Бойко Беленски

След няколко месеца се получиха нови още по-тревожни известия за масираното навлизане на татарите по нашите земи и най-вече към сърцето на България - Търновград. Съгледвачи донасяха, че там, откъдето минеха ордите, опустошаваха всичко. Мълвата изплаши людете. Сушата или обилните дъждове бяха като божи наказания, но нашествениците… Изпепеляващото слънце или пороите се отразяваха върху реколтата. Това, което оцеляваше, пожарите доунищожаваха в добавка с натрапниците. Отчаяние навяваше безмълвното димене на изгорелите стърнища. То се долавяше и от песента на щурците, които цвъркаха като жарава в пепелта.

Навред сякаш мор бе затрил и човешкия свят. Бягайки от злата напаст, хората се криеха из планината, а тези, които не успяваха да се спасят и оставаха, ревяха от безчинствата на чужденците. След смъртта на Ивайло вече нямаше кой да ги защити.

Първоначално татарите вървяха сред Стохълмието, по пътя между житни нивя; после пресичаха поляни, редки храсталаци и дъбаци. Навред бе пусто и непредвидимо. Посрещаше ги само вятърът, който разпиляваше радости и изсушаваше сълзи.

Оглавяваше ги Чака. Недостатъчно позастарял, но с десетки белези от стълкновения и битки, лицето му свидетелстваше за безутешния ход на годините, които бяха зад гърба му, но го преследваха със своята настоятелност. Върховният татарин бе едноок, загубил някъде в схватка едното си око заедно с половината вежда. Изглеждаше ояден, богато облечен бабаит, с пъстри широки дрехи. Над тях се ветрееше зелен плащ, обшит с кожа от видра. Над тюркската му шапка стърчеше орлово перо. На ботушите имаше шиповидни шпори. В лявата често се удряше и подрънкваше канията на завитата му сабя с позлатена дръжка.

До него яздеше млад снажен мъж с хубаво изпито лице, обрасло с гъста брада. Този мъж бе синът на Георги Тертер - Теодор Светослав, престолонаследникът. Първоначално баща му и майка му го бяха назовали Тодор, или по ромейски Теодор, но после, при кръщавката, светият отец добави името Светослав. То по му прилягаше, затова юношата предпочиташе да го наричат само със славянското му име. В случая младежът се бе превърнал в монета без стойност, с която се заплаща голяма услуга - уж първо на ромеите, после на татарите, а всъщност на баща му, и най-вече на България.

Дивият планинец допадаше на Чака. Той като него бе роден ятаган да върти и на камък да спи. Пък нали бяха и роднини. В харема на предводителя бе сестрата на българина - Елена. Тя не бе фаворитка, но съумя да му роди син. Кръстиха го Каракишек. Другата му сестра - Анна, бе омъжена за сръбския крал Стефан Урош II Милотин.

Чака и Тертер яздеха и от време на време разговаряха. Поводите на Вихрогон бяха украсени с ресни и медни пулове; на челото му имаше звънче, което все едно известяваше: Аз, престолонаследникът, идвам! Ето защо в очите на обикновените татари се долавяше завист.

Напред бяха пратили конна група съгледвачи, които опипваха и проучваха местността. В приглушени рътини силуетите им се губеха от погледите на следващите ги пришълци, но щом се появяваха, колоната отново ускоряваше ход. Множеството бе пъстро. Мнозина носеха отзад върху гърбовете на конете торби с брашно, трици и зърно, гроздове домашни птици, навързани за краката. Върволицата завършваше със стадо рогат добитък. Така придвижването се съпровождаше от уплашено кудкудякане, съскане и други непривични звуци, примесени с дивия гърлен говор на татарите. Под копитата на конете се вдигаше тънка мъгла прах и плуваше към плътно следващия ги обоз. Образуваният облак скриваше нашествениците, но и подсказваше, че се задава голямо и страшно бедствие.

Хората на Чака не бързаха. Весели и безгрижни от грабежите и виното, дори смогваха да ловуват. Понякога стрела улучваше виещ се над тях орел. Първият, който сграбчваше поразената птица, откъсваше орловата глава и жадно пиеше кръвта. Имаше поверие, че това ги прави неуязвими.

Пришълците не навлизаха надълбоко в горите - заобикаляха ги. Бояха се от засади и други неприятни изненади.

