можеше
като облаче
да се стопи след оная нощ
и нищо повече,
и нищо повече…

БЪДЕЩЕ

Печална е усмивката на люляците.
Нима те вече всичко са разбрали!
Ще те забравя може би,
но улиците,
които ни разхождаха,
едва ли…
И всяка есен
в бляскавите конуси
на уличните лампи
листопада
ще ме отрупва
с пожълтели доноси
кой те изпраща
вечер до площада.

ВЕЧЕРНА МУЗИКА

Светът бе хаос шумове.
О, как разсеяно
шумяха
и виещите ветрове,
и птиците
от мойта стряха!
Стъкло,
желязо
и бетон
трепереха
нетърпеливи
и в трясък,
писък
или стон
се мъчеха да бъдат живи…

Ужасното е, че и в мен
добрата музика умира
и всеки порив,
пазен в плен,
в нелепи викове извира.
Аз нямам власт!
Аз чувствам блед,
че само погледът ти кратък
би могъл да наложи ред
във този странен безпорядък.
Но ти сега
не идваш тук.
Ти си отиде
и отнесе
възможността
безсмислен звук
да се превръща
в ясна песен.
Отнесе я на друго място.
Там с тържествуващи черти
като ръка
на влюбен майстор
ще минеш
върху всичко ти.
Нощта
безредна и безумна
усмихната
ще усмириш.
Ще бъде
всяко клонче
струна
и всяко камъче -
клавиш.

ПОВИК

Ти някога се побоя
да правиш празника ми
делник.
Ела, да видиш как стоя
на кръстопът
като безделник.
Ела,
надуй платната празни!
Със работа ме награди!
Стори от всеки делник
празник
и дълго тържество бъди!

ПЕСЕН, КОЯТО МЕ ОБИЧА

О, колко ветрени и лесни,
неясни и неверни,
написах и раздадох песни
със пръсти лековерни.

Измамата си отмъщава.
Порокът награден е.
В дни на позор и лоша слава
те бягаха от мене.

И изведнъж във звуци вещи
ти почваш да се раждаш.
Аз знам какво ще ми дадеш ти,
с какво ще ме обграждаш.

Ти си най-искрената струна
и в първата си мъка
сама разплакана целуна
за нова радост лъка.

Безпаметен и безсловесен,
щастлив аз коленича.
Ти си едничката ми песен,
която ме обича!

ПРИСЪДА

Не питай никога къде съм!
Аз съм невидима юзда
и устните ми като песен
лежат на твоите уста.
В безмълвие благоговейно
аз чакам с мъка и копнеж
да ме запееш
ненадейно
и на света да ме дадеш.
Да се раздам на ветровете,
да се разнищя вдъхновен
и весело
да се усетя
в сърца и вещи
отразен.
Аз ще се връщам във сияния,
в дихания
и екове,
ще те прегръщам
с много длани,
ще те обичам векове.
И мъртъв
пак ще те огрявам
като изстинала звезда,
която тихо продължава
сияещата си съдба.

О, как е хубаво да бъда
о теб жестоко окован
с пожизнената си присъда
велика радост да ти дам!

ЮЛИ 1958 ГОДИНА

шест стихотворения по поръчка на
моята любима

…Помня вечерта, която ни раздели. Стоях до теб, исках да проговоря, но гарата беше пълна с толкова студени блясъци, с толкова сажди и желязо, че всяка нежна дума би изгубила топлотата си и само би увеличила трескавия звън, който гнетеше последните ни минути.
Признай, че и ти не беше на себе си! Дори изглеждаше малко смешен. Особено с тая остригана глава! Мъча се да си я представя с кепе. Знам - по цял ден ви карат да тичате и всяка минута е едно изпитание. Милите! Навярно само в късните часове на деня сте безгрижни и весели. Дано тогава отделяш малко време за мен… вместо тиха целувка… вместо ласкаво „лека нощ”. /Из нейното първо писмо/

КЪСНИТЕ ЧАСОВЕ

Изнурен и безлюден плац…
неми сгради…
тревожна стомана -
кротки цеви
със тежка власт,
заканителна,
но смълчана…
бавно стинеща дегтерьовка…
пет зенитки -
в зеленина…
неестествена и неловка
уморителна тишина.

Късните часове на деня
са последното изпитание!
Долу залезът изтъня
във красиво сияние,
то изпълни с печал лазурите,
а в полето пространно
разстоянията и контурите
се удължиха странно.

Късните часове на деня…

О, ужасни са късните часове!
Лудите ветрове се примиряват,
звънките звукове се притъпяват
и умират последните цветове!…

Аз не зная къде си ти,
но дано градските здания
не допускат да те гнети
това страшно сияние…

Този залез е само миг
и мигът си отива,
като блясва на моя щик
и по него застива.