От време на време Тертер се поспираше като да отдъхне. Българинът уж бързаше към Търновград, пък все поглеждаше назад - към обоза, под чиито коли катраниците се полюшваха и оставяха в прахта тънка черна диря. Ослушваше се. Хвърляше остър взор към кочиите (1), теглени от два впряга коне, нагиздени като за сватба. Под сянката на чергилата, вдигнати отстрани за хлад, седяха или лежаха жени и деца; имаше и възрастни родители, които очакваха новите земи, за да се заселят в тях.

Сред номадите бяха и най-близките за Тертер създания - сестра му Елена и съпругата му Ефросина. Личеше си, че нещо мъчи престолонаследника. Може би премисляше 15-годишния си чергарския живот, прекаран далече от родината и дома, без приятелство и майчина любов, пренебрегван, подиграван, презиран, дори опитвал гъвкавостта на камшика. Отдаден на преживяното, той без усилие, инстинктивно се крепеше върху седлото на коня. Сякаш плуваше в миналото. Потапяше се и трудно излизаше от дълбините на спомените.

За Ефросина Енкона Теодор Светослав се сгоди и се ожени преди няколко години, за да подобри материалното си състояние, защото дотогава се чувстваше беден и пренебрегван. Страхува се да не му избяга късмета - шегуваха се останалите, защото тя бе дъщеря на богатия генуезки търговец Манкус, но бе отгледана в кримската колония Генуа Кафа от заможния си дядо по майчина линия Панталеон.

Закачката започна най-невинно, защото заложникът се държеше хладно към жените, тъй като още не бе срещнал девойката или жената, с която да прекара част от живота си, а защо не и целия остатък - чак до смъртта. Ефросина срещна на пазара в Керч. Не беше забулена и ликът й му допадна. Тя имаше лице на момиче, но вече с бистрината на съзряването. Походката й също го завладя до такава степен, че веднага научи коя е, откъде е, как може отново да я види… Истината за любовта е, че сърцето почти веднага я разпознава и задълго остава примряло или силно разтуптяно. Първоначално тя направи гримаса, която постепенно премина в усмивка. Успя да й се хареса, да застане редом с тези, които досега я ухажваха, дори да ги отстрани.

Ефросина също послуша гласа на кръвта и обърна гръб на съветите на разума. Съвсем млада, тя гледаше на света с очите на мечтателка. Не можеше да се каже, че изпитва някакви умопомрачителни чувства към българина. Просто й беше интересно да общува с него. Не че не го харесваше. Жилав, напрегнат, излят като канара и с необуздан нрав - всичко у него бе естествено. Планинецът чужденец се оказа принцът от приказките. Тя трайно се влюби в него с въображение и надежди. Изпитаните премеждия сплотяваха.

Тертер я поиска за съпруга и веднага му я дадоха. Знаеха, че зад наглед изпадналия младеж се крие престолонаследник на българския трон. Можеше пък след време монетата да не падне на калъч, а на печелившата си страна. Булката му пристана с много прид (2), прилежно надиплена в дъбови ракли, за да е видно, че момата е от сой и младоженецът повече няма да бедства.

След годежа той стана още по-общителен, по-весел и търпелив. Беше готов да протегне ръка дори на тези, които недолюбваше. Чувстваше в себе си много енергия. Нищо не бе в състояние да угаси поривите му. Най-трудно за Ефросина бе да го научи, че не може да казва всичко, което мисли. Но успя да му внуши хитростта и гъвкавостта на ромеите. Светослав, както наложи да го наричат, имаше закваската от заложничеството в Никея, пък и татарите се славеха със своята гъвкавост и подмолност. Притворството бе в кръвта им, а общението го научи да се преструва.

Сватбеното тържеството по волята на Чака бе пищно. С тази венчавка татарският предводител искаше да изкупи вината си за незавидното положение на младежа и да приближи шурето до себе си. Тогава Светослав за пръв път танцува. Сватбата бе повод за налагане на нови традиции, които напираха по гръцка линия. Татарите бяха изумени. Тертер, облечен в някаква странна смесица от българско, ромейско и азиатско облекло, а Ефросина - с бяла рокля, преливаха от щастие. Двамата се въртяха грейнали, а с тях се въртеше и целият свят, пък като допирателни от него отскачаха зли духове и демони, които до този момент съпътстваха младоженеца…

Сега престолонаследникът се завръщаше, но не сам. Как ли щяха да ги посрещнат в столнината - с погача или като напаст божия? Дали щяха да им се опълчат? Възможната предстояща бран изпълваше сърцето му с тревога.