После слиза нощта.
Тя е хладна и строга.
Може би до сутринта
ще ни вдигнат в тревога.

Не мисли, че аз се преструвам,
за да бъда нарочно лош.
Просто искам да знаеш
колко много ми струва
едно ласкаво „лека нощ”.

…Да знаеш как се промени целият град! Хората станаха мрачни и съсредоточени. Привечер се тълпят край павилионите жадни за последните новини. Разгънатите вестници закриват лицата им и аз се лутам между дълги тревожни заглавия. Зад витрината на книжарницата опънаха карта. И там е многолюдно. Гледат флагчетата, които показват границите на Ирак, тълкуват, спорят. А аз търся България и откривам, че тя е близко, толкова близко! Във въздуха трепери едно лошо предчувствие, а ти мълчиш! Пишеш ми за разни залези, а криеш най-важното, криеш дори своя адрес и се обаждаш от някакъв Н-ски район… /Из нейното трето писмо /

Н-СКИ РАЙОН

Ти ме питаш какво е Н-ски район,
какво е Н-ска застава.
Мила моя!
Над мен и над теб
стои един войнишки закон,
който не разрешава.
И недей, не ме питай,
защото аз
трудно крия от тебе, знаеш…
Вземи глобуса в някой свободен час
и се опитай да разгадаеш.
Сушата и водата са едри петна,
реките и пътищата са плетеници,
кръгчетата са градове и села
с два милиарда войници.
Два милиарда,
защото дали глобусът ще е весел плод
или мъртва планета
не е грижа само на моя взвод,
а на всички нас.
Ето
виж -
от Пекин до Париж,
от Бразилия до Йордания,
от Ирак до Алжир,
пряко всички различия и разстояния,
всички жадуват за мир.
Това име вдига силни и слаби,
то ги прави войници
със могъщи ракети,
отмъстителни саби
или гневни пестници.

Мила моя!
Завърти глобуса
и така - във движение -
дето сложиш пръста си
има Н-ски район
от нашето велико сражение.

В него може да влиза
някой римски квартал,
някоя република млада,
един пъстър световен фестивал
или една олимпиада.
В него може да бушува
един търсещ поет,
един спор върху красотата,
една Надия ес Салти,
една Джамила Бухиред
или пък ти самата.

Или може просто да бъде
сухо поле,
измъчено от горещината,
над което птица
с отмалели криле
тъжни кръстове мята,
и аз
заедно с прашния батальон,
спрял до голия хребет,
да дописвам на плика
„Н-ски район”
и да мисля за тебе.

… Вчера бяхме на митинг, огромен като тези, с които почитаме най-празничните дни на годината. Но не така весел! Хората дойдоха гневни и решителни. Те бяха написали набързо високи плакати в защита на арабските народи. Кървавочервените букви на лозунгите изпълваха лятното небе. Изпълваха го и хиляди ръце. Когато видях тази гора от яростни и справедливи юмруци, за пръв път се почувствах силна. И ако все пак ми е малко страшно, то е защото ти не стоиш до мен, защото не знам къде си, защото, докато писмото ми пътува, лошото може да започне. Не, това е непоносимо! Ще ми кажеш ли най-сетне цялата истина? /Из нейното шесто писмо/

ЦЯЛАТА ИСТИНА

Аз нося свойте дни като паласки,
които могат в миг да експлодират!

…Вместо небе, задъхано от ласки,
над мен лежи една зелена каска
и в обръч металически събира
оскъден полукръг от небесата,
окопа, бруствера и равнината,
заключена във три ориентира…

Разбираш ли - от моите чертежи,
където в хаоса прозрачни линии
спокойно може да се забележи
какви ще бъдат моите машини,
от твойте мили, непонятни роли
със монолози шумни и безкрайни,
от нашите безименни тополи,
които знаят всичките ни тайни,
остана тая каска на главата,
която със усилие побира
една нищожна част от равнината,
заключена във три ориентира.

Аз често съм си мислил за живота,
години търсех смисъла му скрит,
а ето тук, на тая гола кота,
той се явява във достъпен вид.
И мисълта, че туй, което любим,
прикътали дълбоко във сърцата,
в един миг само може да изгубим,
ме кара да обичам автомата.
У него логиката е желязна -
суров съюз на спусъка с куршума.
Той рядко проговаря безполезна,
ненужна и несправедлива дума!

Недей ме обвинява във жестокост!
Това е всъщност любовта могъща,
която щом се събере във фокус,
в една огромна грижа се превръща,
а грижата, тъй както и барута,
готови са за подвиг величав
във някоя решителна минута,
когато изведнъж потрябва гняв!