Навлязоха в рехава горица, но корията се простираше като нещо цяло и неделимо, като нещо дебнещо и опасно. Сред леса дори тропотът на копитата беше някак по-приглушен и предпазлив. Дишането на хората се учестяваше. Изненади дебнеха от всички страни. Звуците се откъртваха стряскащи, макар и познати, със спотаен вопъл, който не само вещаеше, но и нагнетяваше страх.

- По късна доба тук всеки е вълк или дивеч - обади се някой.

- А може би лисичок.

- Не ми се ще да замръквам в подобна кория - призна Чака.

Кон настъпи жаба. Дочу се предсмъртен квак, придружен с пукот и свистене. Добичето изпръхтя, стреснато се дръпна назад и едва не свали на земята ездача си.

- Още една твар отиде зян! - възкликна Светослав и извади нещо от пазвата си, за да го целуне скришом.

Чака се пресегна и напипа предмета. Измъкна го. Беше кръст.

- Нещо много си се размекнал, Тертер бег! - укори го.

- Животинка е, жива твар, душичка… - младият мъж въздъхна и тихо, някак оправдателно додаде: - Учили са ме да бъда милостив. Ние в рода сме добромани…

- Особено баща ти, доколкото знам - каза саркастично предводителят и го погледна ехидно със святкащото си око. - Така няма да прокопсаш…

- Нашият Бог повелява да любим всичко и всички, дори вразите си.

- Ти май си Сатанаилов слуга…

Дълго яздиха мълчаливи и вглъбени. По едно време Чака попита:

- А какво е религиозното настроение на народа ти?

- Безверници. Стриктно изпълняват обредите и нищо повече…

Тертер все се обръщаше и търсеше с керкенезов поглед натоварените коли, които ги следваха. Крак на друг кон попадна в къртича дупка и животното болезнено изцвили. Ножница изщрака в желязото на стремето и редът бе възстановен. В този момент Светослав си спомни стих от мъдър гръцки поет: Не следвайте прокарания, отъпкан път. Вървете така, че след вас да остава следа… Петнадесет години по-късно той знаеше откъде е и накъде отива. Знаеше главното - че приближава развръзката на неговото заточение.

Навлязоха в по-усойна местност. Клоните на дърветата се протягаха към тях като разтворени ръце. Искаха да ги възпрат. Но има ли връщане, щом си наченал нещо, при това съдбовно?! Придвижваха се опипом. Всички бяха нащрек. Гъста гора - дълбоко предчувствие. Бил си смел юнак, пък изведнъж те няма, изчезваш без следа.

- Как смяташ, ще успееш ли да накараш сънародниците си доброволно да ми се подчинят? - Чака го изгледа с надежда.

- Лесно е да обещаеш царство, мъчно е да го превземеш. Дано не ловим вятъра в решето.

- Надявам се драговолно да се преклонят, иначе калъчката ще играе!

- Ние също сме горд и упорит народ…

- И това го казваш след управлението на Смилец?

- Нещо май се колебаеш или се страхуваш, ювиги! - Теодор Светослав се усмихна като човек, който го превъзхожда, но поради стеклите се обстоятелства е длъжен да се въздържа. Само леко промени изражението на лицето си и вече по-остро, някак дръзко погледна татарина.

Надсмиваше му се. Как смееше?! Нещо в Чака се надигна, разбуни собственото му достойнство и го накара да се опълчи, но реши по-меко да го стори:

- Не е тъй. Ако те питам, значи душата ми иска да знае. Потълкувай, осведоми ме…

- Знаеш, че всичко ще направя според възможностите. Засега можем само да гадаем - поклони се леко, уж смирено българинът.

- Какъв тат (3) си ти!

Накрая гората започна да оредява и им се провидя царският път. Нагазиха в бранище. Светослав слезе от коня, взе шепа пръст - тлъста, смолиста, разтри я между пръстите си и я помириса. Ухаеше на плодородие, на огнище, на роден дом. Всичко го зашеметяваше. Макар във вените му да пулсираше куманска кръв, чувстваше се българин до мозъка на костите, както се казваше.

Ах, тази земя! Тя бе кърмилница; в нея той бе роден и израсъл, а преди него бе отгледала толкова достойни мъже и герои като Тервел, Крум, Симеон и, разбира се, любимия му Калоян. Впоследствие татковината му бе залиняла от изтощение, изморена от погроми и пускане на кръв, с едва зараснали рани. Въпреки това я обичаше страстно с алчността на селянин парик (4). Това бе една сантиментална, интелигентна страст, която го караше да се чувства окрилен. Тук той дишаше свободно, идваше му да препуска на воля и да се търкаля в росната трева. Усещаше се щастлив.

Прекосиха равнина, после пресечена местност, разделяна от плитък поток, който на места бе бърз, скоклив и бистър, на други - само бистър, виждаше се каменистото му дъно. Сред бъбленето в неговата прозрачност плуваха малки рибки. Водната нишка му напомни истинската река, в която като малък бе ловил палави мренки или се къпеше във вировете с другите момчурляци. Далече от крепостните стени и кулите на Търновград Тертер често си спомняше ромола на Етъра и мелодичните призиви на славеите през топлите вечери. Щом усетиха вода, конете запръхтяха нетърпеливо и усилиха хода си.

Достигнаха тучна поляна, заобиколена от млада гора. Чака спря и вдигна ръка като да наложи внимание. Подчинявайки се на жеста му, върволицата се закова и притихна. Само близките дървета продължаваха да шумят, облъхвани от нежния ветрец. Навред се долавяше дихание като на събудена земя. Приведен над шията на коня, Светослав се вслушваше в ромола на водата и в душата му се отцеждаше отмала.

Разпрегнаха и напоиха конете, разгърнаха юртите, всяка с вход, ориентиран на юг. Свалиха лъковете, колчаните, разпасаха поясоците. Лумнаха огньове. Станът оживя. Едни бъркаха с дървени лъжици в сложените върху пиростиите (5) котли, други носеха дърва, трети клепеха сабите си или ги остреха с брус.

Местността се изпълни с глъч, викове и смях. Воините уморено се тръшнаха кой където свари. Полегнали, те гледаха с примижали очи и зачервени лица огнените езици. Когато понякога главня се пръскаше с остро съскане и пукот, пламъкът лумваше нагоре, сенките на хората се удължаваха или смаляваха, ставаха уродливи.

- Идваме по ризи, дано не се върнем голи! - подхвърли Игрил, който се изживяваше като побратим на Светослав. Той беше от онези хора, които са по-страшни с отвързан език, отколкото с отвързани ръце.

- Ще видим как ще ни посрещнат - каза угрижено Тертер.

Чака попита:

- Искаш ли да се освежиш? - и му подаде мех.

След отпиването лицето на шурея му се изкриви:

- Кисел ви е кумисът, задето го държите в кози кожи.

Теодор Светослав се отдели и мълчаливо се възкачи в горния край на поляната, върху чиято гърбица растеше храсталак от глог и дрян. Това ми мяза на самодивско хорище… - помисли си. - Какво се колебаеш? Прекръсти се и прекоси ливадата - чу тих глас да го напътства. Вгледа се по посока на прииждащите кочии (6) и талиги, позна търсената и решително се спусна към нея.

Встрани се виждаше, че бяха идвали за дърва и за дъбови шикалки, от които иноците в манастирите правеха броеници. Наоколо личаха копита на магаре или катър и прясна диря от влачене на дънер. Както пътечките в гората се преплитаха, тъй и в главата му предчувствия сновяха в различни посоки. Пътечката пред него бе накъсана. Накъсани бяха и мислите му. Въпреки началото, към което се завръщаше, бъдещето му се струваше мътно, неясно.

Докато се придвижваше, чу как по вървишката (7) приближават хора или едри животни - тревата съскаше, пукаха съчки. Тертер се сепна в своята унесеност и отрони тежка въздишка. Ръката му инстинктивно хвана дръжката на сабята. Бяха някакви възрастни мъже с платнени торби и тояги в ръцете, на някои от които се полюляваха вързопчета. Предвождаше ги опърпан беловлас старик във власеница. Дрехите им - с полепнали по тях листа, репеи, бодили и тръни (все едно идваха от края на света), обрали по пътя си всичко, което се бе изпречило отпреде им - будеха съчувствие. Окичени със сухотии бяха и дългите им коси. Групата изненадана спря. Смутени и объркани странниците свалиха шапки и взеха бързо и някак нескопосано да се кръстят, както обикновено правеха безверниците.

Вятърът, дето духаше от Задунавието по четирите краища на саракта, бе разпилял людете и разнесъл нечестиви мисли и дела. Еретиците се множаха и разлагаха обществото. Народът се лъстеше от лукавите им проповеди: Кръстът е нечестив. Той е свидетелство на жестокостта и житейската несправедливост. Иконите не са свети. Не им се кланяйте. Гнусете се от брака. Любовта е всеобща. Всички ние сме братя. Врагове са ни единствено болярите, които живеят на наш гръб.