…Аз разбирам, че нашето време е строго. Тази строгост слага отпечатък дори върху красотата. Щастието се оказва награда за твърдост и мъжество и е нужно да се извоюва и заслужи. Ти може да ми се смееш, че едва сега откривам тези неща, но нали всяка философия трябва да се изстрада, за да стане лична участ. Ще се изненадаш при тези редове. Но и аз не съм те познавала достатъчно. Чета твоите писма, небрежни войнишки писма, и се удивявам. Чувам един суров глас, чувствам една корава ръка. И дори се плаша - колко бързо, колко много сте огрубели! /Из нейното седмо писмо/

ВОЙНИЦИ
В ТРАКИЙСКАТА ГРОБНИЦА

Безмълвният войнишки взвод
замря под каменния свод.

И по стените с радост плаха,
събуден от шума, заблеска
старинен мир на древна фреска,
където бавно оживяха
античен войн на смъртно ложе,
жена в скръб свела рамене,
до нея, блед и разтревожен,
слуга със верните коне,
а в знак на минали успехи
над тях летяха колесници,
блестяха сребърни доспехи
и се развяваха камшици.

Войниците стояха тихи
като над пресен гроб, където
един другар, след битки лихи,
остава да лежи в полето.
Така по тайнствени пътеки
хилядолетното изкуство
докосна всеки и у всеки
намери и събуди чувство,
което прашните ресници
отляха в малки светли капки.

…Войниците
стояха тихи
и мачкаха в ръцете шапки…

Нощес сънувах един гълъб. Това навярно беше гълъбът на Пикасо, тази бяла, кротка и нежна птица, която хората от целия свят така дълбоко обичат. Но аз, страхливката, го сънувах окървавен! Той беше разперил трепетни крилца, а от тях се стичаха димящи капки кръв и се ронеха почервенели пера. Той не беше ранен, той целият беше измъчен, смазан, пребит, кръстосваше одимените небеса, а по земната твърд надлъж и шир се преплитаха кървави дири… Знам, че заслужавам да ме напляскаш. Толкова е глупаво! Но това е сън… Това дойде, без да искам… Никому няма да кажа, но как да го премълча пред теб!… /Из нейното девето писмо/

БАЛАДА И ПЕСЕН
ЗА ОКЪРВАВЕНИТЕ ГЪЛЪБИ

Избухна взрив…
поникна страшна гъба…
ужасна гъба…
цели километри…
отровна гъба…
гръмко се разтвори,
отрови всички дъждове и ветри,
запали необятните простори,
изпепели градини и пшеници,
селения погуби във прахта
и само милиони луди птици
се пръснаха на плачещи ята.

Окървавените гълъби бяха
обезобразени детски телца,
окървавените гълъби бяха
изтерзани човешки лица,
окървавените гълъби бяха
окървавени сърца,
окървавени участи и младости,
окървавени помисли и радости…

Това е най-жестоката балада,
която би отекнала, така че
човечеството в миг да я изстрада,
без да успее даже да заплаче.

Но туй е сън, навян от стари битки,
и той ще си отиде със нощта.
Изтрий очи, сплети разкошно плитки,
излез навън и слушай песента!

Ако някой опръска със кръв
белите гълъби,
стон земята ще отрони,
ще се свият детските сърца,
ще заплачат малките деца -
плач на милиони!

Ако някой опръска със кръв
белите гълъби,
в заканителни колони
ще се вдигнат майки и жени,
разтревожен зов ще прозвъни -
зов на милиони!

Ако някой опръска със кръв
белите гълъби,
безпощадни батальони,
тръгнали от север и от юг,
ще се съберат в един юмрук -
мъст на милиони!

… Те ще си отидат. Маневрите са към своя край. Утре отново ще бъдем заедно. И за да бъда спокойна в часа на нашата среща, всеки следобед отивам на гарата и се разхождам из перона, докато пристигнат и последните вечерни влакове. Скитам сред шумната радост на пътници и посрещачи, вслушвам се в техните ласкави думи и очите ми се насълзяват. Хората се обичат. А ние? Снощи прочетох всичките ти писма. Писмо по писмо, ред по ред. Какво ли няма в тях, какво ли?… Само за мене не си отделил нито дума. Сякаш не ме обичаш, сякаш аз не съществувам. Но това е ужасно! Добре, че не показвам твоите писма на приятелките си. Ще ми се смеят, ще кажат, че си ме забравил. /Из нейното дванадесето писмо/

СПОМЕН ЗА ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

О, аз си спомням…
спомням си…
Ти бе
опряла гръб о нямата тополка,
забита във вечерното небе
като антена на копнеж и болка.
И затова над плахият й връх,
където ветровете вият лудо,
природата бе притаила дъх
в очакване на свойто първо чудо.

Тогаз посегнах…
И нощта прозвънна,
нощта прекрасна музика роди,
небето във очите ти потъна
и аз докоснах с устни две звезди.

гр. Станке Димитров