- Какъв си ти - бродник или вещар? - обърна се към старейшината Теодор Светослав и също се прекръсти. Той не познаваше друго оръжие срещу безумието и сатанизма у хората освен трипръстото вричане.

- Като обиждаш божек, господарю, гледай и Господа да не пренебрегнеш някога… - хлътналите гледци живо светеха из тъмните и дълбоки очни кладенци. - Мирни клетници сме ние, бродници. Аз пребъдвам в бдение и сатанинско отвержение, а тези с мен са немощни безмълвници - прекръсти се и добави: - Горко ни…

- Свърнете и бягайте по-далече, тука нямате работа… - отпрати ги Светослав.

В синевата перестите облаци постепенно потъмняваха и изпълваха пространството с тъга. Над планинските върхове залезът трептеше в алено зарево и се виждаше как някои вейки се разклащат, сякаш за да го погъделичкат и още повече да зачервят захождащото небесно светило. Лесът постепенно потъмняваше и короните на дърветата се изпълваха със здрач.

Щом приближи обоза, отнякъде изникна Едрю. Той беше грамаден, силен мъж, с около десетина години по-възрастен от Светослав. Шапката му бе килната на бръснатата глава и малък перчем, който българите наричаха кика, се подаваше под нея. Още при заминаването на невръстния престолонаследник за Константинопол, а после и при татарите, където беше заложник, Георги Тертер го беше калесал пазвантин, за да охранява сина му като зеницата на очите си.

На тръгване към България Тертер-младши нареди на верния си слуга:

- Навъртай се около кочията с Ефросина и внимавай да не й се случи нещо! - на свой ред пък той проводи Едрю да пази съпругата му.

Ефросина се зарадва на появяването му. Плътните й устни, чиито ъгли бяха завити нагоре, я правеха вечно усмихната. Между тях малките й бели зъбки се показваха като наниз от ситен маргарит (8). Тя бе висока и стройна, облечена в лъскава дипленица, по която бяха извезани от сърма листа и цветчета. Върху косите си имаше плетена шапка, окичена с перли и бисерни зърна.

Скоро и тук лумнаха огньове. Димът се издигна на прави тънки струйки към тихото безоблачно небе. Слънцето залязваше над България, а полумесецът още по-ярко блестеше.

- Все на сън ме тегли - оплака се съпругата му. - Щом притворя очи, и ми се привижда нещо. Ей на, преди малко неприятност видях…

- Не са кахъри. Всичко, що сме наченали, ще излезе на добър край.

- След толкова години разлъка трепетно ли ти е от завръщането? - попита тя.

- А как иначе. Мило ми е … - макар да произнасяше внимателно дума след дума, той не можеше да каже всичко онова, което бе на сърцето му.

Някой хвърли в загасващия огън сухи вейки и литналите нависоко игриви езици осветиха пъстрата скупщина от хора, които се канеха да спят.

Жената, за която се тревожеше и обичаше, го приласка. Легнаха си заедно в една постеля, за да се топлят. Ефросина бе мила, но притеснителна. Преди, когато се любеха за пръв път, и той бе плах, стеснителен. Сега вече бе дързък, обигран, но не му беше времето за щуротии. Все пак му стана леко и приятно.

- Да се помолим на Света Богородица пътеводителка, да призовем нейната помощ - и приела възможността пътят им да мине без премеждия, тя тихо, възторжено възкликна: - Се гряди, Господи, осанна!

Сънят го облада изведнъж - тежък и упоителен, дълбок. Все пак едно съновидение замъждука в дълбините на съзнанието му - бащиния дом.

Не след дълго забравеният огън затлея.

На сутринта сложиха оглавниците на конете, стегнаха подпругите на седлата и се озоваха върху гърбовете на готовите за път животни. След малко поляната опустя. Само в далечината се чуваше пукане на клони, равен тропот на копита, долавяше се отъняващ дъх на обор. А в края на колоната дървените главини на колелата скърцаха тежко и провлачено. После настъпи тишина.

Лавината се устремяваше на югозапад.

——————–

Бележки:

1. Покрити коли, теглени от коне.

2. Чеиз; дар, зестра.

3. Дявол.

4. Селянин, полусобственик, зависим от феодала.

5. Пиростия - трикрака метална поставка (или скара) за огнище, саджак.

6. Кочия - колесница, кола.

7. Пътека, направена от горски животни.

8. Бисер.